Джон Вердън
Запали реката (41)

41

Когато Гърни възобнови пътуването си към Уолнът Кросинг, му се стори, че странните обрати с преплетените случаи в Уайт Ривър нямат край и всички подклаждаха заявеното от Кори Пейн подозрение, че всъщност случаят е един, но с много жертви.

Откритият от Торес запис с появата на джипа на Търлок в околността на Бридж стрийт придаваше повече тежест на теорията с натопяването, макар да не бе достатъчен да докаже, че именно заместник-комисарят е дръпнал спусъка. Не помагаше и липсата на видеодоказателства, че именно Търлок е карал колата онази вечер. Би могъл да е и Бекерт. Но Гърни не беше в състояние да изисква алиби от хората, които ръководят разследването.

Въпреки това можеше да предприеме някои стъпки. Връзката между Търлок и Бекерт предполагаше, че общата им ловна хижа ще се окаже интересна за посещение.

Имаше смътна представа къде се намира ловното стопанство. Реши да се свърже с Торес за направления към хижата. Паркира на обичайното си място до вратата на антрето. Обаждането мина на гласова поща и той остави съобщение, в което обясни какво му е нужно.

Слезе от колата и спря за малко да вдъхне сладостта на пролетния въздух. Вдиша бавно и дълбоко, протегна се и се загледай разнообразието от зелени оттенъци по пасището. Сцената сякаш източи напрежението от мускулите му. И му напомни за делфиниумите на задната седалка на колата. Свали ги и ги нареди, както си бяха в пластмасовите саксии, по протежение на цветната леха на Мадлин.

Влезе в къщата, изкъпа се набързо, изпържи си бъркани яйца с шунка и ги изяде с голяма чаша портокалов сок.

Докато измие съдовете, бе станало седем и четвърт, слънцето тъкмо се спускаше зад западния хребет и въздухът, който лъхаше през отворената плъзгаща се врата, беше станал забележимо по-хладен.

Гърни донесе от кабинета лаптопа си заедно с флашката със списъка на персонала в „Мърси“ и се намести в едно от креслата пред камината.

Преди да се заеме със списъка, реши да провери пощата си. Напоследък сървърът му създаваше проблеми и всичко се зареждаше болезнено бавно. Гърни отметна глава, затвори очи и зачака.

Отвори ги близо час по-късно. Телефонът му звънеше. Часът беше 8:03. Обаждаше се Кори Пейн.

— Дават Мейнард Бигс по РАМ. Интервюира го онова лайно Флин. Трябва да гледаш!

— Откъде се обаждаш?

— От сигурно място в Уайт Ривър. Трябва да го чуеш сега. В момента върви. Ще ти звънна после!

Гърни отиде на „Гледай на живо“ в страницата на РАМ, намери „Важни въпроси с Карлтън Флин“ и го избра.

Малко по-късно видеоразделът на уебстраницата оживя. Флин, в знаковата си бяла риза с навити ръкави, седеше срещу атлетичен мъж с кафеникава кожа и сиви очи, облечен в бежов пуловер с кръгло деколте. В контраст с агресивната енергия на водещия той излъчваше спокойствие.

Флин тъкмо казваше:

— … чувствате в битката, в която ще се впуснете срещу човек, който се превърна в символ на законността и реда във време на хаос; човек, чиито привърженици според допитванията са надминали вашите и продължават да се увеличават.

— Вярвам, че впускането в тази битка, щом така желаете да я наричаме, е правилна постъпка — гласът на госта бе спокоен като поведението му.

— Правилна постъпка ли? Да се опитате да победите един от най-големите поддръжници на реда и закона днес? Човек, който поставя закона над всичко?

— Законността и придържането към реда като начин на поведение са желани характеристики на цивилизованото общество. Те са естествени признаци за неговото здраве. Но превръщането на налагането на ред в наш главен приоритет прави постигането му невъзможно. Като много други хубави неща в живота редът е страничен продукт от нещо друго.

