Джон Вердън
Запали реката (10)

10

Гърни прекара пътуването от „Абелардс“ до дома си в премисляне на онова, което му бе казал Хардуик по повод Бекерт, и в опити да си внуши, че отдръпването от случая е най-разумният курс на действие.

Чу звъна на стационарния телефон още докато излизаше от колата пред къщата. Затрудни се малко с отварянето на вратата на антрето — случваше се да заяжда в по-топло време — и докато стигне до телефона, хладен женски глас приключваше съобщението си и тъкмо оставяше номер за обратна връзка.

Детективът вдигна слушалката.

— Гърни на телефона.

— О… господин Гърни?

— Да?

— Обажда се Ким Стийл. Съпругата на Джон Стийл.

Той се намръщи и си представи телевизионния клип с ченгето, което пада по лице на тротоара.

— Ужасно съжалявам, госпожо Стийл. Моите съболезнования!

Последва продължително мълчание.

— Мога ли да съм полезен с нещо? — поинтересува се Гърни.

— Удобно ли е да дойда да поговорим? Не искам да го обсъждам по телефона… — последва още една пауза със — както му се стори — сподавено ридание. — Знам къде живеете. Мога да съм у нас до двайсет и пет минути. Удобно ли е?

Той се поколеба само за миг.

— Да, удобно е.

Затвори телефона и веднага се сети за поне три причини да откаже.

Реши засега да загърби въпросите около това защо съпругата на мъртвото ченге иска да се види с него и откъде изобщо знае за съществуването му и да използва оставащото до срещата време, за да провери в интернет за статии, които да му осигурят нещо повече от минималната информация, която вече знаеше за стрелбата.

Отиде до трапезарията, където беше оставил лаптопа си. Комбинацията от „Стийл“ и „Уайт Ривър“ извика в търсачката линкове за пресконференцията на Бекерт, медийни съобщения за инцидента и статии с мнения от всички краища на политическия спектър — всеки се стремеше да обясни истинските причини за насилието. Никъде не намери подробности за живота на Джон Стийл, като изключим факта, че е имал съпруга, сега вече вдовица.

Гърни реши да вкара имената „Джон Стийл“ и „Ким Стийл“ в различни социални медии. Първо пробва с фейсбук. Докато чакаше страницата да се зареди, вниманието му бе привлечено от движение на долното пасище, което се виждаше през прозореца. Изправи се точно навреме, за да види три белоопашати елена да се втурват през цепнатина в старата каменна стена, която отделяше пасището от гората. Гърни предположи, че нещо ги е уплашило, и погледна към хамбара и езерото. Точно там, в края на пътя за града, погледа му бе привлечен от друг вид движение — проблясък на светлина, може би отразен от кола или пикап. Каквото и да беше, големият храст форзиция в ъгъла на хамбара го скриваше.

Детективът отвори плъзгащата се врата и излезе на патиото. Но видимостта не бе по-добра и оттам. Канеше се да отиде до хамбара и да удовлетвори любопитството си, но звънът на стационарния телефон го прекъсна. Той се прибра и погледна екрана за идентификация на обаждането. Беше Шеридън Клайн.

— Гърни.

— Здрасти, Дейв — гласът на прокурора преливаше от мазна любезност. — Отговарям на съобщението ти. Истината е, че ситуацията си има тънкости, които не би било редно да обсъждам с човек извън официалния кръг на силите за защита на закона. Сигурен съм, че разбираш. Но ако решиш да се присъединиш към нас, уверявам те, че от първия ден ще научаваш всичко, което знам и аз. И ще имаш най-доброто от двата свята — официален статут плюс независимост от бюрокрацията. Ще докладваш само на мен.

Последното обещание бе поднесено така, сякаш е безценна привилегия.

Гърни не каза нищо.

— Дейв?

— Още обмислям това, което току-що каза.

— Аха. Добре. Хубаво. Да го оставим така. Колкото по-скоро ми дадеш отговор, толкова по-голяма е вероятността да спасим нечий живот.

— Ще се обадя.

— Очаквам го с нетърпение.

Гърни остави слушалката на мястото й, наясно, че е пропуснал възможността да спомене на Клайн решението си да не се забърква. Едва започнал да оценява този пропуск, си спомни за колата до хамбара.

Излезе през плъзгащите се врати и се спусна по пасището. Когато стигна отсрещната страна на форзицията, го очакваха две изненади. Първата беше колата. Оказа се лъскаво „Ауди А7“, рядкост в район, където „луксозно возило“ обикновено означаваше мощен пикап с големи гуми. Второто беше, че вътре нямаше никого.

