Джон Вердън
Запали реката (38)

38

След като Хардуик отбръмча с антиекологичната си мощна кола, Гърни остана още малко в „Абелардс“, за да довърши кафето си и да организира остатъка от деня.

Мърл Тейбър внезапно се беше превърнал в център на мислите му и при все смесените чувства на детектива към ползата от посещение в Блек Маунтийн Холоу, той откри, че не може да се отърси от идеята. Извади телефона си и разгледа сателитната карта на гугъл за Паркстън, Пенсилвания. Нямаше кой знае какво за проучване. Мястото изглеждаше като кръстопът в средата на нищото. Написа „Блек Маунтийн Холоу“ и откри, че това е тесен черен път, който се отбива от окръжното шосе на километър и нещо нагоре по хълмовете. В самия му край имаше къща.

Цъкна на „Упътвания“, вкара адреса си в Уолнът Кросинг като начална точка и откри, че разстоянието до Паркстън е 285 км. Приблизителното време за шофиране беше под три часа, не предположените от Хардуик четири. Въпреки това Гърни се колебаеше да предприеме пътуването без знак, че Мърл Тейбър ще си е вкъщи. Провери за номера на полицейското управление в Паркстън.

Обаждането му автоматично се прехвърли в кабинета на местния шериф. Той предположи, че не е чул добре името, с което се представи човекът, който вдигна — сержант Джербил^[1], но не попита повторно. Обясни, че е пенсионер от отдел „Убийства“ в Ню Йорк и са го наели да провери стар случай в окръг Бътрис, Вирджиния, но има причина да вярва, че жител на Паркстън на име Мърл Тейбър може да му даде полезна информация. Но не знаел как да се свърже с него. Тъкмо започна да обяснява, че Тейбър живеел на Блек Маунтийн Холоу, когато сержантът го прекъсна с носовия си акцент от Апалачите.

— Смяташ да го навестиш, така ли?

— Да, но бих искал да знам, че е там, преди да карам три…

— Там е.

— Моля?

— Пролетно време винаги си е вкъщи. И през по-голямата част от останалото време също.

— Познавате ли го?

— Донякъде. Но май вие не го знаете.

— Така е. Името му ми даде човек, запознат със случая, в който ровя. Има ли начин да се свържа с него?

— Ако искате да го видите, просто му идете на гости.

— Къщата му е в края на пътя, нали?

— Единствената там.

— Добре. Благодаря ви.

— Как казахте, че ви е името?

— Дейв Гърни.

— От Ню Йорк?

— „Убийства“. Пенсиониран съм.

— Късмет. Между другото, гледайте да е по светло.

— По светло ли?

— Мърл не търпи хора в имота си след смрачаване.

След като приключи обаждането, Гърни провери часа. Беше само девет и пет. Ако тръгне незабавно и си отпусне шест часа за отиване и връщане плюс четиридесет и пет минути с Мърл Тейбър, можеше да се прибере вкъщи преди четири.

Трябваше да звънне тук-там, но можеше да го направи и в движение. Плати на Марика кафетата, остави щедър бакшиш и потегли към Паркстън.

Насочи се на югозапад през дълга речна долина и на път за Пенсилвания направи първото си обаждане — до Мадлин. Приветства го гласовата й поща. Остави й подробно съобщение, което обясняваше къде отива и защо. След това провери своята гласова поща и откри, че жена му на свой ред е оставила съобщение, понеже телефонът му е стоял изключен цяла сутрин. Прослуша го.

— Здравей. Тъкмо пристигнах в клиниката. Не знам дали онзи Трешър е бил на разкопките, когато си тръгвал за „Абелардс“ сутринта, но когато аз тръгнах в осем и четиридесет, видях колата му до хамбара. Не ми харесва мисълта да идва в имота ни всеки път, когато му скимне. Всъщност не го искам изобщо тук. Трябва да поговорим. И то скоро. До после!

Като изключим инстинктивната отрицателна реакция всеки път, когато Мадлин се запъваше за нещо, Гърни трябваше да признае, че и той самият не е особено доволен от присъствието на Трешър. И определено не му харесваше потайността на госта по отношение на онова, което търси.

Следващото му обаждане беше до Торес — да постави въпрос, който беше имал намерение да зададе в „Абелардс“, преди съмненията на младия полицай за избора на работно място да му отвлекат вниманието.

Натъкна се на гласова поща.

— Марк, Дейв Гърни се обажда. Ще ми се да предложа нещо. Ако Кори Пейн не е стрелецът от апартамента на Бридж стрийт, очевидно е някой друг. Трябва да прегледаш отново записите на уличните и на охранителните камери. Стрелецът може да е използвал онзи червен мотокросов мотор. Или друго превозно средство. Дори полицейска кола. Ако се повтаря случилото се на Поултър стрийт, се е опитал да се придържа към малките улички, за да избегне обхвата на камерите. Може дори да е вървял пеша през по-голямата част от пътя. Но в онази част на града има дяволски много камери, за разлика от Поултър стрийт, така че се обзалагам, че все пак е попаднал поне на една. Ако не видиш позната кола, ще трябва да караш според времевия маркер — да търсиш онези, влезли и напуснали квартала около часа на изстрела. Доста времеемка задача, но може да реши случая.

