Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Дейв Гърни (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
White River Burning, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
4,5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
art54 (2022 г.)
Разпознаване, корекция и форматиране
sqnka (2022 г.)

Издание:

Автор: Джон Вердън

Заглавие: Запали реката

Преводач: Елена Павлова

Година на превод: 2018

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: СофтПрес ООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2018

Тип: роман

Националност: американска

Печатница: ФолиАрт ООД

Излязла от печат: 07.12.2018

Редактор: Виктория Иванова

Коректор: Правда Василева

ISBN: 978-619-151-458-8

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9467

История

  1. — Добавяне

32

Гърни нямаше време да зададе на Трешър всички въпроси, които му хрумнаха. Спря се на три по-важни.

Първи въпрос: Колко време преди влошаване на състоянието на Лумис би могло да се е случило покушението?

Отговорът беше, че може да се е случило от един до двайсет и четири часа преди появата на симптомите. Нямаше начин за по-точно заключение без по-съществени изследвания на засегнатата област на мозъка, които щяха да бъдат направени, ако бъдат поискани от полицията или от окръжния прокурор.

Втори въпрос: Защо в момента на извършване на покушението не е прозвучала някоя от алармите на машините, с които е била свързана жертвата?

Отговорът беше, че дълбоката упойка, предизвикана от изкуствената кома на Лумис, съществено е притъпила незабавната му физиологична реакция. Машините биха регистрирали появилите се симптоми на сърдечни и дихателни проблеми едва след като се развият в резултат от постепенно разрастващия се кръвоизлив в мозъчния ствол, затруднения във функциите и сепсис.

Трети въпрос: Нима груб инструмент като шиш за лед не е предизвикал кървяща рана, която сестринският състав да забележи?

Отговорът беше, че кървенето може да се избегне чрез проникване под ъгъл, настрани от основните шийни артерии и вени, и според аутопсията именно това се е случило. С известни медицински познания и налична анатомична диаграма не би било чак толкова трудно да се постигне. Освен това на входната рана е залепен малък лейкопласт.

Гърни остана впечатлен от простотата на това последно решение.

Трешър продължи с обяснение, че стажантът му скоро ще се заеме с транскрипция на записа на подробните коментари, които е направил по време на аутопсията. Щеше да прегледа доклада, да го обозначи като „Първичен. Обект на допълнителна проверка“ и да изпрати електронно копие на Марк Торес, официалния следовател по случая Лумис.

Гърни знаеше, че след това Торес ще сподели новината по командната верига с Търлок, който пък ще осведоми Бекерт. В някакъв момент от процеса на някого щеше да му хрумне да отиде в болницата и да поиска списък на целия персонал и посетителите в интензивното, имали достъп до Лумис през широкия времеви период, през който би могло да е извършено намушкването.

Гърни си постави за цел да стигне пръв до болницата, да се сдобие с въпросния списък и да изчезне оттам, преди някой да разбере, че официалният му статут е отнет.

* * *

На рецепцията беше елегантната дама с бялата коса и яркосините очи. Тя си спомни детектива и му се усмихна с лека тъга:

— Много съжалявам за колегата ви.

— Благодаря!

Тя въздъхна.

— Ще ми се повече хора да оценяваха саможертвите на служителите на реда!

Гърни кимна.

Рецепционистката се усмихна.

— Какво мога да направя за вас днес?

Детективът заговори доверително:

— Ще ни трябва списък на болничния персонал и посетителите, които са имали възможност за контакт с Рик Лумис.

Жената явно се притесни.

— Господи, но защо…

— Рутинна процедура. В случай че си е възвърнал за кратко съзнанието и е проговорил пред някого, може да се окаже полезно…

— О, да. Разбира се… — рецепционистката въздъхна с облекчение. — Ще трябва да отидете при Аби Марш. Сега ще се обадя да проверя дали е тук. Имате ли документ, на който е указана точната ви длъжност?

Гърни й връчи удостоверението от прокуратурата.

Тя го постави пред себе си, докато набираше телефонния номер.

— Ало, Мардж? Аби там ли е? При мен е специален старши следовател от кабинета на окръжния прокурор… точно така… да, един от хората, които бяха тук преди… списък на персонала… той може да обясни по-добре от мен… Добре… изпращам го!

Тя му върна удостоверението и му даде напътствия как да стигне до кабинета на директора на отдел „Човешки ресурси“ в болница „Мърси“.

Аби Марш го посрещна на входа на кабинета. Ръкува се твърдо и кратко. Беше висока колкото Гърни, вероятно към петдесет, слаба и с кестенява коса, подстригана толкова късо, че говореше за наскоро проведена химиотерапия. Тревожната й гримаса подсказваше, че времената, когато работата с персонала е била спокойна, отдавна са отминали. Разширяващото се минно поле от наредби, задължения, проблеми и съдебни дела бе превърнало длъжността в бюрократичен кошмар.

Гърни обясни какво му трябва. Тя поиска да види удостоверението му и го проучи разсеяно. Каза му, че може да осигури списък с имена и адреси, телефонни номера, служебни постове и дати на наемане, но без друга допълнителна информация. Що се отнася до конкретните кадри с достъп до интензивното, задачата беше неизпълнима, тъй като достъпът на персонала дотам не беше нито ограничен, нито наблюдаван.

Аби притеснено погледна часовника си. Дали следователят предпочита разпечатка, или компютърен файл?

