Джон Вердън
Запали реката (56)

56

На следващия ден Гърни стана пръв. Успя да изпие първата си чаша кафе и да зареди хранилките за птици, преди Мадлин да се появи за закуска. Носеше виолончелото си, което му напомни, че струнната й група има утринен концерт в местен старчески дом.

Докато жена му си приготвяше купа домашно мюсли, Гърни разби три яйца. Двамата седнаха заедно на масата за закуска.

— Говори ли с Трешър? — попита тя.

— Не. Не съм сигурен какво да му кажа. Предполагам, трябва да го обсъдим.

Мадлин остави лъжицата си.

— Да го обсъждаме ли?

— Да обсъдим дали да му разрешим да продължи да проучва находката.

— Наистина ли смяташ, че това трябва да се обсъжда?

Гърни въздъхна и остави вилицата си:

— Добре. Ще му кажа, че отговорът ни е отрицателен.

Мадлин го изгледа настоятелно.

— Ние живеем тук, Дейвид. Това е домът ни!

Изчака я да продължи. Но тя не каза нищо повече.

* * *

Пътуването по магистралата мина без проблеми както винаги. Гърни спря точно преди изхода за Уайт Ривър и вкара адреса на „Акме Риълти“ в джипиеса си. Шест минути по-късно навигацията го доведе до редица витрини на Бридж стрийт, на няма и една пресечка от мястото на покушението по Стийл.

Гърни сметна този факт за интересен, след това го отхвърли като съвпадение от типа, който обикновено в крайна сметка няма значение. С годините беше научил, че една от малкото грешки на следователя, по-лоши от неуспеха в разпознаването на важните точки, е свързването на несъществени случайности.

Детективът слезе пред офиса и се зае да разглежда списъците, залепени на прозорците. Повечето бяха имоти за продан, но имаше и такива под наем — както еднофамилни къщи, така и апартаменти. Районът, покрит от агенцията, се простираше и извън Уайт Ривър, чак до съседните градчета.

Предната врата се отвори. Отвътре излезе пълничък господин с шоколадовокафяво тупе и усмивка на търговец.

— Прекрасен ден, нали?

Гърни кимна любезно.

Мъжът вдигна пухкава ръка към списъците.

— Нещо конкретно ли търсите?

— Трудно е да се каже.

— Е, дошли сте на точното място. Ще ви улесним. Нали затова сме тук. От покупка или от наем се интересувате?

— Всъщност вече съм говорил с госпожица Конуей. Тя тук ли е?

— Да. Ако вече работите с нея, ще ви оставя в нейни ръце. Тя е от най-добрите ни агенти… — мъжът отвори вратата. — След вас, господине!

Гърци се озова в застланата с килим приемна с празна рецепция, автомат за вода и дъска за съобщения с накачени по нея бележки, както и две големи тропически растения. По протежение на задната стена бяха наредени четири офиса със стъклени врати и име на всяка.

Гърни си беше представял агентката млада и руса. Лаура Конуей се оказа на средна възраст и брюнетка. Носеше разноцветни пръстени и на десетте пръста. Яркозелена огърлица привличаше вниманието към и бездруго впечатляващото й деколте. Когато вдигна очи от бюрото си, обеците й — златни дискове с размер на сребърен долар, се разлюляха. Огледа детектива с оценяващ поглед и усмихна щедро начервените си устни.

— Какво мога да направя за вас в този прекрасен ден?

— Здравей, Лаура! Аз съм Дейв Гърни.

Отне й секунда да си спомни името. Блясъкът на усмивката значително намаля.

— О, да, детективът. Проблем ли има?

— Може ли? — той придърпа един от свободните столове.

— Разбира се — тя събра длани пред себе си на бюрото и сплете пръсти.

Гърни се усмихна.

— Прекрасни пръстени!

— Какво? — тя сведе очи към накитите. — О, благодаря!

— Съжалявам, че пак те притеснявам, Лаура. Както сигурно си видяла по новините, тази налудничава история в Уайт Ривър става все по-странна.

Агентката кимна.

— Чу ли, че се опитват да издирят Дел Бекерт, бившия шеф на полицията?

— По новините само за това говорят.

— Точно така. Ето какво искам да попитам — подозираме, че той може още да е в района на Уайт Ривър. Проверяваме дали притежава имоти наоколо. Това е лесна задача. Но е възможно и да е наел нещо, а няма регистър на наемите, който да прегледаме. И тогава си спомних, че вие управлявате повечето жилища под наем в района. И предположих, че ако някой може да ни помогне, това си ти.

Агентката го погледна озадачено.

— Каква помощ по-точно искаш?