Флин скептично вдигна вежди.

— Вие сте професор, нали така? — В устата му титлата прозвуча като обвинение.

— Точно така.

— По психология?

— Да.

— Неврози. Комплекси. Теории. Сигурен съм, че в случая има място и за тях. Но сме насред криза. Нека ви прочета нещо. Това е изказване на Дел Бекерт, който с прости думи описва естеството на кризата, в която се намираме в момента… — Флин извади чифт очила за четене от джоба на ризата си и си ги сложи. Взе лист хартия от масата и прочете следното: „Страната ни страда от рак. Той се просмуква в обществото ни от много години и от много страни. Изгарянето на флагове. Изоставянето на училищните униформи. Холивудското очерняне на нашата армия, на правителството и корпорациите ни. Популяризацията на леконравното поведение. Принизяването на религиозните лидери. Прославата на престъпността в рап музиката. Войната по Коледа. Ужасната ерозия на авторитетите. Инфантилното мислене на властимащите. Тези тенденции са термитите, подриващи основите на Америка. Цивилизацията ни е на ръба. Дали да насърчаваме фаталното спускане на нашето общество в джунглата на насилието? Или да гласуваме за ред, разум и оцеляване?“ — Флин размаха листа срещу Бигс. — Това е, което вероятният ви противник в съревнованието за главен прокурор има да каже за състоянието на народа ни. Какъв е вашият отговор?

Бигс въздъхна.

— Липсата на ред не е проблем, а симптом. Потискането на симптома не лекува заболяването. Не можете да излекувате инфекция, като потиснете високата температура.

Флин реагира с пренебрежително изсумтяване:

— В публичните си изказвания звучите като месия. Спасител. Така ли се виждате?

— Виждам се като най-големия късметлия в човешкия род. Цял живот съм бил обкръжен от пожарите на расизма и омразата, престъпността и пристрастяването, гнева и отчаянието. Но по Божията милост не съм потъвал в бездната им. Вярвам, че тези от нас, които познават огъня, но не са били погълнати от него, дължат живот в услуга на онези, осакатени от пламъците.

Флин се усмихна неприятно:

— Значи истинската ви цел като главен прокурор ще е да служите на осакатените черни гета вместо на цялото население на щата и на страната ни?

— Не. Целта ми съвсем не е такава. Когато казвам, че дължа услуга на осакатените от пламъците, имам предвид всички, осакатени от расизма. И тъмнокожи, и бели. Расизмът е бръснач без дръжка. Реже онзи, който го държи, също толкова дълбоко, колкото и жертвата. Трябва да излекуваме и двете страни, иначе сме обречени на вечно насилие.

— Искате да си говорим за насилието ли? Нека поговорим за поддръжниците ви в Алианса за расова справедливост, за насилието, което подпалиха, за пожарите и грабежите, за Блейз Лавли Джаксън, която сипе омраза срещу полицията всеки път, когато говори! Как бихте могли да оправдаете приемането на подкрепа от такива хора?

Бигс тъжно се усмихна:

— Трябва ли да отхвърляме някого само заради гнева му срещу несправедливостта? Да го отхвърляме заради раните, нанесени на сърцето му, заради обзелия го страх, заради маргинализацията, заради разочарованието? Трябва ли да го отхвърляме, защото гневът му ни плаши? Ще кажете ли на сърдитите си бели зрители да спрат да ви слушат? Ще кажете ли на всеки бял, който презира чернокожите, да се махне и да не включва отново на вашия канал? Разбира се, че не.

— Какъв е тогава отговорът ви? Да прегърнем всички бълващи омраза блейз-лавли-джаксъни? Да пренебрегнем факта, че тя смята убийствата на полицаи за дребна работа?

Бигс вторачи тъжния си поглед във Флин:

— Родни Кинг запита „Защо не можем просто да се разбираме?“. Звучеше като наивен въпрос. Но ако приемете този въп…

Флин го прекъсна и театрално завъртя очи.

