Джон Вердън
Запали реката (53)

53

На следващата сутрин времето подхождаше на настроението на Гърни — сиво и променливо. Неспокойният ветрец все менеше посоката си и люлееше стръковете аспержи насам-натам. Дори Мадлин изглеждаше неспокойна. Смесената облачност замъгляваше слънцето и Гърни с изненада забеляза на стария часовник с махало на стената в кухнята, че вече минава девет. Докато дояждаха овесената си каша, Мадлин се намръщи и наклони глава към плъзгащата се врата.

— Какво има? — попита детективът. Имаше нормален слух, но нейният беше изумителен и обикновено тя долавяше приближаването на звуци по-рано от него.

— Идва кола.

Гърни отвори плъзгащата се врата и скоро чу звука — наистина по пътя откъм града се качваше кола. Пред очите му се появи голям джип. Забави ход и спря между хамбара и езерото. Когато Гърни излезе, за да разгледа по-добре новопристигналия автомобил, видя тъмнозелен рейндж роувър, който блестеше дори в лишения от слънце ден.

Шофьорът слезе — едър мъж със син пуловер и сиви панталони. Отвори задната врата и отвътре излезе жена. Беше облечена със спортно яке, бричове за езда и високи до коленете ботуши. Постоя няколко секунди загледана в ливадите и горите и нагоре през пасището към къщата на Гърни. След като запали цигара, с шофьора й се качиха обратно в зеления джип.

Гърни проследи как се спускат полека през пасището към къщата му и паркират недалеч от субаруто, което в сравнение с рейндж роувъра изглеждаше миниатюрно. Шофьорът отново слезе първи и отвори задната врата на дамата, която — вече се виждаше — вероятно беше в края на четиридесетте. Сламенорусата й коса бе подредена в къса асиметрична прическа, скъпа и агресивна на вид. След едно последно дръпване непознатата захвърли цигарата си и я смачка на земята с носа на ботуша, който изглеждаше също толкова скъп, колкото и прическата й.

Докато гостенката с недоволно изражение проучваше имота наоколо, шофьорът й забеляза, че Гърни стои на патиото. Каза й нещо, тя погледна натам и сетне му кимна. Запали нова цигара.

Шофьорът се приближи до домакина. Имаше суровото безизразно излъчване на бивш военен. Крачките му бяха леки и атлетични за едър човек.

— Дейвид Гърни?

— Да?

— Госпожа Хейли Бекерт желае да говори с вас.

— Съпругата на Дел Бекерт?

— Точно така.

— А дали желае да влезе?

— Госпожа Бекерт би желала да остане на открито.

— Добре. Можем да говорим и тук — Гърни посочи дървените столове.

Шофьорът се върна при рейндж роувъра и тихичко предаде предложението му на жената. Тя кимна, смачка втората цигара също като първата, после заобиколи градинката с аспержите и цветната леха, за да стигне до патиото. Застана лице в лице с детектива и го погледна със същото презрение, с което бе погледнала и околния пейзаж, но и с искрица любопитство.

И двамата не посегнаха да се ръкуват.

— Желаете ли да седнете? — попита Гърни.

Гостенката не отговори.

Той чакаше.

— Кой ви плаща, господин Гърни? — Госпожа Бекерт притежаваше сладкия като сироп глас и твърдия поглед на много политици от Юга.

Той отвърна искрено:

— Работя за окръжния прокурор.

— И за кого още?

— Няма други.

— И какво излиза — че историята, която пробутахте на Клайн, тази измислица, че най-уважаваният полицейски комисар в Америка е сериен убиец, че обикаля наоколо да стреля по хора, да ги бие и един бог знае какво още… Цялата тази жлъчна глупост е продукт на честно разследване? — гласът й преливаше от сарказъм.

— Продукт на улики е.

Гостенката излая откос смях:

— Улики, несъмнено открити от вас. Казаха ми, че от първия ден сте правили всичко по силите си да отслабите доказателствата срещу онова малко влечуго Кори Пейн и постоянно сте се старали да противоречите на съпруга ми.

— Уликите срещу Пейн бяха съмнителни. Уликите, че е бил натопен — много по-убедителни.

— Играете опасна игра, господин Гърни. Ако някой е натопен, това е Дел Бекерт. Ще се добера до дъното на тази история, обещавам ви. И ще съжалявате за участието си в нея. Дълбоко и трайно ще съжалявате!

Той не реагира, просто продължи да я гледа в очите.

— Знаете ли къде е съпругът ви?

— Ако знаех, вие щяхте да сте последният човек, на когото ще кажа.

— Бягството му не ви ли се струва странно?

Хейли Бекерт стисна зъби. Изгледа го продължително с отровен поглед и заяви:

— Казаха ми, че един новинар е споменал снощи името ви във връзка с изборите за главен прокурор. Нима интересът ви към тази длъжност не обяснява нападенията срещу съпруга ми?

— Нямам интерес към тази длъжност.

— Понеже, ако всичко е заради това, ще ви съсипя. От тъй наречената ви репутация на суперченге няма да остане нищо. Нищо!

Гърни не виждаше смисъл да се мъчи да й обяснява своята гледна точка.

Жената на Бекерт се извърна и решително тръгна към големия джип. Качи се на задната седалка и шофьорът затвори вратата. След няколко секунди колата безшумно се спусна по неравния път към хамбара и шосето към града зад него.

Гърни постоя известно време на патиото, като преиграваше мислено сцената — напрегнатото изражение, скованият език на тялото, обвинителният тон. През годините бе провеждал хиляди разпити на членове на семействата на бегълци и други изчезнали хора и се беше научил да разчита поведението им. Почти сигурен беше, че гневът, който Хейли Бекерт демонстрираше, е резултат от страх, а този страх е резултат от събития, които не разбира.

Студеният влажен вятър не само продължаваше да мени посоката си, но и се усилваше, създавайки чувството за предстояща буря. Детективът влезе вътре и затвори плъзгащата се врата. Мадлин седеше на едно от креслата пред камината и четеше книга. Беше запалила малък огън, който примигваше вяло. Гърни изпита желание да пренареди цепениците, но знаеше, че намесата му няма да бъде оценена по достойнство. Седна в креслото срещу съпругата си.

— Предполагам, чу всичко, нали? — попита той.

Тя не отклони очи от книгата.

— Трудно беше да не чуя.

— Какви са впечатленията ти?

— Свикнала е да става на нейното.

Той погледа известно време огъня, като потискаше желанието да го оправи.

— Добре. Какво според теб трябва да направя?

Мадлин вдигна очи:

— Предполагам, зависи от това дали смяташ случая за текущ или за приключен.

— Технически е текущ, докато не намерят Бекерт, не го осъдят и…

Мадлин го прекъсна.

— Нямах предвид технически, исках да кажа вътре в главата ти.

— Ако говориш за усещане за завършеност, още съм далеч.

— Какво липсва, освен самия Бекерт?

— Не мога да преценя. Все едно се опитвам да почеша сърбеж, който непрекъснато се мести.

Тя затвори книгата.

— Имаш съмнения за вината на Бекерт?

Гърни се намръщи:

— Доказателствата срещу него са сериозни.

— И тези срещу сина му изглеждаха такива.

— Не и за мен. Съмнявах се във всичко. От самото начало.

— Но нямаш същите притеснения относно уликите срещу бащата?

— Не. Нямам.

Мадлин наклони глава с интерес.

— Какво има? — попита детективът.

— Възможно ли е това да има нещо общо с теорията ти „Еврика“?

Гърни не каза нищо. Знаеше, че не трябва да избързва с отговора, когато някой въпрос го подразни.