Следващото обаждане на Гърни, направено, докато пресичаше скромен мост на река Делауер на границата с Пенсилвания, беше до епископалния пастор в Уайт Ривър.

Приветствието на Уит бе толкова гладко поднесено, че за момент Гърни си помисли, че е стигнал до нова гласова поща.

— Добро утро! На телефона е Уитакър Кулидж от „Свети апостол Тома“. С какво да съм ви полезен?

— Дейв Гърни се обажда.

— Дейв! Тъкмо за теб си мислех. Някакви окуражителни новини?

— Имам напредък, но се обаждам с въпрос.

— Давай.

— За Кори е всъщност, ако случайно не знаеш отговора. Трябва да знам дали някога е притежавал патрони калибър 30–06.

— Не повдигна ли този въпрос, докато беше тук?

— Казах, че полицията е открила кутия патрони в гардероба му и…

Кулидж го прекъсна:

— И той отрече. Твърдо.

— Знам. Но въпросът ми е друг. Искам да знам дали някога му е попадал такъв… или е притежавал само няколко патрона, може би ги е пазил за друг човек. Дори за ден.

— Много се съмнявам. Той мрази оръжията.

— Ясно ми е, но все пак бих искал да знам дали някога е имал контакт с такъв калибър патрони. Ако да, при какви обстоятелства. Ще му предадеш ли въпроса?

— Да… — в любезния глас на Кулидж се долавяше нотка на раздразнение. — Просто ти подсказах вероятния отговор.

Гърни се застави да се усмихне. Беше чел някъде, че ако говориш усмихнат, гласът ти звучи по-дружески, а той искаше да запази добронамереността на пастора.

— Наистина оценявам помощта ти, Уит. Отговорът на Кори ще окаже голямо влияние върху случая…

Изкушаваше се да добави, че факторът време е жизненоважен, но не искаше да насилва късмета си.

Всъщност добавянето на намек за припряност се оказа ненужно. След по-малко от пет минути му се обади самият Пейн. Говореше рязко.

— Не съм сигурен, че разбрах въпроса ти. Нали ти обясних, че нямам оръжие. Но въпреки това питаш дали имам патрони?

— Или дали си имал някога. Калибър 30.06.

— Никога не съм притежавал оръжие. Или куршуми от какъвто и да е калибър.

— А да са били временно при теб? Да речем, да си ги съхранявал за някой друг. Или да си ги купил и предал на някого. Един вид услуга?

— Не съм правил подобно нещо. Защо?

— Намерени са две гилзи с твои отпечатъци на тях.

— Невъзможно.

— Казаха ми, че отпечатъците са с добро качество.

— Казах, че е невъзможно! Не притежавам оръжие. Нито куршуми. Не съм купувал, не съм държал такива в апартамента си, нито пък съм ги предавал на някого. Точка. Край на историята! — думите се сипеха като откоси, а гласът на Пейн потреперваше от гняв.

— Тогава трябва да има друго обяснение.

— Очевидно!

— Добре, Кори. Помисли си, аз също ще си поблъскам главата, току-виж стигнем до някакво откритие.

Пейн не отговори.

Гърни затвори.

Миг по-късно младежът му звънна отново.

— Сетих се нещо, случи се преди два-три месеца… — Кори все още говореше припряно, но гневът му бе угаснал. — Баща ми беше изпаднал в един от периодите си на човечност. Бяхме…

— Периоди на човечност?

— От време на време се държи като нормален човек, даже ми говори. Това продължава около ден или дори по-малко, после се връща към положението си на бог.

— Добре. Извинявай, прекъснах това, което започна.

— Онзи път, за който стана дума, обядвахме заедно. Успяхме да си изядем бургерите, без той да ми разправя какъв отпадък съм. След това отидохме до хижата му. Нали знаеш какво е релоудинг^[2]?

— Имаш предвид производството на ръчно напълнени муниции?

— Именно. Той е фанатик на тема оръжия. И двамата с Търлок са. Държат онази хижа заедно. За лов.

— Защо те е завел там?

— Може да му е такава представата за сплотяване между баща и син, знам ли? Каза, че искал да му помогна за релоудинга. В неговата уста прозвуча като привилегия. Допускаше ме в света на оръжията и лова — убийството на животни. Така че извади това негово чудо, което насипва барут в никелираната част и онзи инструмент, дето натъпква патрона вътре. Беше много съсредоточен, все едно обича да го прави. Луда работа, нали?

