Джон Вердън
Запали реката (51)

51

Гърни отпи от кафето, което си направи веднага след като се прибра от Локенбери. Пурпурни щиглеци се бяха струпали на хранилката, която Мадлин слагаше на края на патиото. Тя самата стоеше до плота с мивката и режеше лук за супа.

— Е — каза безгрижно, — какво искаше той?

— Да се кандидатирам за главен прокурор.

Ножът спря над дъската за рязане, но жена му не изглеждаше изненадана толкова, колкото Гърни очакваше.

— На мястото на Дел Бекерт?

— Именно.

Тя кимна замислено.

— Предполагам, че иска някой истински герой на реда и законността да замени онзи, който му гръмна в лицето.

— Така каза и той.

— Не си е губил времето.

— Не.

— Умен, хладнокръвен и пресметлив.

— Точно така.

— И няма нужда да споменаваме, че има нужните връзки да те вкара в състезанието?

— Не само. Каза ми, че ще спечеля.

— А ти какво му отговори?

— Че ще си помисля.

— И какво си мислеше, когато му го каза?

— Мислех си, че след първите две минути, в които се чувствам поласкан, ще поумувам върху неизвестните фактори, ще си представя възможните проблеми, ще поговоря с теб по въпроса и после ще откажа предложението.

Мадлин се засмя:

— Интересен процес. А с какво се занимава главният прокурор?

— Сигурен съм, че на щатския уебсайт има описание на задълженията, но това, за което реалният човек ще реши да похаби времето си, е съвсем друг въпрос. Говори се, че последният обитател на кабинета се е чукал до смърт с проститутка в Лас Вегас.

— Значи наистина не се интересуваш?

— Да скоча в политическата цистерна с акули? С подкрепата на човек, с когото не ми е приятно дори да съм в една стая?

Мадлин любопитно вдигна вежди.

— Но се съгласи да обядваш с него.

— За да открия защо иска да обядва с мен.

— И сега знаеш.

— Знам. Освен ако плановете му не са по-сложни, отколкото предполагам.

Тя го погледна изпитателно и помежду им се възцари мълчание.

— О, между другото — продължи Гърни, след като допи кафето си, — снощи срещнах Уолтър Трешър на местопрестъплението в Уайт Ривър. Каза, че ще намине около пет следобед, за да поговорим за разкопките.

— Какво има да се говори за тях?

Гърни си даде сметка, че не е споделил с нея съобщението, оставено от Трешър.

— Направил е бързо проучване на предметите, които открих. Коментарите му бяха доста странни. Надявам се да изясним ситуацията, когато дойде.

Мълчанието на Мадлин красноречиво говореше за враждебността й към цялата тема.

Мисълта за Трешър напомни на детектива за апартамента на Джаксън и Крийл. Мадлин реагира на изражението му.

— Какво има?

— Нищо. Просто… малък спомен от снощи. Добре съм.

— Искаш ли да ми разкажеш?

Гърни не искаше, но с годините беше научил, че описанието на притеснително за него събитие разхлабва хватката върху мислите му. Затова й разказа за случилото се, като започна с откритието от файла с болничния персонал, че Блейз Джаксън и Чалис Крийл са регистрирани на един адрес, и завърши със сцената в апартамента — разлагащите се тела, спринцовките с пропофол, парите и отпечатъците, които ги свързваха с Дел Бекерт.

Съпругата му се усмихна.

— Сигурно те кара да се чувстваш добре.

— Кое? — попита той кисело.

— Това, че се оказа прав за Бекерт. Имаше притеснения за него от самото начало. А сега си събрал всички тези улики за участието му в… колко убийства станаха?

— Поне четири. Шест, ако е убил и двете жени. Седем, ако е натопил Джуд Търлок.

— Ако не беше ти, младият Пейн щеше да е в затвора.

Гърни поклати глава:

— Съмнявам се. Всеки добър защитник щеше да забележи, че уликите срещу него са подхвърлени. Що се отнася до доказателствата срещу Бекерт, извадихме късмет с ловното стопанство.

— Омаловажаващ постиженията си. Ти си човекът, който реши да отиде дотам и да провери. Ти си този, който преобърна целия случай. И именно ти се добра до истината.

— Извадихме късмет. Намерихме куршумите. Балистиката даде ясен резултат. Има ясни улики, че…

Мадлин го прекъсна.

— Не ми звучиш много горд от постигнатото.