— Започнахме с дивотиите за свети Родни!

— Ако приемете въпроса на Кинг буквално, той ни води в море от исторически причини Бяла и Черна Америка да не се разбират така добре, колкото бихме искали. Но аз предпочитам да тълкувам този въпрос другояче — като умолителен вик в търсене на решение. Въпросът, който чувам, е следният: Какво ни е нужно, за да се съберем? Отговорът лесно се обобщава с една дума. Уважение.

— Чудесно. Няма проблем! — извика Флин. — С радост ще покажа моето уважение към всеки, който покаже своето уважение към нашата страна, нашите добродетели и нашата полиция!

Бигс поклати глава:

— Говоря за безусловно уважение. За дара на уважението. Да сдържаме това уважение, докато не почувстваме, че е било спечелено — това е формулата за безкрайна спирала към дъното. Спирала, която ни е довела там, където се намираме днес. Уважението не е разменна монета. То е дар, който добрият човек дава на всички останали. Ако се показва само след изпълнение на определени условия, то не постига нищо. Уважението не е тактика за преговори. То е добродетел. Нека Господ ни даде смирение да прегърнем доброто просто защото е добро. Нека Господ ни дари разум да осъзнаем, че уважението е награда само по себе си, че то…

Флин, който кимаше снизходително, докато Бигс говореше, го прекъсна:

— Това е прекрасна реч, Мейнард. Отлична проповед. Но реалността, пред която сме изправени, няма да…

Вниманието на Гърни рязко се отклони от звук, който свързваше с двигател на малък мотоциклет. Вслуша се, ревът май се усилваше. Напомни му за невидимия червен кросов мотор.

Той остави компютъра на масичката пред креслото и бързо отиде до онази страна на къщата, откъдето се виждаше горното пасище — звукът явно идваше оттам. Докато стигне до прозореца на кабинета, бръмченето спря. В слабото мъждеене на здрача детективът не видя нищо необичайно. Тихо отвори прозореца и се вслуша.

Чу само далечното грачене на гарваните. После нищо.

Въпреки подозрението, че преиграва, детективът се отправи към спалнята, където бе оставил беретата и кобура за глезен. Когато седна на леглото да си го сложи, забеляза пропусната преди това подробност — бележка под будилника на нощното шкафче. Беше от Мадлин.

Здравей, скъпи. Реших да нощувам в болничния хотел. Така че си дойдох да взема едно-друго за преспиване и чисти дрехи за утре. Сутринта ще отида на работа направо от Уайт Ривър. Обичам те!

Гърни си отбеляза наум да й се обади по-късно. После излезе от спалнята и обиколи прозорците на долния етаж, като надзърташе към околните поля и гори. Повтори обиколката. Не видя нищо необичайно, върна се на креслото до камината и взе компютъра.

Карлтън Флин беше на средата на заключителната си реч, втренчен право в камерата и милионите си верни поддръжници.

— … от всеки от вас зависи да обмисли доводите, изказани тази вечер тук от доктор Мейнард Бигс, и да ги сравни с позицията, изложена от Дел Бекерт. По мое мнение всичко се свежда до един въпрос — продължаваме ли да разтягаме до безкрай ластика на уважението, което според Бигс ще реши всичките ни проблеми, или теглим чертата и казваме, високо и ясно: стига толкова! Колко пъти се очаква да обърнем другата буза, преди да признаем, че няма ефект? Личното ми мнение — и това наистина е само мое мнение, хора! — та, мнението ми е, че мирът е двупосочна улица. Аз съм Карлтън Флин и така виждам нещата. Ще се видим отново след няколко важни съобщения…

Докато Гърни затваряше сайта на РАМ ТВ, телефонът му иззвъня. Оказа се Торес.

— Гърни на телефона.

— Нали питаше как се стига до ловното стопанство? И как да намериш хижата на Бекерт?