— Най-обикновен преглед на базата данни с наематели. Бекерт може лично да е наел имот или пък да е отседнал в къща или апартамент на името на свой близък. Ще ти дам няколко имена, ти ги пусни в базата и ще видим дали ще откриеш нещо. Съвсем просто е. Вече знам за апартамента на Бридж стрийт и къщата на „Поултър“, просто искам да науча дали има други, освен тях… — Гърни направи пауза и после добави: — Между другото, и огърлицата ти е прекрасна. Нефритена е, нали?

Агентката нежно помилва украшението с върха на пръстите си.

— Най-високо качество нефрит.

— Очевидно е. И прекрасно си отива с пръстените!

Тя се усмихна доволно.

— Смятам, че външният вид има значение. Не всички днес са съгласни с това.

— Те губят — сви рамене детективът.

Лаура се усмихна.

— Носиш ли тези имена?

Той й връчи списък с Бекерт, Бовил, Търлок, Джаксън и Джордан, плюс тримата високопоставени офицери от Уайт Ривър, чиито имена му даде Пейн. Тя постави листа пред клавиатурата, намръщи се замислено и се захвана за работа. Четвърт час по-късно принтерът оживя. От него излезе една страница, която агентката връчи на Гърни.

— Освен двата споменати има само три имота под наем, които излизат във връзка с тези имена.

Първият се оказа едностаен апартамент на Бейкън стрийт в района на „Гринтън“. Едногодишен наем на името на Марсел Джордан беше започнал да тече преди четири месеца. Името на агента беше Лили Флак. Бележките й показваха, че целият наем от 4800 долара е платен авансово в брой от представителката на наемателя — Блейз Л. Джаксън.

Вторият имот беше еднофамилна къща на място, наречено Рапчър Хил. Тя също беше наета преди четири месеца за едногодишен период от отдела по иззети имоти на една от банките в Уайт Ривър. Името на подписалия наема беше Блейз Л. Джаксън. Агентката, отново Лили Флак, беше отбелязала, че госпожица Джаксън е платила пълната сума на наема — 18 000 долара, в брой.

Третият имот — апартамент в „Гринтън“, бе даден под наем на Марсел и Таня Джордан преди шест години и оттогава договорът бе подновяван ежегодно. Според Гърни той едва ли имаше нещо общо с възможното местонахождение на Бекерт.

Другите две жилища обаче му се струваха интересни за оглед. Той сгъна листа и го пъхна в джоба на якето си.

Лаура Конуей го наблюдаваше внимателно.

— Това ли искаше?

— Да — отвърна той. Но не направи опит да стане от стола.

— Има ли нещо друго?

— Ключовете. За първия апартамент и за къщата.

Усмивката на Лаура помръкна.

— Не мисля, че мога да ти дам ключовете.

— Искаш ли да попиташ шефа си?

Тя вдигна телефона. После остави слушалката и излезе от офиса.

След няколко минути мъжът, който беше поздравил Гърни на улицата, се появи нацупен на вратата.

— Аз съм Чък Брамбълдейл, управителят. Поискали сте от Лаура ключовете за два имота под наем.

— Може да се наложи да влезем там и бих предпочел да го направя, без да предизвиквам излишни щети.

Мениджърът се ококори:

— Имате ли… заповед?

— Не съвсем. Но доколкото знам, съществува споразумение за сътрудничество.

Брамбълдейл се втренчи в нищото за няколко секунди.

— Изчакайте тук!

Останал насаме в офиса, Гърни стана и огледа рамкираната награда на стената. Беше сертификат от Регионалната асоциация на професионалните агенти на недвижими имоти отпреди десет години, в който обявяваха Лаура Конуей за агент на годината.

Брамбълдейл се появи с два ключа.

— Сребърният е за апартамента — на последния етаж, 4Б. Медният е за къщата в Рапчър Хил. Знаете ли къде е?

— Не.

— Намира се северно от Уайт Ривър. Нали знаете къде е ловното стопанство? Е, само на няколко километра оттам.

— Близо до Клап Холоу, така ли?

— Между Клап Холоу и Бас Ривър. В средата на нищото. — Управителят с очевидна неувереност връчи ключовете на Гърни. — Странно място.

— Защо?

— Имотът навремето е бил собственост на една от сектите за края на света, оттам е получил и името Рапчър Хил^[1]. След това сектата изчезнала. Просто се изпарила от лицето на земята. Прибрали ги на небесата, казват някои от местните. Други твърдят, че членовете й пресекли пътя на братята Горт и сега до един са погребани някъде из каменоломните. Единственото, което се знае със сигурност, е, че не е имало кой да плаща ипотеката и банката взела къщата. Трудно се продава толкова отдалечен имот с шантава история, така че решили да го дават под наем.

— Цветята са страхотни! — Лаура Конуей изникна до Брамбълдейл. — Самата къща не е нищо особено, но само почакай да видиш цветята!

— Цветя ли? — изуми се Гърни.

— Като част от услугите ни по управлението проверяваме имотите си под наем поне веднъж месечно и когато бяхме там преди два месеца, открихме, че наемателят е накарал Снук от разсадника да засади страхотни лехи с петунии. Има и множество висящи кошници пред къщата.

