Джон Вердън
Запали реката (17)

17

Когато Гърни излезе от полицейското управление на паркинга и се насочи към субаруто си, Клайн вече стоеше до колата и дърпаше нервно от цигарата си. Издиша бавно и отпусна ръка в широка дъга.

Детективът прогони връхлетялото го дежавю — обезпокояващ, изникнал отпреди десетилетия спомен за майка му. Изблиците й от нервно верижно пушене. Отчаяното търсене на спокойствие, което разкриваше кошмарна тревожност.

Щом забеляза приближаването на Гърни, Клайн дръпна за последно, хвърли фаса на земята и го стъпка, все едно е стършел, който току-що го е ужилил.

В краката му имаше куфарче. Той се пресегна и извади от него голям плик от плътна хартия.

— Всичко, което поиска вчера. Пълно копие от досието на Стийл. Докладите от инцидента и разпитите, снимки от местопрестъплението и скици, балистичната експертиза. Плюс историята на миналите арести на Джордан и Тукър и новото ти удостоверение — специален старши следовател, от кабинета на окръжния прокурор… — Той връчи плика на Гърни.

— Нещо за така наречения трети участник?

— Ако се знае кой е, Бекерт го пази в тайна.

— Като самоличността на информаторите си?

— Точно така — прокурорът извади нова цигара, припряно я запали и дръпна продължително, преди да попита: — И така… какви са наблюденията ти до момента?

— Струваш ми се прекалено напрегнат.

Клайн не каза нищо.

Гърни реши да го притисне още малко.

— Очевидното тълкуване на съобщението от телефона на Стийл е, че някой в управлението може да се възползва от хаоса по улиците, за да се отърве от него. Ако този някой се окаже Търлок или дори Бекерт…

— Исусе! — Прокурорът вдигна ръка. — Имаш ли някакви доказателства за това, което каза?

— Не. Но нямам и доказателства за участието на трети човек от АРС.

— Какво мислиш за двете нови убийства? Имаш ли някакви предположения?

— Само че може да не са това, което изглеждат.

— Какво те кара да мислиш така?

— Коментарите на Трешър за контузиите по труповете.

Клайн се разтревожи още повече:

— Ако не са това, което изглеждат, какво, по дяволите, са?

— Трябва ми време да помисля.

— Докато мислиш за Стийл?

— Предполагам.

— Е, кой случай ти е приоритет?

— Стрелбата по Стийл.

— Защо?

— Защото се е случила първа, а и е възможно детайлите по нея да обяснят странните аспекти на другите убийства.

Клайн се намръщи, докато премисляше казаното. След това посочи плика в ръката на Гърни.

— Осведоми ме, ако нещо по случая ти хване окото. Имаш личния ми номер. Звъни ми без значение на часа. Денем или нощем.

 

 

Далеч от депресиращата обстановка в Уайт Ривър, провинцията тънеше в пасторално безвремие, което демонстрираше прелестите на ранния май. Стада говеда от породата „Блек ангъс“ пасяха по хълмовете. Черната пръст на прясно изораните царевични ниви се редуваше с ливади с изумрудена трева и маргаритки. Почти без да обръща внимание на красотата наоколо, Гърни прекара пътуването към дома в размисъл върху странните факти и в двата случая. При все решението си да се фокусира върху снайперисткото покушение, се оказа трудно да не мисли за коментарите на Трешър за побоя и жигосването.

Когато стигна до тесния път, водещ към имота му на хълмовете, прехвърли вниманието си върху по-сериозен проблем. Беше казал на Мадлин, че ще премисли дали да задълбочи връзката си с Клайн, и изпитваше желание да вземе решение. От едната страна бяха все по-предизвикателната ситуация и необходимостта да се предотврати ескалация на насилието. Колкото и зловещо да звучеше, именно в този тип задачи детективът беше най-добър. От другата страна бе неудобството да работи за окръжния прокурор, което накланяше везните в обратна посока.

Гърни имаше чувството, че е заседнал в хватката на нерешителността. Наканеше ли се да заключи, че важността на случая натежава спрямо риска да се довери на Клайн, се намесваше споменът за въпроса на Мадлин: Боже мили, Дейвид, на коя планета това би се сметнало за добра идея?

Докато детективът паркираше пред старата фермерска къща, все още в двубой с дилемата, телефонът му звънна.

— Гърни на телефона.

— Благодаря, че вдигна. Марк Торес се обажда. Имаш ли свободна минутка?