Файл.

Иска ли да му го изпратят на имейла в прокуратурата, или да го вземе сега на флашка?

Сега, на флашка.

Оказа се просто.

* * *

Гърни се надяваше липсата на дискретност при предоставянето на изисканата информация да не предизвика проблеми за Аби Марш. Показването на вече невалидно служебно удостоверение би могло да доведе до известни последици, но той предположи, че всички мерки спрямо подобно нарушение би трябвало да са насочени срещу него, а не срещу нея.

Планът му беше да се прибере вкъщи и да прегледа връчения му списък. Не смяташе, че той ще породи съществени прозрения, но нямаше да навреди да се запознае с имената, в случай че някое изникне по-късно в сходен контекст. Освен това имаше разумна вероятност някой от този списък да се е боял от възможното възстановяване на Лумис и евентуалните му разкрития достатъчно, че да се погрижи да не се случи.

Поредицата букви и числа от посланието на Рик се стрелна през мислите на Гърни. Ако тези странни букви наистина бяха сведения, заради които Лумис е бил застрелян и след това фатално пронизан, сега беше по-важно от всякога да дешифрира значението им.

Докато детективът преминаваше през изхода за Ларвейшън на междущатската на път за Уолнът Кросинг и се чудеше дали цифрите в съобщението — 61113 — може да се окажат номер на пощенска кутия, телефонът му звънна.

Оказа се Уитакър Кулидж.

Пасторът говореше задавено. Гърни не беше сигурен дали от възбуда, или от страх.

— Успях да се свържа с този, от когото се интересувате. Мисля, че може да се уреди връзка.

— Добре. Каква е следващата стъпка?

— Още ли сте в града?

— Мога да се върна до двайсет минути.

— Елате в кабинета ми. Дотогава ще знам как да постъпя.

Гърни излезе на следващата детелина и тръгна обратно към Уайт Ривър. Паркира на същото място до гробището и влезе в църквата през задната врата.

Кулидж беше в кабинета си, седеше на бюрото. Беше в пасторската си униформа — черен костюм, тъмносива риза, бяла якичка. Пясъчнорусата му коса беше сресана и разделена на път.

— Седнете! — той посочи дървен стол до бюрото си.

Гърни остана прав. В стаята му се струваше по-студено отпреди. Вероятно защото огънят в камината беше угаснал напълно. Кулидж преплете пръсти. Жестът напомняше за молитва, но подсказваше и нервност.

— Говорих с Кори Пейн.

— И…

— Смятам, че той иска да разговаря с вас, колкото и вие с него.

— Защо?

— Заради обвинението в убийство. Стори ми се ядосан и уплашен.

— Кога ще се срещнем?

— Има междинна стъпка. Трябва да се обадя на номер, който той ми даде, и да сложа телефона на високоговорител. Той иска да ви зададе някои въпроси, преди да се видите. Приемате ли?

Гърни кимна.

Кулидж взе слушалката на стационарния телефон, набра номер и я вдигна към ухото си. След няколко секунди каза:

— Да… всичко е уредено… слагам те на говорител! — натисна едно копче и сложи слушалката до апарата. — Давай.

От високоговорителя заговори остър и малко сърдит глас:

— Кори Пейн е на телефона. Дейвид Гърни? Тук ли сте?

— Тук съм.

— Искам да ви попитам нещо.

— Давайте.

— Съгласен ли сте с версията на Дел Бекерт относно покушенията и Алианса за расова справедливост?

— Не разполагам с достатъчно факти, за да я приема или отхвърля.

— А съгласен ли сте с обвиненията срещу мен?

— Отговорът ми е същият.

— Стреляли ли сте някога по човек?

— Да. По няколко психотични убийци, които са насочвали пистолет към мен.

— А изстрели, които не се оправдават така лесно?

— Няма други. И „оправдават“ никога не е означавало кой знае какво за мен.

— Не ви е грижа дали убийството е оправдано?

— Да убиеш или не, е въпрос на необходимост, не на оправдания.

— Така ли? Кога убиването на друго човешко същество е „необходимост“?

— Когато ще спаси живот, който няма друг начин да опазиш.

— Включително собствения?

— Включително собствения.

— И вие сте единственият съдник на необходимостта?

— В повечето случаи няма възможност за по-обширна дискусия.

— Някога да сте натопявали невинен човек?

— Не.

— А да сте натопявали виновен — човек, за когото сте сигурен, че е виновен, но нямате достатъчно доказателства, за да го докажете в съда?

— Не.

— А искало ли ви се е?

— Много пъти.

— Защо не го направихте?

— Понеже мразя лъжците и не искам да мразя себе си.

Последвалото мълчание се проточи толкова, че Гърни се притесни да не би връзката да се е разпаднала.

В крайна сметка Кулидж се намеси:

— Кори? Още ли си тук?

— Мисля върху отговорите на господин Гърни.

Последва още една пауза, този път не толкова дълга.

— Добре — съгласи се гласът от високоговорителя. — Можем да продължим.

— По план? — поинтересува се Кулидж.

— По план.

Пасторът натисна едно от копчетата на апарата, за да приключи разговора. Изглеждаше облекчен, макар и не съвсем успокоен.

— Мина добре.

— А сега какво?

— Сега ще поговорим — острият сърдит глас се разнесе зад Гърни.