Джон Вердън
Запали реката (12)

12

Гърни остави Ким Стийл да чака на патиото и докара трактора от разкопките, извади колата й от съседската дупка и я обърна в правилната посока. Обеща на госпожа Стийл да порови в случая в Уайт Ривър. На тръгване тя се ръкува с него и за няколко секунди усмивката прогони отчаянието в очите й.

Щом колата й излезе на пътя за града, Гърни се прибра, отвори нов документ на компютъра и записа съобщението от телефона на съпруга й така, както си го спомняше. След това се обади на Джак Хардуик и остави на гласовата поща обобщение на казаното от Ким и молба да използва връзките си, за да порови малко повече в миналото на Дел Бекерт и неговата дясна ръка Джуд Търлок. После за всеки случай изпрати на електронната си поща копие от съобщението.

Накрая излезе с мобилния си телефон на патиото, където сигналът беше най-силен, включи функцията за запис и се обади на личния номер на Шеридън Клайн.

Прокурорът вдигна на второто иззвъняване, бликащата в гласа му топлина не успя да прикрие докрай нервната тръпка.

— Дейв! Радвам се да те чуя! Е, кажи сега какво реши!

— Зависи от това колко точно съм разбрал поканата ти. Нека изясня на какво точно се съгласявам: пълни права на полицейски служител, документи и защита като член на следователския ти екип; самостоятелност при разследването, като докладвам лично на теб; и компенсация по стандартната почасова ставка за старши следователи на договор. Договорът е безсрочен, може да бъде прекратен по всяко време и от двете страни. Правилно ли съм те разбрал?

— Записваш ли разговора?

— Притеснява ли те това?

— Не, даже никак. Ще подготвя договора. Следобед в полицейското управление в Уайт Ривър има събрание на комисията за борба с извънредни ситуации. В три и трийсет. Чакай ме на паркинга в три и петнайсет. Можеш да подпишеш договора, да присъстваш на срещата и да започнеш в движение.

— Ще се видим там.

Когато Гърни приключи обаждането, една от кокошките в дворчето до аспержите стреснато изкудкудяка. Беше звук, който все още го изправяше на нокти и предизвикваше инстинктивна реакция на тревога въпреки придобития през годините опит, че пилетата най-често издават подобни звуци без същинска причина. Случаите, в които чуваше тревожните им викове, никога не съвпадаха с присъствието на реална заплаха.

Въпреки това Гърни се отправи към кокошарника, за да се убеди, че всичко е наред.

Едрата птица порода „Роуд айлънд ред“ стоеше в съвършената кокоша поза и демонстрираше класическия профил, изобразяван на голяма част от продукцията на местните занаятчии. Напомни му, че трябва да помете кокошарника, да смени водата и да напълни хранилката.

Докато Мадлин приемаше с видимо удоволствие различните роли в живота си, отношението на Гърни към разнообразните му задължения съвсем не бе така позитивно. Преди време един терапевт го бе посъветвал активно да изживява всичките си роли — съпруг на жена си, баща на сина си, син на родителите си, колега на колегите, приятел на приятелите. Настояваше, че равновесието и покоят в живота зависят от дейното участие във всички аспекти на този живот. Гърни нямаше доводи, с които да се противопостави на логиката на това твърдение. На теория принципът му изглеждаше правдив и верен. Но се дърпаше от прилагането му на практика. При все ужасите и опасностите детективската работа бе единствената част от битието, която му се отдаваше естествено. Да бъде съпруг, баща, син и приятел — всичко това изискваше специални усилия, може би дори по-особена смелост, каквато не му бе необходима за проследяване на убийците.

Разбира се, дълбоко в себе си той знаеше, че да е човек означава повече от това да е ченге и че добрият живот често е свързан с плуване срещу течението. Долавяше също и натиска на аксиомата, която терапевтът му с удоволствие повтаряше: Единственият път, когато човек има шанса да постъпи правилно, е точно сега. Така че, прегърнал усещането за дълг и цел, Гърни извади дворната метла от антрето и се насочи към кокошарника.

Зареден от усещането за постигната цел, след като се справи с мръсотията, поенето и храненето, Гърни реши да се захване с още една задача, която се налагаше да свърши — да окоси широката ивица, която обикаляше горното пасище. Тази дейност обещаваше приятни изживявания — изблик на разкошен аромат, който се вдига от лехата с дива мента, гледка от горния край на ливадата към недокоснатите от човешка ръка зелени хълмове, сладък въздух, лазурното небе.

В края на пасището стигна до пътеката над езерото, която водеше до разкопките му. Макар че на сянка тревата там растеше по-бавно, Гърни реши да окоси и нея, като продължи под свода на черешовите дървета, докато не стигна до самите останки от постройката. Там спря за почивка и си представи артефактите, които вече бе изкопал. Притесняваше го странният коментар на Трешър за зъбите. Нещо му подсказваше, че ще е най-добре да го изтласка от мислите си и да довърши косенето. Но мисълта бе бързо заменена от друга идея — да изкопае няколко нови пръста по протежение на основите, просто за да провери дали няма да изникне още нещо интересно.

Тракторът с прикрепената към него малка кофа за копаене беше още горе при къщата, но до разкопките стоеше лопатата. Гърни се спусна по малката стълба и започна да изрива пълни лопати пръст от основата на каменната стена, която проучваше Трешър. Придвижи се по протежението й, не откри нищо друго, освен почва и с усещането, че започва леко да се вманиачава, реши да се върне към косенето. Но точно когато заби лопатата за последен път, усети нещо твърдо. В началото го взе за изсъхнала буца червеникавокафява глина, но когато го вдигна и го повъртя в ръцете си, откри залепнала в глината ръждива желязна отломка — дебела и извита. След като изчопли малко пръст, Гърни видя, че е желязна халка, вероятно десетина сантиметра в диаметър, с дебела брънка от верига, закачена от едната й страна.

Макар да осъзнаваше, че са възможни различни приложения, наум идваше едно. Халката прекалено много приличаше на окови — досущ половинка от примитивен чифт белезници.