Джон Вердън
Запали реката (58)

58

Гърни предаде на Хардуик казаното от прокурора. Спътникът му оголи зъби с отвращение:

— Клайн е патетично малко лайно.

— Но е прав, че това е голяма работа — възрази Гърни. — Особено ако Бекерт се предаде и направи самопризнания.

— Което ще ликвидира твоята теория за него като жертва.

— Нямам нищо против, стига да открием истината.

— И какво ще правим до пристигането на кавалерията? Ще седим тук да се чешем по топките?

— Ще се махнем от пътя, няма да се правим на герои, ще доближим къщата. След това… ще видим.

Докато напредваха през гората, теренът започна да се изравнява. Скоро между боровете започна да се очертава окосена от човешка ръка поляна. Двамата използваха ниските клони за прикритие и се приближиха дотолкова, че да имат добра видимост към простичка бяла фермерска къща в средата на яркозелена морава. До къщата имаше барака с размер на гараж. Почти цялото пространство отпред беше пълно с цветни лехи и висящи кошници с червени петунии.

— А сега какво? — промърмори Хардуик.

— Ще се държим, все едно сме в засада. Ще дебнем кой влиза и кой излиза.

— А ако се появи някой?

— Зависи кой е.

— Ясно ми е като тъмна нощ.

— Като в живота. Да заемем позиции диагонално, така че да можем да виждаме къщата, без камерите да виждат нас… — Гърни посочи между дърветата. — Ти заобиколи оттам до точката, откъдето виждаш лявата стена на къщата и задната й фасада. Аз ще държа под око предната и дясната стена. Обади ми се, като избереш удобно място!

Гърни нагласи телефона си на вибрация, така че да няма вероятност звъненето да издаде позицията му. Хардуик направи същото.

Детективът се насочи между дърветата към място, което му осигуряваше удобно прикритие и същевременно достатъчно добра гледка към къщата и бараката. От това място виждаше малка и много нова на вид сателитна чиния, монтирана на ъгъла на къщата. Долови и приглушеното бръмчене на генератор. Щом ушите му привикнаха със звука, осъзна, че чува глас. Беше твърде слаб да различи отделните думи, но докато слушаше, заключи по тона, че това е новинар. Предвид напрегнатата ситуация, му се стори странно, че Бекерт гледа телевизия, освен ако не очакваше някакво съобщение за предстоящото си предаване.

Телефонът на Гърни извибрира. Беше Хардуик.

— Докладвам, както поиска. Току-що вдишах проклета муха. Шибаната твар е в белия ми дроб!

— Поне не е стършел.

— Или птица. Така или иначе, на позиция съм. А сега какво?

— Я ми кажи… Ако се вслушаш внимателно, чуваш ли нещо, което напомня телевизионно новинарско предаване?

— Чувам генератор.

— Само това?

— Само това. Но ми хрумна нещо, свързано с теорията ти за двойното натопяване. Идеята ти, че цялата простотия около Уайт Ривър в крайна сметка е измислена, за да съсипе Бекерт, поражда голям въпрос за това кой ще спечели от всичко.

— Наясно съм, благодаря.

— А знаеш ли отговора?

— Не. Но ми се струва, че ти го знаеш.

Хардуик направи драматична пауза, преди да отвърне.

— Мейнард Бигс.

Гърни не остана впечатлен. Представата му за Бигс като за честен и умен, състрадателен човек, го правеше слабо вероятен кандидат за масов убиец.

— Защо точно той?

— Единствен той изглежда да има каквато и да е практическа печалба от съсипването на Бекерт. Премахни знаменития полицейски комисар и Бигс печели изборите за главен прокурор, без дори да се припоти.

Не звучеше както трябва, но Гърни беше решен да подходи отворено към всеки вариант.

— И това е възможно. Проблемът е… — той млъкна при звука на превозно средство, може би повече от едно, който се носеше откъм черния път. — Задръж, Джак, имаме посетители.

Гърни се премести между дърветата, за да вижда по-добре просеката, където пътят излизаше на поляната. Първата появила се кола беше фордът на Марк Торес. Втората — небелязан черен микробус, следван от тъмен безличен джип. Паркираха в редица на края на поляната, обърнати към къщата. От тях не слезе никой.

