Джон Вердън
Запали реката (48)

48

Гърни не беше сигурен с какво да се захване. Имаше чувството, че е стигнал до задънена улица и се налага да копае по-дълбоко. Макар следващата стъпка да му убягваше, той реши да провери телефона си и да се увери, че е наваксал със съобщенията.

Имаше само едно — обаждането от Трешър, което бе получил, докато гледаше „Вечерен сблъсък“. Натисна иконката за прослушване.

— Детектив Гърни, обажда се Уолтър Трешър. Не се съмнявам, че безконечните ужасии из Уайт Ривър поглъщат вниманието ти, но смятам, че трябва да ти разкажа още по-зловещата история на собствения ти идиличен склон. Обади се, когато можеш. Междувременно те съветвам повече да не се занимаваш с разкопки — не и преди да те подготвя за онова, което е вероятно да откриеш.

Гърни изпита прилив на любопитство и притеснение. Веднага върна обаждането на Трешър, но се натъкна на гласовата поща и остави съобщение.

После се застави да се съсредоточи върху събитията в Уайт Ривър и това кой неразрешен аспект да подхване първо. Сети се за убийството на Рик Лумис с шиш за лед, което на свой ред му напомни за болничните служители и факта, че още не е прегледал раздела, отнасящ се за напусналите и уволнените.

Върна се на бюрото, взе флашката със списъка от „Мърси“ и я постави в лаптопа си. След няколко секунди вече отваряше раздела с бивши служители в обобщеното досие на персонала на болницата. Докато преглеждаше колоните с имена и адреси, се натъкна само на едно познато име. Но то определено привлече вниманието му:

ДЖАКСЪН, БЛЕЙЗ Л., БОРДЪН СТРИЙТ 115, УАЙТ РИВЪР, НЮ ЙОРК

Нейното напускане или уволнение — във файла не се посочваше кое от двете — бе станало на 12 февруари, само преди три месеца. Освен адрес, бяха дадени само домашен и мобилен телефон.

Гърни въведе тази информация в адресника си и местоположението на Бордън стрийт му се стори познато. Сигурен беше, че е виждал адреса и преди, но не се сещаше къде. Отвори „Гугъл стрийт вю“ и провери сградата, но това, което видя, не му се стори познато. Върна се към списъка на персонала и пак погледна адреса. Стори му се, че предчувствието му се отнася не за физическото местоположение, а за написания на страницата текст. Беше го виждал някъде другаде. В същия документ.

Върна се в основната част на списъка, посветена на активните служители, и започна да прелиства имената и адресите. Накрая го откри — в раздела за сигурност, поддръжка и почистване:

КРИЙЛ ЧАЛИС ДЖ., БОРДЪН СТРИЙТ 115, УАЙТ РИВЪР, НЮ ЙОРК

Домашният телефон, даден за нея, съвпадаше с посочения за Блейз Джаксън, но мобилният бе различен. Така значи, помисли си Гърни, били са поне съквартирантки. И вероятно нещо повече.

Също толкова интересен беше фактът, че името Чалис Крийл му беше попадало и преди, не само в списъка на персонала. Гърни си спомняше, че го е прочел на баджа на чистачката на интензивното в болницата — жената с бадемовидните очи, която беше изпразнила кошчето в чакалнята за посетители в деня, когато седяха там с Ким, Хедър и Мадлин. Жена, която би имала лесен достъп до Рик Лумис. Жена, чието присъствие в сестринския състав, никой не би имал причина да подложи на съмнение.

Забиването на шиш за лед в мозъчния ствол на Лумис обаче би изисквало по-специфични медицински познания. Което поставяше въпроса за образованието на Крийл, както и за това на Джаксън. Гърни трябваше да открие какво е работила активистката в болницата и причината вече да не е там. Дали връзката между Джаксън и Крийл би могла да сочи направо към убийството на Рик Лумис? Дали една от двете не е била и източник на наркотика, използван за Джордан и Тукър? И може би най-сериозният въпрос — възможно ли е Джаксън и Крийл да са били замесени с Джуд Търлок и Дел Бекерт?

Болницата изглеждаше логично място, от което да започне търсенето на отговори. Обаждането на Гърни стигна до автоматична разпределителна система, която в крайна сметка го свърза с Аби Марш от отдел „Човешки ресурси“. В осем и четвърт тя все още беше в кабинета си. Прозвуча му притеснено като в деня, когато бе получил файла от нея.

— Да?

— Аби, обажда се Дейв Гърни. Питах се дали…

Тя го прекъсна:

— Телевизионната звезда!

— Моля?

— Имаме телевизор в столовата. Хапвах набързо, когато видях интервюто с окръжния прокурор. Какво мога да направя за вас?

— Трябва ми информация за двама ваши служители — един бивш и един настоящ. Блейз Джаксън и Чалис Крийл. Познати ли са ви?

— Джаксън несъмнено. Крийл смътно. Има ли проблем?

