Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (98)

98.
Портър

Ден шести, 02:18 ч.

Офисите на „Атлантик Авиейшън“ бяха близо до въздушната база в Чарлстън, заемаха няколко сгради и имаха на разположение две писти. В този час по-голямата част от съоръжението беше безлюдно. Охраната махна на Портър да продължи напред и го упъти към чакащия „Гълфстрийм“. За разлика от предните този нямаше лого „Талбът Ентърпрайсис“ на опашката — освен идентификационния номер по него нямаше никакви опознавателни знаци. Светлините му бяха включени. Двигателите ръмжаха. До стълбичката стоеше човек, облечен в униформа на пилот, който посочи на Портър два други джипа, паркирани наблизо.

Помощник-пилотът от предишния полет.

Имаше угрижен вид.

Отвори вратата на джипа още преди Портър да изгаси двигателя. Изкрещя, за да надвика шума от моторите:

— Федералните са поставили под наблюдение всички притежания на Талбът. Взехме назаем този самолет от един приятел. Мога да ви закарам до Чикаго, но не гарантирам, че никой няма да ни чака, когато се приземим.

— Не искам да забърквам Емъри в неприятности — отвърна Портър. Телефонът все още беше в ръката му. Той го прибра в джоба си.

Пилотът го хвана за рамото и го поведе към стълбичката.

— Дори да проследят всичко това, няма да го свържат с Емъри.

— А вие?

— Аз съм само наета работна ръка. Следвам заповеди, идващи по електронната поща, препратени между безброй акаунти. Ако се опитат да ги проследят, ще се оплетат в една доста лепкава паяжина. Това не ме притеснява. Ще твърдя, че не съм знаел нищо. — Той кимна към самолета. — Проявих лентата и изкарах копия от онези снимки. Чакат ви вътре. Качвайте се и затегнете колана. Трябва да побързаме.

— Тя също. С мен е — каза Портър, като се извърна.

Пилотът проследи погледа му. Лицето му придоби озадачен вид:

— Коя?

Сара беше изчезнала.