— А ти се държиш, все едно говориш с някой от клиентите си в клиниката.

Съпругата му въздъхна.

— Просто се чудя защо не си по-доволен от напредъка, който постигна.

— Ще се почувствам доволен, когато всичко свърши.

* * *

Трешър пристигна в пет и двайсет, като внимателно маневрираше нагоре по пасището, очевидно пазейки лъскавото си ауди. След като слезе от колата, постоя няколко секунди загледан в околността и едва тогава се упъти към отворените плъзгащи се врати.

— Онези проклети строители, дето ремонтират пътя, не правят нищо друго, освен да затрудняват движението! — започна, когато Гърни го покани да влезе.

От входа на трапезарията огледа одобрително голямата кухня на селската къща. Задържа поглед върху камината на отсрещната стена.

— Хубава полица. Кестен е, нали? Уникален цвят. Този тип огнища са били популярни в началото на деветнайсети век. Проучи ли историята на къщата, когато я купуваше?

— Не. Смяташ ли, че има някаква връзка между тази къща и…?

— Останките от къщата до езерото? Божичко, не. Находката ти е с поне сто години по-стара от къщата… — Докторът остави куфарчето си на масата в трапезарията.

По коридора се зададе Мадлин, която се беше качила горе да упражнява пиеса на Бах на челото си.

Гърни я представи.

— Аспержи — заяви Трешър. — Умен избор.

— Моля?

— Забелязах аспержите в градинката ви. Те са единственият зеленчук, който си струва да се отглежда вкъщи. Когато са пресни, разликата във вкуса е огромна! — Докторът пак се озърна. — Може би е добра идея да седнем.

— Какво ще кажеш да се разположим тук? — предложи Гърни, като посочи столовете и масата. — Нямаме търпение да разберем за какво точно става дума — допълни.

— Добре. Надявам се интересът ти да надживее отговора.

Със заинтригувани изражения двамата с Мадлин седнаха един до друг на масата.

Трешър остана прав от другата страна.

— Първо, малко история. Както знаете, посветил съм се на съдебната медицина с фокус върху определянето на причините за насилствена смърт. Хобито ми обаче е проучване на североизточния колониален живот с фокус върху по-тъмните му аспекти, особено зловещата синергия на робството и психопатологията. Сигурен съм, наясно сте, че робството не е само южняшко явление. В колониален Ню Йорк от осемнайсети век почти половината домакинства са притежавали поне по един роб. Притежаването на роби — покупко-продажбата на човешки същества, над които собственикът има пълен контрол, — е било широко прието.

— Наясно сме с историята — каза Мадлин.

— Поразителен дефект на историята, която се преподава в училище е, че събитията от всяка една епоха се разглеждат само поотделно и в много големи мащаби, — примерно взаимодействието между напредъка на механизацията и миграцията на населението към манифактурните центрове. Четем за тези взаимодействия и мислим, че схващаме същността на дадената епоха. Или четем за робството в контекста на селскостопанската икономика и мислим, че го разбираме, когато всъщност няма нищо по-далеч от истината. Възможно е да прочетеш десетки книги и така и да не усетиш ужаса — дори да не съзреш злонамерената синергия, която споменах преди малко.

— Каква синергия? — попита Мадлин.

— Зловещият начин, по който се комбинират различните недъзи в едно общество.

— Какво намеквате?

— Миналата година написах статия по темата за едно списание по културна психология. Заглавието беше „Жертви за продан. Мъчения, сексуално насилие и серийни убийства в колониална Америка“. В момента работя върху друга — тя описва съвместяването на психопатичните разстройства и правната система, позволяваща на един човек да притежава друг.

— Какво общо има това с нас?

— И до това ще стигна. Представата на средния американец за колониална Америка не стига по-дълбоко от печални на вид пилигрими с големи черни шапки, щастливи индианци, братска любов, религиозна свобода и от време на време някой труден момент. Колониалната действителност, разбира се, е съвсем различно нещо. Мръсотия, страх, глад, неграмотност, болести, суеверия, вещерство плюс мъченията и обесванията на вещици, съдебни дела за ерес, жестоки наказания, изгнания, абсурдни медицински практики, болка и смърт навред. И разбира се, всички съществени умствени заболявания и насилнически черти, които процъфтяват и са напълно погрешно приемани. Психопати, които…

Мадлин се намеси нетърпеливо:

— Доктор Трешър…

Той не обърна внимание на прекъсването й.