— Точно това се опитвам да разбера. Крийл на работа ли е в момента?

— Задръжте. Ще проверя… Да, ето. Според графика тя е на смяна от четири до дванайсет. Така че да, на работа е.

— Извинете, имах предвид, дали знаете със сигурност, че е започнала смяната си в болницата?

— Няма как да го видя в компютърната система.

— Но все някой трябва да знае дали се е явила на работа.

— Началник-смяната й. Искате ли да му се обадя?

— Ако обичате.

— Ще трябва да ви сложа на изчакване.

— Благодаря, Аби!

Минаха пет минути. Когато Аби Марш най-сетне се свърза с Гърни, звучеше още по-притеснено:

— Чалис Крийл не се е явила за дежурство нито днес следобеда, нито вчера и не се е обадила и двата дни. Началникът й се е опитал да я намери вчера, но не вдигнала. При обаждането днес получил автоматично съобщение, че гласовата й поща е пълна.

— До момента е била стриктна, така ли?

— Очевидно. Няма червени точки в досието. Но фактът, че разпитвате за нея… има ли причина да се притеснявам?

— Твърде рано е да се каже. Знаете ли, че адресът й е същият като на Блейз Джаксън?

— Същият? — притеснението в гласа на Аби Марш се покачи с още една степен.

— Да. И стационарният номер също.

Марш замълча.

Вместо да пита дали Джаксън е напуснала, или е била уволнена — въпрос, на който събеседничката му би могла и да не отговори заради свързани с поверителната информация подробности, Гърни приложи метода на предположенията, който детективите често използват в сходни ситуации.

— Когато Джаксън беше уволнена, имаше ли някакви последици?

— Какви последици?

— Тя отрече ли обвиненията, които й бяха отправени?

— Разбира се. Но после й показахме записа от камерите в аптечното.

Детективът реши да продължи с предположенията:

— И се виждаше, че е взела пропофола, така ли? И мидазолам.

— Пропофолът беше на записа на камерата. Мидазоламът се оказа по-труден за доказване. Но в крайна сметка тя се съгласи да напусне, а ние — да не повдигаме обвинение. Нямаше да има смисъл. Пропофолът не е технически контролирана субстанция като мидазолама, така че от гледна точка на закона обвиненията нямаше да са кой знае колко сериозни. Но кой ви е дал цялата тази информация?

За момент му се прииска да й каже, че го е направила тя самата току-що. Но разкритието, че я е измамил, нямаше да е от полза никому. А и не бе особено горд с него. Вместо това каза, не съвсем лъжовно:

— Истината винаги намира начин да изтече.

Аби замълча за момент.

— Имате ли право да ми кажете защо търсите Чалис Крийл?

Детективът оформи отговора си консервативно:

— Има вероятност да се е намирала в близост до интензивното по времето, когато е бил нападнат Рик Лумис.

Мъртвото мълчание на Аби Марш посочи, че е схванала намека.

Първото, което Гърни направи, след като благодари за помощта и приключи обаждането, беше да провери домашния телефон на Крийл и мобилния й и да се обади и на двата. Обажданията му минаха на гласова поща; и двете кутии се оказаха пълни. Той се обади и на мобилния на Джаксън. Там също попадна на гласова поща, но и тази пощенска кутия беше пълна. Той се облегна на стола и се загледа през задния прозорец към склона, сега вече напълно обвит в мрак.

Някъде високо в боровата гора започна да вие глутница койоти.

Гърни се замисли за връзката между Блейз Джаксън и Чалис Крийл. За нежеланието или неспособността им да приемат телефонни обаждания, както и за свързаната с наркотици раздяла на Джаксън с „Мърси“ и за достъпа на Крийл до интензивното.

След четвърт час нерешителност се обади на Торес.

— Марк, има един проблем, който трябва да проучим… — Той предаде разговора си с Аби Марш и помоли полицая да отиде до апартамента на двете дами колкото се може по-скоро. — Ако поне едната присъства, задръж я. Ще се видим там!

По целия път до изхода от междущатската за Уайт Ривър кара над ограничението на скоростта, после включи джипиеса, който го преведе през градския лабиринт от еднопосочни улици. Оказа се, че целта му е насред западнала уличка в „Гринтън“.

На светлината на единствената работеща улична лампа страната на Бордън стрийт, на която се намираше номер 115, изглеждаше непокътната. На отсрещния тротоар бяха останали само изгорели скелети на сгради. Колата на Торес вече беше паркирана пред блока. Гърни спря зад нея.

На излизане го удари острата миризма на мокра пепел и залегнало отдолу разложение. Подобно на съседите отляво и отдясно, номер 115 беше мрачна четириетажна сграда със стоманена врата. Мъж и жена седяха на пластмасови столове в полумрака пред входа. Жената беше руса и забележително обла — създаваше впечатление, че е напомпана. Лицето й беше озарено от студеното сияние на телефонния екран.

