Джон Вердън
Запали реката (42)

42

След като приключи разговора, Гърни остана в креслото до камината да умува върху казаното от Пейн и страстта, с която прегръщаше анализа на проблема, направен от Мейнард Бигс.

Що се отнася до същинското интервю, детективът не успяваше да сдържи дълбокото си отвращение от Карлтън Флин и отново си повтори колко ясен признак за нечестност е фактът, че някой се обявява за търсач на истината. Когато хората се самоопределят за „праволинейни“, обикновено това се свежда просто до злонравна самовлюбеност.

Гърни отново насочи вниманието си към компютъра и сателитната карта, която Торес му бе изпратил с маршрута от Клап Холоу до ловното стопанство. Четирите километра, които бе маркирал, минаваха през поредица от три разклонения, като на първото и второто се завиваше надясно, а на третото — наляво, преди да се стигне до няколко просеки, нанизани като верига до дълго тясно езеро. Разположената на първата от поляните хижа беше обозначена и с джипиес координати.

Гърни запомни числата, както и приблизителните разстояния от Клап Холоу до всяко от разклоненията на черния път. Изглеждаше достатъчно просто, ако приеме, че пътеките са проходими.

Размисълът му бе прекъснат от пискливия писък на алармите за дим, които подсказаха прекъсване на електричеството. Беше светнал само една лампа, тази до креслото, и тя угасна.

В началото Гърни остана на място. Кратките прекъсвания на тока бяха станали привични, откакто местната електроснабдителна компания намали разходите за рутинна поддръжка. След като минаха няколко минути и електричеството не бе възстановено, той все пак се обади на номера за спешни случаи на компанията. Автоматизираната система го информира, че в района му не е известно да има прекъсване, но съобщението му ще бъде препратено на съответния отдел и представител на компанията скоро ще се погрижи за проблема. Вместо да чака в тъмното до отстраняване на проблема или до въпросното „скоро“, детективът реши да пусне генератора — захранван с газ апарат, разположен на малката задна веранда и свързан с таблото в мазето.

Излезе през страничната врата и заобиколи къщата. Вече минаваше девет. Здрачът се бе превърнал в нощ, но поради пълнолунието нямаше нужда от фенерче.

Генераторът палеше с корда. Гърни хвана дръжката и я дръпна енергично няколко пъти. Когато двигателят не запали, се наведе да се увери, че клапата и ръчката за подаване на газта са в съответните позиции. След това отново хвана кордата.

Докато се наместваше, за да има опора, забеляза с ъгълчето на окото си движеща се светлинка. Вдигна поглед и я откри на ъгловата подпора на верандата, точно над главата си. Беше малка, кръгла и яркочервена. Гърни се хвърли от стъпалото на верандата в ивицата неокосена трева. Почти едновременно с това чу отгласа от удара на куршума в подпората и по-острото изпукване на изстрела някъде от върха на горното пасище.

Докато пълзеше през гъстата влажна трева към най-близкия ъгъл на къщата, внезапно чу форсирането на двигател. Претърколи се и извади беретата от кобура на глезена. Но пискливият рев на двигателя се отдалечаваше. Детективът осъзна, че стрелецът не слиза от хълма към него. Насочваше се в обратна посока — през боровата гора към северния хребет.

Самият той остана заслушан, докато воят на мотоциклета заглъхна напълно в нощта.

* * *

Торес пристигна в имота на Гърни час след нападението. След няколко минути го последваха Гарет Фелдър и Шелби Таунс в буса за обработка на местопрестъпления. Гърни можеше и сам да изрови куршума от подпората, но винаги беше най-добре нещата да се вършат по правилата, да стигнат от местопрестъплението до балистичната експертиза по официалната верига.

Вече и бездруго беше заобиколил леко местните сили на реда и не искаше да увеличава броя на нередностите. Беше докладвал инцидента на Торес, а не в полицията на Уолнът Кросинг и остави на него да се оправя с юрисдикцията. Щеше да е загуба на време да включва местните в първоначалната реакция на инцидент, който имаше смисъл само в контекста на разследване, което се провежда в Уайт Ривър.

Докато криминолозите се занимаваха отвън, Торес седеше до камината заедно с Гърни, задаваше въпроси и си водеше бележки по старомодния начин — с тефтер и химикалка. Генераторът, който Гърни бе успял да запали след изчезването на стрелеца, успокоително бръмчеше в съпровод на разговора им.

