Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (123)

123.

Дневникът

Пол ме зашлеви.

Когато очите ми се отвориха, видях как ръката му се приближава към лицето ми за втори път и се извърнах точно колкото да избегна удара.

— Дойде в съзнание! — изкрещя Пол през рамо. Седеше върху гърдите ми, притискайки ме към пода. — Не мърдай — този педераст те простреля.

Усетих ужасяващо парене по бедрото си. Когато надигнах глава, видях как Либи излива кислородна вода върху крака ми през скъсаното място на панталоните ми.

— Куршумът само те е одраскал. Можеше да е много по-зле.

Тя попи раната с кухненска кърпа и измъкна руло бинт от аптечката. Нямах представа къде я е намерила. Превърза здраво крака ми, като омота бинта няколко пъти, преди да го затегне.

На дивана Винсънт пребъркваше джобовете на Уелдърман и трупаше намереното на масичката отстрани. Уелдърман гледаше в нищото с мъртъв, пуст поглед. Дрехите му бяха подгизнали от кръв, също както и диванът, и другите мебели, вероятно бях улучил югуларната му вена — само това обясняваше цялата тая кръв. Месарският нож лежеше на пода до краката му.

— Финики е в кухнята — изрекох с усилие аз, като се опитах да погледна натам.

— Намерихме я. Теган и Кристина я връзват в момента — каза Пол. — Още е жива. Трябваше да я удариш по-силно.

— Би ли станал от гърдите ми? Не мога да дишам.

— Извинявай.

Пол се изправи.

Либи приключи с крака ми и се зае да бърше кръвта от лицето ми. Изражението й бе някаква странна смесица от загриженост, страх и безпокойство, но въпреки всичко някак си съумяваше да се усмихва. Усмивката й бе най-прекрасното нещо, което бях виждал. Наведе се над мен и ме целуна. Устните й бяха меки, топли… съвършени.

— Мисля, че те обичам, Ансън Бишъп.

Каза това тихо, колкото да го чуя само аз. За този кратък миг забравих за болката в крака си и за счупената си ръка. В света бяхме само тя и аз. Казах й, че и аз я обичам.

Оказа се, че и Пол ни е чул. Лицето му пламна и той се извърна настрани.

— Намерих ключовете му — обади се Винсънт откъм дивана. Беше взел пистолета на Уелдърман и един резервен пълнител. — Отивам за Невестулката.

Опитах се да седна.

— И аз идвам.

— Никъде няма да ходиш — намръщи се Либи.

Насилих се да стана. Това отново възпламени болката в бедрото и в ръката ми.

— Трябва.

— Остави Винсънт и Пол да отидат.

— Всички трябва да се махнем оттук — каза Пол. — Не знаем на кого и кога ще му хрумне да се върне тук. — Очите му се спряха на плувналия в кръв Уелдърман. — И той, и Стокс са ченгета. Имаше и един друг от техните. Всички са корумпирани. Не трябва да ни намират в къщата.

— Не ме изоставяй — примоли се Либи, като ме милваше по лицето.

Отидох до бюрото и надрасках на едно листче адреса си в Симпсънвил. Тикнах го в ръката й и отметнах косата от челото й:

— Помогни на Теган и Кристина. Когато приключите с Финики, вземете парите от хамбара и ги натоварете в колата на Финики — толкова, колкото се поберат. Ако не се върнем след два часа или пък се наложи да тръгнете по-рано, ще се срещнем на този адрес. В караваната, която е зад останките от къщата. — Наведох се по-близо до нея и понижих глас: — Ще се махнем оттук. Далеч оттук. Както планирахме. Обещавам ти.

Винсънт затъкна пистолета на Уелдърман в колана си. Подаде револвера на Либи:

— Празен е, но Стокс може да има още патрони по джобовете си.

Либи хвана револвера внимателно, все едно пареше.

— Кристина може да стреля, ако не си сигурна — каза й той.

— Може да се наложи да закарате Хлапето в болница. Ако отидете, не използвайте истински имена.

Пол бе застанал на входната врата.

— Имат преднина от десетина минути. Ако ще тръгваме, сега му е времето.

Целунах Либи отново.

— Ще се видим скоро.

Очите й плувнаха в сълзи. Вероятно разбираше, че няма как да ме разубеди. Само кимна.

Вдигнах ножа от пода до дивана и избърсах острието в една от възглавниците. Чувствах как очите на Либи прогарят гърба ми, но не можех да се обърна. Чувствах, че ако го сторя, желанието ми да тръгна ще се изпари, а се налагаше да вървя.

Тримата с Винсънт и Пол се затичахме към шевито на Уелдърман.

Винсънт седна зад волана и подкара по алеята. Къщата скоро се разтвори в мрака зад нас.

Знаехме къде са отишли.

Стиснах здраво дръжката на ножа и зачаках да се появят светлините на Чарлстън.