Гърни продължи телефонния си разговор с Хардуик:

— Виждаш ли ги от мястото си?

— Да. Микробусът май е на Специалните сили. Какво според теб планират?

— Нищо особено, докато не пристигне Клайн. А има и други поканени гости на партито, ако предположим, че е успял да се свърже с тях. Нека се чуя с Торес и ще ти звънна.

Торес вдигна на първото позвъняване.

— Дейв? Къде си?

— Наблизо, но стоя скрит и бих предпочел да си остане така за известно време. Вие имате ли план?

— Клайн раздава заповедите. Нищо не бива да се случва, преди всички да стигнат дотук.

— Кого си довел сега?

— Специалните сили и капитан Белц. Кметът и шерифът пристигат с колата на шерифа, кара един от заместниците му. Господин Гелтър ще дойде отделно. Шофьорът на госпожа Бекерт ще я докара.

— Ами Клайн?

— Идва насам. Сам, поне доколкото знам.

— Някой друг?

— Не. Е, да, в известен смисъл. Новинарите от РАМ.

— Какво?

— Поредното условие на Бекерт. Повече свидетели.

— Клайн съгласи ли се?

— Да се е съгласил ли? Направо е на седмото небе.

— Боже!

— Поредната новина. Нали попита за местоположението на телефоните, които са получили обаждания от алармената система в хижата на Бекерт, когато с Хардуик бяхте там? Обажданията са били към телефона на комисаря, към този на Търлок и към анонимна предплатена карта. Този на Бекерт е бил изключен през цялото време, което има смисъл, ако вече се е криел, така че за него нямаме локация. Този на Търлок е бил включен и обаждането е получено чрез мобилната кула в Ларвейшън, която е най-близо до къщата му. Би обяснило защо се е появил в ловното стопанство онази сутрин. Няма изненада. Интересно е обаждането до предплатената карта. Получено е чрез кулата в Уайт Ривър и трийсет секунди по-късно от същия предплатен телефон е направено обаждане до телефон, регистриран на Езекия Горт.

Това не изненада Гърни, тъй като вече беше приел, че братята Горт са били уведомени от някого, уверен в появата на Търлок на мястото, но потвърждението му се стори окуражително.

— Благодаря, че си отделил от времето си, Марк. Освежаваща промяна е, когато нещо в този проклет случай добие смисъл.

Приключиха обаждането под съпровода на поредната кола, която се задаваше по хълма.

На поляната излезе виненочервен „Кадилак Ескалейд“ и спря до форда. Един заместник-шериф слезе и почука на стъклото на Торес. След като си поговориха няколко секунди, той се върна в кадилака. През следващия четвърт час в редицата коли не се наблюдаваше друго движение и не се чуваше нищо, освен настоятелното бръмчене на генератора и поне от страната на Гърни, почти нечленоразделната реч от кабелната новинарска програма.

След това Клайн пристигна в своя линкълн, слезе с решителното излъчване на командир на бойно поле и набързо обиколи всички останали автомобили. Носеше твърде голямо яке, изработено от коравия тъмносин плат, любим на повечето агенции за защита на реда. На гърба е удебелени букви пишеше ОКРЪЖЕН ПРОКУРОР.

Върна се до линкълна и застана пред него с широко разкрачени крака — въплъщение на героя победител, стига да не беше прекалено голямата дреха, която го караше да изглежда необичайно дребен. От мястото си в края на гората Гърни внимателно следеше как Клайн вдига телефона си.

Този на Гърни завибрира. Той погледна екрана и вдигна.

— Здравей, Шеридън. Какъв е планът?

Клайн огледа поляната.

— Къде си?

— Стоя настрани и държа къщата под око.

— Това е доброволно предаване, не е битка.

— Той призна ли нещо?

— Всичко. Всичко, освен убийството на Търлок.

— Защо би признал?

— Какво значение има? Факт е, че го направи. Имаме го в писмен вид.

— В писмен ли? Как…

Клайн нетърпеливо го прекъсна:

— В есемес. С прикачен електронен отпечатък.

— Ти изобщо говори ли с него?