След като Торес записа основните факти, затвори тефтерчето и погледна притеснено детектива.

— Някаква идея защо те е избрал за мишена?

— Вероятно някой мисли, че знам повече, отколкото в действителност.

— Смяташ ли, че може да е бил Кори Пейн?

— Нямам причини да мисля така.

Торес помълча.

— Смяташ ли да се възползваш от картата с информация, която ти пратих?

Преди детективът да му отговори, на плъзгащата врата се почука. Гърни отиде да отвори. Влезе Фелдър, очевидно развълнуван.

— Две открития. Първо, куршумът е калибър 30–06 с метална обвивка, точно като другите два. Второ, прекъсването на захранването е предизвикано от това, че захранващият кабел към къщата е отрязан.

— Как така отрязан? — смути се Гърни.

— Предполагам, че с помощта на добре изолирана ножица за кабели.

— А къде е направен разрезът?

— Долу до хамбара ти. В подножието на последния стълб на компанията на градския път, на мястото, където кабелът към къщата е вкопан в земята.

* * *

Аварийният екип от електроснабдяването пристигна малко след като Торес, Фелдър и Таунс си тръгнаха. Гърни им посочи щетата, която според него беше резултат от вандализъм. Предположението му беше посрещнато с известен скептицизъм, но той не виждаше смисъл да дава по-реалистично обяснение.

След това се обади на Джак Хардуик, качи се в субаруто и потегли към селската къща, която Джак държеше под наем. Искаше за пореден път да изложи идеите си за случая на скептицизма му. Освен това едва ли би могъл да спи нормално в своя далеч необезопасен дом.

Къщата на Хардуик, бяла постройка от деветнайсети век, без специфичен стил, се намираше в края на дълъг черен път високо в хълмовете над селцето Дилуид. Когато Гърни пристигна малко преди полунощ, приятелят му стоеше на отворената си предна врата с деветмилиметров „Зиг Зауер“ в презраменен кобур, закопчан над черната му тениска.

— Проблеми ли очакваш, Джак?

— Хрумна ми, че който е стрелял по теб, може да реши да те последва и да пробва пак. Тази нощ има пълнолуние. Подтиква лудите към лудости.

Той отстъпи от вратата и Гърни влезе в малкото входно фоайе. На закачалката висяха няколко якета. На пода под тях бяха подредени ботуши. Дневната зад фоайето изглеждаше светла и чиста, подчертана от ваза с пролетни цветя, които предполагаха, че Ести Морено, приятелката на Хардуик и щатски полицай, се е върнала в живота му.

— Искаш ли бира?

Гърни поклати глава. Седна на безупречно чистата борова маса в ъгъла на стаята, най-близо до кухнята, а Хардуик си донесе „Гролш“.

След като се настани от другата страна на масата и отпи първата глътка от бутилката, той се ухили по обичайния зловещ начин, който винаги влизаше под кожата на Гърни.

— И как така не е улучил?

— Вероятно заради бързата ми реакция.

— На какво?

— На лазерната точка, проектирана от мерника му.

— Която те накара да направиш какво?

— Да се просна на земята.

— И как така не те е застрелял долу?

— Не знам. Мислиш ли, че е пропуснал нарочно?

— Да изиграе такъв рискован коз само за да те предупреди?

Гърни сви рамене:

— И в двата случая няма особен смисъл. Ако ме искаше мъртъв, защо стреля само веднъж? Ако не е това целта, какъв е смисълът? Наистина ли мисли, че ще зарежа случая, само защото е пробил дупка от куршум на задната ми веранда?

— Нямам представа, мамка му! Е, какъв е планът?

— Знаеш ли, че Бекерт и Търлок имат обща ловна хижа?

— Не съм изненадан.

— Искам да й хвърля едно око.

— Опитваш се да докажеш нещо ли?

— Само събирам информация.

— Отворен за идеи, а?

— Именно.

— Глупости! — Хардуик отпи нова глътка от бирата си.

Гърни замълча за момент, преди да добави:

— Издирих Мърл Тейбър.

— Е, и?

— Разказа ми една случка.

— Свързана с проблема на Търлок в училище ли?

