Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (28)

28.
Наш

Ден пети, 10:06 ч.

— Какво, по дяволите, си си мислел!?

Лицето на капитан Далтън пламтеше в толкова яркочервено, че Наш можеше да почувства топлината, която излъчваше, чак от другия край на стаята.

Не му се минаваше през всичко това. Не и сега.

Тъй като две от гумите му бяха изпуснати, се видя принуден да остави колата си на ъгъла на Маккормик стрийт. Дори и още да не я бяха ошушкали и оставили на трупчета, вероятно скоро щяха да го сторят. Пул го закара до управлението с джипа си. Караха след вана на спецчастите, в който бе и Бишъп, а след тях се влачеха един куп репортери. Други журналисти пък ги чакаха пред входа на полицията. Наш се свърза по радиото с вана и им каза да заобиколят отзад. Само че и там имаше репортери. Не толкова, колкото отпред, но достатъчно, за да им препречат пътя. Имаше камери и фотоапарати навсякъде. Метнаха едно черно яке върху главата на Бишъп, прекараха го през тълпата и се мушнаха в сградата. Далтън го беше притиснал в ъгъла още в мига, в който вратата се затвори зад гърбовете им:

— Ритнал си заподозрян!

— А ти не би ли?

Ох, това надали щеше да помогне.

Далтън почервеня още повече.

— Веднага щом Бишъп се озове в ареста, те искам в кабинета си!

Врътна се и изчезна, преди Наш да започне да изрежда множеството аргументи, които изникнаха в съзнанието му:

Съпротивляваше се при арест. Подиграваше ми се. Заплашваше жителите на нашия прекрасен град. Не искаше да каже къде е останалото количество от вируса. Става въпрос за скапания Ансън Бишъп, мамка му — ако го оставиш на тротоара, половината град ще се изреди да го нарита. Той…

Истината беше, че нямаше разумна причина да рита Бишъп, и добре знаеше това. Искаше му се да може да се върне назад във времето и да промени нещата, но не можеше. Нямаше значение има ли камера, няма ли… не трябваше да го прави. Щеше да си понесе последиците… но не точно сега.

— Къде го искаш?

Беше Еспиноза, агентът на спецчастите от дясната страна на Бишъп.

Наш се обърна към Пул:

— Сигурен ли си?

Пул кимна.

Наш впери поглед в него за миг, после се обърна към Еспиноза:

— Стая за разпити номер две. Точно срещу Портър.

Пул ги изчака да тръгнат, след което извади телефона си и го подаде на Наш.

— Всеки момент ще звънне шефът, озадачен защо сме тук вместо на „Рузвелт“. Може да настоява да замъкнем Бишъп там. Искам да ми спечелиш малко време.

Наш пое телефона.

— Не ми приличаш на човек, който се опълчва срещу шефа си.

— Докато не ми е дал изрична пряка заповед, това не се брои за неподчинение — изтъкна Пул напълно логично. — Разполагаме само с една възможност да разпитаме тези двамата, докато са тук. В мига, в който Портър вече официално е задържан, а Бишъп го поемат федералните, всичко свършва. Извън тези стени има милиони движещи се колелца, всяко готово да отведе този случай в различна посока. Ако искаме да узнаем истината, сега му е времето. После ще е късно.

Наш знаеше, че Пул е прав. Бяха го обсъдили още в колата, но това не променяше факта, че сякаш и двамата седяха сред тиктакащи бомби, готови да избухнат всеки момент.

В коридорите се събираха тълпи. Полицаите и служителите се блъскаха да мернат поне за миг Бишъп, докато минава покрай тях. Наш и Пул едва си проправяха път. Пристигнаха в стаята за разпити тъкмо когато Еспиноза излизаше. Той затвори вратата зад себе си и погледна Наш:

— Обезопасен е, обездвижен, няма да ходи никъде… но въпреки това нямам нищо против да оставя един от хората си пред тази врата.

— Остави двама — отвърна Наш. — И разчисти този коридор, ако ти е възможно.

— Нямаш грижи.

— Знаеш, че не можеш да влезеш с мен вътре, нали? — попита Пул.

— Предположих — отвърна Наш. — Ще бъда в стаята за наблюдение. Ако ме привикат, ще оставя телефона ти на някой от специалните части.

— Дръж го у теб — възрази Пул. — Ако в следващите няколко часа не мога да си намеря телефона, толкова по-добре.

После отвори вратата, влезе в стаята за разпити и затвори зад себе си.

Наш отиде в стаята за наблюдение.

Там завари Антъни Уорник от кабинета на кмета, застанал зад полицая, който отговаряше за звукозаписното оборудване. Не си казаха нищо. Погледите, които си размениха, бяха достатъчни.

Еспиноза влезе малко след него и се наведе близко, така че Уорник да не може да го чуе.

— Хей, как си?

— Като изтръпнал. Като че ли все още не съм осмислил всичко.

— Нямах предвид това. Броган се обади, болен бил, с температура 39,4°C. Жена му каза, че ако вдигне още малко, го води директно в Спешното. Той имаше контакт с двете момичета в къщата на Ъпчърч още преди да знаем с какво си имаме работа. Не мога да се свържа с Тибидо — доста нетипично за него, — а той беше един от първите, които минаха през онази врата. Да чувстваш, че се разболяваш?

Наш поклати глава. Движението само му напомни всички болки в костите и ставите, както и че все още не можеше да се стопли като хората.

В стаята за разпити Пул седна зад алуминиевата маса срещу Бишъп. Никой нямаше да помръдне през следващите два часа.