— Точно така.

— Най-пряко е през Клап Холоу, където се слиза от общински път 20, означен като Тилис Роуд. На около пет километра нататък по Клап Холоу се стига до мост над потока и веднага след него — до кръстовище на два черни пътя. Този надясно води към старите каменоломни. Онзи наляво отива към територията на ловното стопанство. Току-що ти изпратих маркирана сателитна карта, на която се вижда пътят към стопанството, заедно с джипиес координатите на хижата.

— Смяташ ли, че субаруто ми ще мине по онези черни пътища?

— Зависи колко кал се е събрала. И дали има паднали дървета.

— Нали каза, че единият път води към старите каменоломни — това ли е мястото, където са се укрили братята Горт?

— Да. Но там са не само старите кариери. Има и свързани една с друга пещери, както и изоставени минни тунели, които не са показани на картите. Местността е дива. Гъста гора, трънаци и никакви пътища. Близнаците Горт са родени и отгледани в тези хълмове. Могат да се крият там до края на света.

— Интересна ситуация.

При приключване на разговора Гърни чу звънването от електронно писмо, пристигнало на компютъра. Беше сателитната карта на пътеките, обещана от Торес. Докато нагласяше екрана на лаптопа за по-детайлен преглед, телефонът му звънна пак.

Беше Кори Пейн с потрепващ от възбуда глас:

— Гледа ли го?

— Да.

— Как ти се стори?

— Бигс ми се струва свестен човек. По-свестен от повечето политици.

— Той разбира проблема. Единственият, който го разбира!

— Проблемът за неуважението?

— Неуважение е друга дума за омаловажаване. Буквалното омаловажаване на черните от белите. Омаловажаването на безпомощните от властимащите. Омаловажаването на слабите от силните, които държат всичко да става по техния начин. Те стъпкват жертвите си в пръстта, в прахоляка. От време на време тези случки — тези безконечни омаловажавания — водят до гняв. Маниаците отгоре наричат този гняв „разпадане на цивилизацията“. Знаеш ли какво всъщност е той?

— Ти ми кажи.

— Това е естествената човешка реакция към непоносимото неуважение. Нападението над сърцето, над душата. Омаловажаването, което ме прави по-незначителен от теб. Преди нацистите да убият евреите, първо са ги направили по-малко значителни, по-малко граждани, по-малко хора. Виждаш ли ужаса в тези думи? Ужасът да направиш един човек по-нечовек от друг?

— Това ли прави баща ти?

Гласът на Пейн прояждаше като киселина.

— Бил си в една стая с него, нали? Гледал си го? Слушал си го? Видя го по телевизията в любовен танц с този негодник Флин, нали? Чу го да нарича собствения си син убиец? Що за човек е той според теб?

— Твърде мащабен въпрос ми задаваш.

— Нека го опростя. Според теб добър човек ли е, или е лош?

— И този въпрос не е никак прост. Но аз съм ти приготвил по-елементарен — за онази хижа, където си му помагал с гилзите.

— Какво за нея?

— Заключена ли е?

— Да. Но може да се влезе, ако знаеш къде е резервният ключ… — любопитството май разреди жлъчта в гласа на Пейн. — Смяташ, че нещо там ще ти подскаже онова, което искащ да знаеш?

— Възможно е. Къде е ключът?

— Ще трябва да използваш приложението с компас на телефона си. Започни от североизточния ъгъл на хижата. Тръгни на изток и върви десетина метра, докато стигнеш до малко парче син гранит, катурнато в тревата. Ключът е отдолу. Или поне беше там в деня, когато татко ме заведе в хижата.

— Знаеш ли дали други членове на клуба използват имота по това време на годината?

— Използва се само през ловния сезон. Знаеш ли какво търсиш?

— Ще го позная, когато го видя.

— Пази си гърба. Ако баща ми реши, че си опасен за него, ще накара Търлок да те убие. След това ще натопи някого. Вероятно мен.