— Проблем е доста меко казано… — Детективът описа в мрачни подробности онова, което Тейбър му беше разказал за Джордж Монтгомъри.

Хардуик дълго мълча.

— Вярваш ли на Тейбър?

— Да. Обвинението и прекратяването на делото без същинско приключване явно са му оказали съсипващо въздействие.

— И това те навежда на мисълта, че Бекерт и Търлок са социопати?

— Да.

— Социопати, способни да убият собствените си полицаи, да пребият и удушат двама чернокожи активисти и да натопят невинни хора и за четирите убийства?

— Всеки, сторил подобно нещо на умствено изостанал, е способен практически на всичко.

— И понеже са способни да извършат убийствата от Уайт Ривър, смяташ, че наистина са ги извършили?

— Мисля, че възможността е достатъчна, за да си струва да хвърля едно око.

— Око, което включва взлом и проникване?

— Има ключ. В най-лошия случай ще е проникване в чужда собственост.

— Не се ли притесняваш от охранителни камери?

— Ако имат камера, ще им покаже натрапник със скиорска маска.

— Струва ми се, че вече си взел решение.

— Освен ако не ме разубедиш.

— Казах ти всичко в „Абелардс“. В хипотезата ти има дупка с размера на слонски анус. Нарича се мотив. Твърдиш, че важна клечка от силите на закона и неговият заместник търчат наоколо и трепят хора без никаква причина. Работата е там, че им трябва адски голяма причина, за да оправдаят това чудовищно клане. И брътвежите за това, че жертвите са потенциална заплаха за политическите амбиции на Бекерт, не покриват изискванията.

— Забравяш онази малка неясна дреболия, която ни забърка поначало.

— За какво говориш, мамка му?

— За съобщението на телефона на Стийл. Предупреждението, че някой от неговата страна на оградата може да иска да се отърве от него и да обвини АРС. Точно това направи Бекерт поне с обвинителната част.

Хардуик се изсмя пренебрежително:

— Смяташ, че Бекерт е стрелял по теб?

— Ще ми се да узная.

— Да не мислиш, че е оставил писмено признание в хижата?

Гърни пренебрегна коментара му.

— Мотивът може да не е толкова голяма загадка, колкото ти се струва. Може би залогът в предстоящите избори е по-голям, отколкото предполагаме. И нищо чудно жертвите да са по-голяма заплаха, отколкото си представяме.

— Боже, Гърни, ако всеки политик с надежди за голямо бъдеще започне да изтребва онези, които може да му се изпречат на пътя, Вашингтон щеше да е затънал до пишката в трупове… — Хардуик вдигна бутилката си и замислено отпи дълга глътка. — Дали случайно си гледал предаването на Карлтън Флин, преди да стрелят по теб?

— Гледах го.

— Какво мислиш за Бигс?

— Свестен е. Загрижен. Автентичен.

— Всички качества, които гарантират загубата. Иска да подходи честно и безпристрастно към расовите проблеми. Бекерт просто го сърбят ръцете да заключи проблемните копелета и да изхвърли ключа. Хич не е чудно, че печели с чутовна преднина.

— Освен ако…

— Освен ако не успееш да изкараш видеозапис, в който пържи живи котенца.

* * *

Гърни нагласи алармата на телефона за 3:45, но се събуди по-рано. Използва малката баня на горния етаж до спартанската спалня, където Хардуик го настани за през нощта. Облече се на светлината на нощната лампа, закопча на глезена си кобура с беретата и тихичко слезе по стълбите.

Лампата в кухнята светеше. Хардуик седеше на малката маса и зареждаше пълнителя на пистолета си с петнайсет патрона. Кутията с муниции стоеше отворена до чашата му с кафе.

Гърни спря на прага и погледна въпросително пистолета.

Хардуик го озари с една от най-бляскавите си усмивки, докато вкарваше последния патрон в пълнителя.

— Реших да ти бъда навигатор при пътуването до хижата.

— Мислех, че го смяташ за лоша идея.

— Лоша ли? Това е най-шибаната идея, която съм чувал. Лесно може да доведе до враждебен сблъсък с въоръжен противник.

— И?

— Отдавна не съм стрелял по никого и възможността ми допада… — бляскавата усмивка засия за миг и угасна. — Искаш ли кафе?