Мъжът проследи приближаването на Гърни и обяви на висок глас:

— Апартаментът, който ви трябва, е на четвъртия етаж. Онзи, който дойде преди вас, е горе от доста време.

Гърни спря.

— Случайно да познавате жените, които живеят там — Блейз Джаксън и Чалис Крийл?

Мъжът се ухили:

— Всички познават госпожица Лавли. Тя е знаменитост.

— А Чалис?

— Чалис не говори с никого.

— Да сте виждали някоя от тях през последните няколко дни?

— Не мисля.

Гърни погледна жената:

— А вие? Да познавате някоя от дамите от четвъртия етаж?

Тя не показа признаци да е чула въпроса.

Мъжът се наведе напред в пластмасовия си стол:

— Бренда знае само какво има на телефона й.

Детективът кимна.

— А да знаете дали дамите са имали посетители наскоро?

— Братя идват и си отиват през цялото време.

— Някой друг?

— Мъжът в голямата кола, преди няколко дни.

Гърни посочи автомобила на Торес:

— Голяма кола като тази?

— По-голяма. И по-лъскава. С едно такова каубойско име…

— „Дюранго“?

— Аха, точно така. Дюранго.

— А видяхте ли шофьора?

— Бял беше. Мярнах го от прозореца си… — мъжът посочи към втория етаж.

— Можете ли да го опишете?

— Току-що го описах.

— Висок? Нисък? Слаб? Дебел?

— Обикновен.

— Как беше облечен?

— С тъмни дрехи.

— С каква коса?

— Тъмна шапка, коса не видях.

— И кога се случи това?

— Да е било онзи ден.

— Знаете ли по кое време дойде?

— Нощес. Към десет-единайсет да е било.

— Знаете ли колко време остана?

— Дойде нощес, само туй знам. На сутринта колата я нямаше.

Гърни още обмисляше следващия си въпрос, когато чу да го викат по име. Вдигна глава и видя Торес на отворения прозорец на последния етаж.

— Дейв, трябва да се качиш тук! — Напрежението в гласа на полицая подсказа на Гърни какво да очаква, когато стигне до апартамента.

Влезе в сградата и пое по стъпалата нагоре, като вземаше по две наведнъж. Вратата на жилището беше отворена, държеше я Торес, който отстъпи, за да пропусне Гърни в тясното фоайе, озарено от самотна крушка. Връчи му чифт латексови ръкавици и еднократни терлици.

Детективът си ги сложи, без да задава въпроси. Знаеше, че скоро ще научи отговорите.

— В дневната са — осведоми го Торес.

Отвратителната смрад, която се усилваше при преминаването на Гърни през фоайето, му бе добре позната, но така и не бе успял да свикне с нея.

Двете жени седяха на дивана в дневната по къси поли и копринени блузки. Бяха се облегнали една на друга — сякаш, вместо да излязат вечерта, са заспали насред поверителен разговор. От по-близо Гърни забеляза по кожата им характерния блясък на автолизата. Освен това имаше и признаци, че първите газове на разложението започват да раздуват телата им. Но лицата им още бяха разпознаваеми. Детективът беше сигурен, че това отляво принадлежи на избухливата дама, която беше гледал по „Вечерен сблъсък“ на РАМ ТВ. И имаше чувството, че лицето отдясно е на чистачката с бадемовидните очи, която бе видял в чакалнята на интензивното.

Както винаги при трупове в такова състояние, навсякъде имаше мухи — по-концентрирани по устата, очите и ушите. Двата прозореца с изглед към улицата бяха широко отворени, вероятно от Торес, за да разсее смрадта.

На масата пред дивана имаше две празни чаши, отворени бутилки водка и малинов ликьор и две лъскави чантички — заедно с камара спринцовки. Гърни преброи осем, всичките празни и използвани. Етикетите им подсказваха, че са били от предварително заредените, съдържащи пропофол.

— Блейз Лавли Джаксън и Чалис Джаксън Крийл — посочи ги Торес. — Или поне така пише на шофьорските книжки в тези чантички. Може и да са били сестри.

Гърни кимна.

— Обади ли се на съдебния лекар?

— Трешър каза, че ще дойде до двайсет и пет минути, а това беше преди двайсет. Обадих се и на Гарет Фелдър. Идва насам.

— Добре. Огледа ли апартамента?

— Отгоре-отгоре.

— Нещо да ти е привлякло вниманието?

— Всъщност само едно — Торес посочи малко бюро, разположено срещу дивана. Отвори горното чекмедже до края. Зад разбърканите листове хартия се гушеше найлоново пликче с цип, в което се намираше пачка двайсетдоларови банкноти. Гърни предположи, че ако цялата е от двайсетачки, съдържа поне три хиляди долара. Намръщи се:

— Интересно.

— Парите ли?

— Пликчето.

— Пликчето ли? Защо…

Въпросът на Торес бе прекъснат от звука на затваряща се врата на кола долу на улицата.