— С какво мога да съм ти полезен?

— Обаждам се по повод на снимките, направени от Пол Азиз и Уилард Парк. Чудех се дали искаш да ги видиш.

— Снимките, които ни показа днес на събранието?

— Показах само онези, които смятах за най-важни. Пол направи над двеста кадъра. Преди да предам картите памет на комисар Бекерт, свалих всичко на лаптопа си.

— И искаш да попаднат у мен?

— Както знаеш, вече съм отстранен от случая „Джордан-Тукър“, за да се съсредоточа върху стрелбата по Стийл. Но прецених, че ти все още имаш интерес и към двата случая и снимките може да са ти полезни.

— Не смяташ ли, че Бекерт ще ги сподели с мен?

Торес се поколеба.

— Не мога да коментирам.

Гърни се почуди дали Торес не страда от същото недоверие спрямо хората от полицейския участък, което явно бе заразило и Клайн. Във всеки случай нямаше да навреди да хвърли едно око на снимките на Азиз.

— Как предпочиташ да ми ги предадеш?

— Чрез програма за споделяне на файлове. Веднага щом кача папката, ще ти изпратя линк.

Детективът реши, че тази дребна история със снимките е съвсем отделна от решението му по цялостното дело, благодари на Торес и каза, че ще чака имейла. Приключи обаждането, слезе от колата и влезе в къщата.

Според стария часовник с махало на кухненската стена тъкмо минаваше пет.

Гърни извика Мадлин по име. Не получи отговор. Знаеше, че днес не е на смяна в клиниката; ако я бяха извикали, щеше да му остави бележка на вратата.

Излезе отново навън и провери местата, на които обичаше да си намира работа — цветните лехи, аспержите, сглобяемата оранжерия, която бяха изградили в ранна пролет, за да изпреварят краткия сезон на растежа в централните части на щата.

Отново я извика. Заобиколи къщата и погледна през горното пасище към края на обграждащата го гора. Единствените живи твари пред очите му бяха далечните лешояди, които се издигаха с въздушните течения над хребета.

Реши да се върне вътре и да звънне на мобилния й. Но точно тогава я зърна да се изкачва от долното пасище откъм езерото. Забеляза нещо различно в походката й, в крачката й липсваше обичайният ентусиазъм. Когато се приближи, видя, че изражението й е почти мрачно. А след това Мадлин стигна до него и в очите й проличаха следи от скорошни сълзи.

— Какво има? — попита той.

Тя се озърна несигурно и накрая спря поглед върху двойката дървени столове, обърнати един към друг в средата на каменното патио.

— Може ли да поседнем малко тук?

— Разбира се. Случило ли се е нещо?

Когато седнаха, коленете им почти се докосваха, а тя затвори задълго очи, сякаш се опитваше да подреди мислите си.

— Мади? Какво е станало?

— Ким Стийл беше тук.

— Какво искаше?

— Донесе мобилния телефон на съпруга си.

— Оставила ти го е?

— Да.

Гърни изчака съпругата си да продължи, но тя не го стори.

— Посещението й е било… разстройващо?

— Да.

— Заради случилото се със съпруга й?

— Заради това какъв човек е бил той — Мадлин преглътна. — Бил е като теб.

— И си мислиш… че случилото се с него може да се случи и с мен?

— Да… — След малко тя продължи: — Описваше го като… точно така бих описала и теб. Вярвал е, че да си ченге е добра професия, начин да си полезен. Вярвал е, че най-важното е да си на страната на правото.

Дълго време двамата седяха и мълчаха.

— Има и нещо друго — продължи Мадлин и избърса сълзите си. — Изгубили са дете.

Сърцето на Гърни изстина.

— Бебе. В автомобилна катастрофа.

— Исусе!

— Това сме ние, Дейвид, преди двайсет години. Единствената разлика е, че ти си жив, а съпругът й не е.

Вгледан в очите на жена си, Гърни ясно видя как силата на разпознаването й в болката на другата жена само е подсилила вчерашната настоятелност.

— Не исках да се забъркваш в това дело, да се заплиташ с Шеридън Клайн. Но сега не мога да спра да си мисля, че ако същото бе сполетяло теб…

— Щеше да искаш някой да направи нещо.

— Да. Някой добър, честен и достатъчно решителен, за да стигне до дъното… — Мадлин замълча и добави прочувствено: — Да. Щях да го искам.