Гърни се огледа. Не видя шофьора и подвикна:

— Ехо?

Не получи отговор.

Заобиколи хамбара. Буйната пролетна трева бе влажна от росата там, където я засенчваха старите ябълкови дървета, но по нея липсваха следи.

Върна се при колата и огледа района — пасищата, езерото, окосената ивица по протежение на гората. Не забеляза никого.

Докато се чудеше какво да направи, чу тихо простъргване. То се повтори — по-ясно този път — и изглежда, идваше от горичката над езерото. Единственото, което Гърни можеше да види там и което не бе част от естествената флора, беше тракторът, който използваше за разчистване на малката си археологическа находка.

Обзет от любопитство, детективът се насочи по пътеката, която водеше към разкопките. Стърженето се чуваше все по-ясно. Детективът взе поредния завой и пред него се разкри голямата правоъгълна дупка. Видя източника на странния звук чак след като стигна ръба на изкопа.

Съсредоточеният в работата си мъж използваше ръчна лопата, с която остъргваше цепнатина между два от камъните в основата. Носеше бежови панталони, скъпи на вид кафяви обувки и хавайска риза с щедри щампи на палми и тукани. Заговори, без да се обръща:

— Седемнайсети век, бих казал. Плюс-минус двайсет години. Може да е дори от осемдесетте години на шестнайсети век. Интересни наслагвания от ръжда ето там… — той почука областта пред себе си с върха на лопатата и Гърни я позна — беше тази, която държеше на разкопките. — Четири отделни наслагвания на еднометрови интервали.

Сега вече мъжът се изправи — върлинест и приличен на щъркел, с оредяваща коса с цвета на бежовите си панталони. Вгледа се в Гърни с очи, увеличени от лупите на очилата с рогови рамки.

— Тези останки от верига, които спомена в съобщението, намерил си ги по протежение на основата на тази стена, прав ли съм?

Доктор Уолтър Трешър аутистично избягваше любезните празни приказки и с това отблъскваше някои хора, но Гърни — за когото преминаването към същината на темата бе добродетел — приемаше добре подхода на доктора.

— Вярно е. Точно под ръждивите петна — отвърна детективът с озадачена гримаса. — Мислех, че ще дойдеш утре. Да не ми се губи някой ден?

— Няма изгубени дни. Просто се случи да минавам оттук. Идвам от Уайт Ривър и отивам в Олбъни, прецених, че може да си вкъщи. Отидох до хамбара, видях трактора и реших, че находката вероятно е тук. Интересно. Много интересно! — Без да спира да говори, докторът остави лопатата и с изненадваща пъргавина изкатери късата стълба, за да излезе от изкопа.

— „Интересно“ в какъв смисъл?

— Не бих искал да прибързвам с отговора. Зависи от естеството на артефактите. Спомена детски зъби. И нож.

— Както и стъклена посуда, парчета ръждив метал и куки за разтягане на животински кожи.

В уголемените очи на Трешър пламна странен огън.

— Нямам време да ги разглеждам точно сега. Може би само ножа и зъбите. Бърз поглед?

Гърни сви рамене.

— Няма проблем… — замисли се дали да не предложи на Трешър да го закара до къщата, но рискът ниското ауди да се удари в нещо по коловозите в пасището му се стори твърде голям. — Изчакай тук. Сега се връщам.

Когато Гърни се върна с ножа и тъмния буркан, в който се намираха зъбите, Трешър беше до колата си.

Докторът огледа внимателно, но набързо ножа, особено внимание обърна на гравирания в черната дръжка полумесец колкото нокът. Завърши огледа с кимване и доволно изсумтяване и върна ножа на Гърни. Пое буркана доста по-внимателно, почти с благоговение, първо го вдигна, за да проучи съдържанието през стъклото, след това свали капака и се вгледа в ситните зъби. Внимателно наклони съда и полека изсипа едно зъбче в шепата си. Наклони ръка насам-натам, за да го разгледа под различни ъгли. Накрая го върна в буркана и затегна капака.

— Ще имаш ли нещо против да го взема назаем за ден-два? Трябва ми микроскоп, за да удостоверя находката.

— Не си сигурен дали са детски зъби?

— О, определено са такива. В това няма съмнение.

— Какво тогава…

Трешър се поколеба, видимо смутен.

— Има повече от един начин да се озоват в този буркан. Докато не погледна по-отблизо, предпочитам да не гадая.