— Събират се два големи потока зло. Желанието на психопата да упражнява пълен контрол върху друг човек — да използва, злоупотребява и убива. Представете си тази страст, съчетана с институцията на робството — система, която позволява лесната покупка на потенциални жертви на свободния пазар. Мъже, жени и деца за продан. Вещи, които носят удоволствие на собственика си. Човешки същества с правата на селскостопански животни. Човешки същества без никаква законова защита срещу постоянните изнасилвания и по-лоши изблици на насилие. Мъже, жени и деца, чиято смърт, случайна или преднамерена, малцина властимащи биха си дали труда да проучат сериозно.

— Стига толкова! — възкликна Мадлин. — Зададох ви въпрос. Какво общо има това с нас?

Трешър примигна изненадано, после отвърна спокойно:

— Старите основи, които Дейвид е открил, по мое мнение датират от самото начало на осемнайсети век. В тази част на щата по това време тук не е имало селище. Това е била гранична пустош, сърцевината на неизвестното — земя на диващина, на опасност и на изолация. Никой не би избрал да живее тук, така далеч от защитата на обществото, освен ако не е под постоянна възбрана.

— Възбрана ли?

— Хората, решили се да дойдат тук, биха го направили по една от две причини. Първата е, ако са се занимавали с дела, смятани за неприемливи от общността им — тогава биха дошли тук, за да избегнат евентуално разкриване. Втората възможна причина е, че са били разкрити и прогонени.

Последва мълчание, прекъснато от Гърни:

— За какви занимания говорим по-точно?

— Предметите, които си открил, намекват за увлечение по вещерството. Това би могло да е причина да са прогонени от дома си. Но смятам, че вещерството е било най-дребното от провиненията им. Смятам, че в същината си случвалото се в онази къща до езерото ви преди триста години е това, което днес бихме описали като серийни убийства.

Очите на Мадлин се разшириха:

— Какво?

— Преди две години ме повикаха близо до Марли Маунтийн, за да огледам заровените останки на къща от началото на осемнайсети век. Намерих предмети, свързани с магически ритуали, но по-важното е, че имаше железни окови и други свидетелства, че там са били държани в плен човешки същества. Имаше няколко устройства, които се използват за измъчване на затворници, включително такива за чупене на кости и изтръгване на нокти и зъби. Разкопките около онези основи разкриха частични останки от скелетите на поне десет деца. ДНК пробите на извадените им зъби проследиха произхода им до Западна Африка. С други думи — до търговията с роби.

В погледа, който Мадлин бе приковала в Трешър, се четеше нарастващо отвращение.

Гърни наруши мълчанието:

— Да не предполагаш връзка между къщата, за която спомена, и намереното тук?

— Дори на този ранен етап сходствата между твоите разкопки и тези в Марли Маунтийн са поразителни.

— Какво следва да направим според теб?

— Предлагам да докараме подходящо археологическо оборудване и персонал и да проучим находката с вниманието, което заслужава. Колкото повече сериозни доказателства намерим, за да документираме съществуването на психопатични елементи при отношението към робите, толкова по-точна става представата ни за историята.

Мадлин се намеси:

— Колко сте сигурен в думите си?

— За насилието и убийството на роби? Сто процента.

— Не, имам предвид колко сте сигурен, че това се е случвало тук, на нашата земя?

— За да съм абсолютно сигурен, трябва да се копае още. Затова съм тук. Да ви обясня възможността за проучвания и да помоля за сътрудничеството ви.

— Не питам това. Въз основа на видяното, колко сигурен сте в настоящия момент, че онези ужаси, които описвате, наистина са се случвали тук?

Трешър измъчено въздъхна:

— Ако трябва да определя нивото си на увереност само въз основа на изкопаното дотук, бих казал около седемдесет и пет процента.

— Добре — отвърна Мадлин с измъчена усмивка, — това оставя около двайсет и пет процента вероятност случващото се до езерото да не е имало нищо общо със серийното убийство на деца роби. Така ли е?

Трешър въздъхна недоволно.

— Горе-долу.

— Добре. Благодаря ви за урока по история, докторе. Беше изключително просвещаващ. Двамата с Дейвид ще обсъдим ситуацията и ще ви съобщим какво сме решили.

На Трешър му трябваше малко време, за да осъзнае, че разговорът е приключил.