— Блейз Джаксън е наела Снук да сади петунии?

Конуей кимна.

— Предполагам, за да развесели къщата. След тази история с изчезването на сектата там горе винаги е изглеждало доста страховито.

Блейз Джаксън? Петунии?

Озадачен, Гърни благодари и на двамата за съдействието и се върна в колата си.

Макар че имотът в Рапчър Хил определено беше по-интригуващ, логично беше да посети първо апартамента на Бейкън стрийт. Провери разпечатката, която Конуей му беше дала, и въведе адреса в джипиеса си.

Пристигна на мястото за по-малко от три минути.

Бейкън стрийт се отличаваше с повсеместния недостатък на западащите квартали — колкото по-светъл бе денят, толкова по-зле изглеждаше. Но поне беше избегнала спорадичните палежи, направили някои улици в „Гринтън“ напълно необитаеми. Номерът на сградата, която Гърни търсеше, се оказа по средата на пресечката. Той паркира на забраненото място до пожарния кран и слезе. Удобно, когато човек е тръгнал по полицейска работа, но с недостатъка всички да видят, че си дошъл по полицейска работа…

Мъж с татуирани рамене и червена кърпа на главата се трудеше върху един от прозорците на приземния етаж. При приближаването на Гърни коментира:

— Мамка му! Това се казва добра изненада.

Тонът му бе груб, но не и враждебен.

— Ченге си, нали?

— Точно така. А ти кой си?

— Домоуправителят за всички сгради в това каре. Викат ми Пол Паркман.

— Какво те изненадва толкова, Пол?

— Доколкото си спомням, за първи път пращат някого още на същата сутрин, в която съм се обадил.

— Звънял си в полицията? Защо?

Домоуправителят посочи откъртената защитна решетка на прозореца.

— Копелетата са нахълтали през нощта. Празен апартамент= Нищо за крадене. Така че срали на пода. Двама. Две отделни купчинки лайна. Може би ще вземеш ДНК проба?

— Интересна идея, Пол. Но не съм дошъл за това.

— Така ли? — Домоуправителят се изсмя остро. — Тогава за какво си тук?

— Трябва да погледна един от другите апартаменти. 4Б. Знаеш ли дали е зает?

— И да, и не.

— В смисъл?

— Да, официално има наематели. Не, никога не са тук.

— Никога?

— Поне аз не съм ги виждал. Какво искаш да провериш? Да не смяташ, че вътре има труп?

— Съмнявам се. Някакви спънки по стълбите?

— Поне аз не знам за такива. Искаш ли да се кача с теб?

— Няма нужда. Ще звънна, ако ми потрябваш.

Гърни влезе в сградата. Настланото с плочки фоайе беше относително чисто, стълбите — относително осветени, а твърде познатите миризми на зеле, урина и повръщано — благословено слаби. Площадката на най-горния етаж дори изглеждаше измита в недалечното минало, а вратите на двата апартамента бяха надлежно обозначени — 4А в единия край, 4Б в другия.

Гърни извади беретата от кобура на глезена си, вкара един патрон и свали предпазителя. Застана встрани от вратата на 4Б и почука. Не получи отговор, нито чу някакъв шум отвътре. Почука по-силно и подвикна:

— Полиция! Отворете вратата!

Нямаше реакция.

Гърни вкара ключа, завъртя го и бутна вратата да се отвори. Удари го задавящият мирис на жилище, чиито прозорци не са отваряни от много дълго време. Сложи предпазителя и пъхна пистолета в джоба на якето си. Включи лампите в тесния коридор и започна обиколка на миниатюрния апартамент.

Имаше малък кухненски бокс, малка дневна и малка спалня, а банята беше с размер на килер — всички с изглед към обрасъл с плевели празен парцел. Нямаше мебели, нито следи от обитатели. Но въпреки това Блейз Джаксън, предполагаемо от името на Джордан, бе платила наема за една година в брой.

Дали апартаментът вече бе изиграл ролята си и стоеше изоставен? Или бе предназначен за бъдеща употреба? Гърни постоя пред прозореца в дневната, потънал в размисли. Гледката от този прозорец включваше част от „Гринтън“, част от „Блустоун“, тесен сектор от Уилард Парк и — за малко да го пропусне през зацапаното стъкло — фасадата на сградата на полицейското управление. Пред очите му от главния вход излезе униформен полицай, качи се в колата си на паркинга и замина.

Хрумна му логичното обяснение, че апартаментът е бил нает като място за потенциално трето покушение. Защо са били използвани другите два вместо него беше въпрос, който изискваше повече размисъл. В момента обаче по-важно му се струваше посещението на Рапчър Хил. Може би ако ги разгледа в цялост, целта на всяко отделно жилище щеше да се изясни.