— Искал е да му помогнеш?

— Имаше малки кутийки, в които да се слагат релоуднатите патрони. Накара ме да се занимавам с това.

— Значи си държал гилзите.

— Слагах ги в кутиите. Не се и сетих за това в началото, когато попита дали съм притежавал патрони. Не направих връзката.

— А знаеш ли дали са били 30-06?

— Нямам представа.

— Казваш, че е било преди два-три месеца?

— Нещо такова. И знаеш ли какво? Сега като се замисля, тогава се видяхме за последен път — преди да гледам как ме нарича убиец по телевизията.

— Къде живееше по това време?

— В апартамент, който още държа. Чух, че онези задници ченгета са го разпарчетосали.

— От колко време живееш там?

— Малко над три години.

— Как намери апартамента?

— Когато дойдох в Уайт Ривър, отседнах за няколко месеца в къщата на татко. Започнах компютърни курсове в общинския колеж в Ларвейшън и си намерих работа във фирма за поправка на компютри в града. На горния етаж в същата сграда имаше свободен апартамент, който се даваше под наем. Не се траеше с баща ми и онази отвратителна кучка жена му. Така че наех жилището. Какво значение има всичко това?

Гърни пренебрегна въпроса:

— И оттогава си там?

— Да.

— А ходил ли си след това в къщата на баща си?

— Не. Пренощувах няколко пъти. Но не успявах да издържа повече от една нощ. Предпочитам да спя на улицата.

Докато Пейн говореше, детективът забави и отби на една бензиностанция. Паркира до доста вехтия на вид магазин в дъното зад колонките.

— Имам и друг въпрос. Как се запознахте с Блейз?

Пейн се поколеба.

— Срещнах я чрез доведения й брат, Даруин. Той държи компютърната фирма, в която работя. Защо заговорихме за Блейз?

— Тя е важен член на Алианса за расова справедливост. Доказателствата срещу теб включват и връзката ти с тях. А тя ти е дала колата, която си карал до местата на произвеждане на изстрелите.

— Нали ти казах, че обвинението срещу мен е тъпотия! И ти обясних защо съм ходил до онези места!

— Що за връзка имаш с нея?

— Секс. Забавление. Събираме се и се разделяме. Нищо сериозно. Не сме се врекли.

На Гърни му беше трудно да си представи този напрегнат, чепат и гневен младеж да се забавлява.

— Какво мислеше тя за Марсел Джордан и Върджил Тукър?

— Не говореше за тях.

Гърни си отбеляза наум да порови по въпроса и после смени темата:

— Знаеш ли нещо за проблемите със закона, които е имал Джуд Търлок, докато двамата с баща ти са учели заедно като тийнейджъри?

Последва кратка пауза.

— Какви проблеми?

— Имаш ли представа за какво говоря?

Нова пауза.

— Не съм сигурен. Смятам, че имаше нещо… нещо се е случило. Но не знам какво точно. Не съм се сещал за това от години.

— Не си се сещал ли?

— Когато бях малък… докато и двамата бяха още в щатската полиция… си говореха една нощ в кабинета за някакъв съдия във Вирджиния… съдия, който се погрижил да оправи Джуд преди години… заради нещо, което е могло да стане голям проблем. Когато ме видяха на вратата, спряха да говорят. Спомням си, че ми се стори странно, все едно не биваше да ги чувам. Предполагам, случилото се, каквото и да е то, е било в ученическите им години, понеже знам, че тъкмо във Вирджиния са били. Но не знам дали е същото, за което говориш.

— Аз също. Между другото, къде обядвахте?

— Да сме обядвали ли?

— С баща ти, в деня, когато те заведе в хижата.

— В заведение до търговския център. Май „Макдоналдс“. Или „Бъргър Кинг“. Защо?

— Колкото повече факти имам, толкова по-добре.

След като Гърни завърши обаждането, влезе в магазинчето на бензиностанцията. Вътре витаеше киселата смрад на стара пица и прегоряло кафе. На касата стоеше висок изпит младеж с празен поглед и зловещи татуировки. Имаше гнили зъби, до каквито води употребата на метамфетамини, любимата провинциална дрога преди приливната вълна на хероина.

Гърни си купи бутилка вода, отнесе я в колата и поседя известно време на паркинга, умувайки върху казаното от Пейн. Всъщност беше много. Но може би най-важно беше възможното обяснение как отпечатъците му са се оказали на никелираните гилзи, намерени на мястото на двата изстрела, както и на опаковката от бързата закуска в апартамента в Бридж стрийт. И ако гилзите и опаковката наистина идваха от деня, който Пейн е прекарал с баща си, Дел Бекерт явно бе въвлечен в схемата по натопяването. Колкото по-вероятен ставаше този сценарий, толкова по-грозен изглеждаше.