— По телефона, за кратко. На заден фон се чуваше шум — вероятно този генератор — и не го чувах ясно. Не исках никакви бъдещи спорове по веднъж казаното. Затова го накарах да го напише в съобщение, което и направи.

— И в него призна шест убийства?

— Точно така.

— И това не те притеснява?

— Напротив, радва ме. Очевидно не и теб. Сигурно защото разбива на пух и прах идеята ти, че той е бил безпомощна жертва, натопена от някакъв гениален Макиавели?

Гърни пренебрегна сарказма.

— Притесняват ме две неща. Първо, какъвто и да е Бекерт, той не е глупав. А признаването на множество убийства без сделка на масата е глупаво. Кара ме да се чудя какво става. Второ, мислех си за онова, което на първо място ме привлече към случая — онова съобщение на телефона на Стийл. Почти сигурен съм, че не е било това, което изглежда.

Гласът на Клайн прозвуча рязко и гневно по телефона.

— Беше точно това, което изглежда — предупреждение да си пази гърба, оказало се извънредно добър съвет. Просто не го е получил навреме.

— Може това да е била целта.

— Това пък какво ще рече?

— Съобщението е изпратено на личния му телефон, след като е тръгнал на работа, където използва даденото му от управлението блекбери. Може би целта е била есемесът да не бъде прочетен преди смъртта му.

— А след нея ли? С каква цел?

— Да привлече внимание към управлението и в крайна сметка към Бекерт. Което, разбира се, би означавало, че изпращачът поначало е знаел, че Стийл ще умре. Така нареченото предупреждение може да е било първата внимателно положена улика в плана за елиминиране на Бекерт.

— Много хитро. Само за това те бива, нали, Гърни? Една дяволски хитра теория след друга! Твърде жалко, че тази е очевидна глупост. Може би не си ме чул добре. ИМАМЕ ПРИЗНАНИЕ! Трябва ли да продължа да го повтарям?

С надеждата, че ще успее да предаде притесненията си лице в лице, Гърни приключи разговора, измъкна се от скривалището си сред дърветата, в което започваше да се чувства малко глупаво, и се насочи към Клайн, чието притеснено изражение никак не го окуражаваше.

— Виж, Шеридън, разбирам положението ти… — поде Гърни, като се стараеше да говори максимално кротко. — Просто мисля, че…

Прекъсна го дълбокото ръмжене на отлично центрован дванайсетцилиндров двигател. Марв Гелтър пристигаше с класическото си червено ферари.

В мига, в който Клайн видя Гелтър, махна пренебрежително с ръка към Гърни и закрачи към ферарито. Когато милиардерът слезе от колата, двамата проведоха кратък намръщен разговор. Клайн сочеше многозначително към къщата. Гелтър обаче забеляза детектива и дойде при него, като остави прокурора зазяпан подире си.

Усмивката му беше сурова като стържещия тембър на гласа му.

— Времето лети, приятелю. Дължиш ми отговор. Надявам се да е правилният.

Гърни отвърна на настоятелния му тон с безразлично свиване на рамене.

— Боя се, че от мен ще излезе лош кандидат и още по-лош главен прокурор.

— Ха! Точно такова изказване ще доведе до избирането ти. Колебливият герой. Без претенции. Като скромен шибан астронавт. Какъв дар! А ти дори не знаеш, че го притежаваш. В това му е чарът.

Преди Гърни да успее да изрази по-твърд отказ, на поляната излезе медиен микробус, оборудван със сателитна антена, следван от голям шевролет, и двата брандирани с еднакви рекламни надписи в червено, бяло и синьо: „РАМ ТВ — на мястото, където се раждат новините“.

Клайн побърза да отиде при Стейси Килбрик още със слизането й.

— Време е за цирк! — възкликна Гелтър. Смигна на Гърни и отиде да се присъедини към прокурора и репортерката.

Започваше да се надига неспокоен ветрец. Гърни вдигна глава и видя полека от запад да се задават облаци. Потъмняващото небе придаваше студен визуален ефект на ситуацията, която все повече го притесняваше. Фактът, че явно никой не споделя лошите му предчувствия, ги влошаваше допълнително.