Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (80)

80.
Клеър

Ден пети, 22:14 ч.

Клеър бе заспала и не беше особено щастлива от този факт. Проклетият вирус, този гаден нашественик, който се бе настанил в тялото й като у дома си, беше реквизирал ресурсите и енергията й и я беше оставил да гладува. Отдавна се бе предала и бе спряла да си повтаря, че всичко ще е наред. Знаеше, че треската й е достигнала рекордни нива — усещането бе, сякаш стои гола на северния полюс, обдухвана от вентилатор, но въпреки това плувнала в пот. Нямаше представа как тялото й успява да се поти. Беше изключително жадна, вероятно дехидратирана, и въпреки това организмът й я предаваше, като хабеше водата, от която толкова отчаяно се нуждаеше. Гърлото й се бе превърнало в бесен звяр — не само от болестта, но и от крясъците. Те я караха да се чувства по-добре, все едно не стои със скръстени ръце, а прави нещо по въпроса, макар да бе почти сигурна, че единственият, който може да я чуе, е стенещият човек в съседство.

Той бе притихнал малко преди тя да заспи (всъщност правилният термин бе „да припадне“, само че това щеше да означава, че се е предала, а тя нямаше намерение да признава подобно нещо пред никого, дори пред самата себе си). Крясъците му се бяха извисили до ужасяващо кресчендо, сетне бяха отслабнали и се бяха превърнали в нещо, по-лошо от плач, след това дойдоха стоновете, след това — нищо.

В един момент Клеър се зачуди дали човекът с черната скиорска маска още е в коридора, заслушан в хоровото им изпълнение. Именно тогава престана да крещи. Ако страданието им му доставяше удоволствие, нямаше намерение да подхранва апетита на извратения копелдак.

Беше открила отдушника преди няколко часа. Изглежда, бе свързан с помещението, където се намираше стенещият. Беше прекалено тесен, за да пропълзи през него, но когато се приближи плътно, успя да долови приглушените хлипания.

— Ехо? Чувате ли ме?

Плачът секна. Не след дълго слаб мъжки глас отвърна:

— Коя сте вие?

Това я изненада. Беше се опитала да разговаря с него няколко пъти, но никога не й отговаряше. Опита се да се прокашля и моментално съжали. Сякаш някой бе натикал в гърлото й телена гъба за миене на съдове, след което я бе издърпал с рязко движение.

— Казвам се Клеър Нортън, детектив от полицията на Чикаго. Кой сте вие?

— Тя ми отряза ухото! Шибаната мръсница ми отряза ухото. Трябва ми доктор!

Тя?!

— Искате да кажете, че този, който ни държи затворени тук, е жена?

— Сигурно е оная курва от агенцията за компаньонки. Няма кой друг да е. Върза ме — дотук добре, само че след това ме инжектира с нещо и съм загубил съзнание. Ухото ми го няма. Мамка му, как боли!

Агенция за компаньонки?!

— Някой знае ли, че сте тук? — попита Клеър, без да е сигурна, иска ли да научи отговора.

— Нямам идея… Имате ли представа къде сме? Бях в „Лангам“. Не знам какво е това място. Свестих се и вече бях тук.

— Хотел „Лангам“?

— Аха. Моите хора сигурно ме търсят, нали? Казахте, че сте полицайка. Дали поне полицията ме търси? Чакайте, ама и вие сте заключена тук като мен. Знаете ли дали са ме търсили, преди тази откачена кучка да ви спипа?

— Сигурни ли сте, че е жена?

— Да не казвате, че съм педал? Разбира се, че беше жена. Не шибам мъже и със сигурност мога да усетя разликата.

Задник.

Стържещ. Самовлюбен. Клеър познаваше този глас. Заради треската й отне известно време да направи връзката, но го беше слушала по телевизията безброй пъти. Чикагски акцент, придобит в добро училище…

— Кмет Милтън?

Гласът му се чу по-силно — сигурно беше пристъпил по-близо до отдушника:

— Каза, че името й е Сара. Помня, как си помислих, че е странно. Те всички имат някакви изчанчени имена като Бранди, Хоуп или Тифани. „Сара“ беше различно. Тя беше различна. Малко по-възрастна от обичайните момичета, които идваха — всъщност направо жена, не момиче, — но не я отпратих. Предположих, че с възрастта идва и опитът. Може пък да беше по-забавна от останалите. А кучката ми заби нещо във врата!

Това не беше сред нещата, които Клеър обикновено чуваше да излизат от неговата уста, и въобще нямаше да се оплаче, ако до края на живота си (дори въпросният край да настъпеше по-рано, отколкото очаква) не чуеше нещо подобно. Чувстваше се адски гадно. Ако похитителят й дойдеше с оферта да приключи всичко набързо, Клеър не беше сигурна дали ще се съпротивлява.

— Как изглеждаше?

Кметът изсумтя.

— Помня ли… Ниска. Тъмна коса.

— Сара коя? Каза ли ви фамилията си?

— Много смешно! Да, каза ми фамилията си, показа ми снимки на децата си, разговаряхме за целите и амбициите й, за климатичните промени… Купонът не беше от такъв вид, детектив. — Той млъкна рязко. — Всичко това е извън протокола. Всяка думичка! Не можете да го споделяте с никого, разбирате ли? Ако го сторите, ще ви взема значката. Разказвам ви всичко това само в случай че ви е от помощ, за да откриете как да ни измъкнете оттук.

Клеър му показа среден пръст. Знаеше, че няма как да я види, но се почувства по-добре.

— Опишете ми помещението, в което сте.

— Каменни стени. Бетонен под. Метална врата с малко прозорче. Малък отдушник на стената — този, през който разговаряме в момента. Освен това няма друга вентилация.

Също като тук.

— Ухото ви кърви ли още?

— Не мисля. Тя го превърза.

— Оставете превръзката, за да не се влоши раната.

— Слушам и изпълнявам, сестра Найтингейл. Какво ще кажете да се съсредоточите върху измъкването ни, а аз ще се грижа за медицинските си проблеми? Предполагам, нямате оръжие, нали?

— Не.

— Ама разбира се.

— Това какво трябваше да означава?

— Нищо.

— Кажете ми.

— Нищо! Оставили сте да ви отвлекат, да ви вземат оръжието, да ви заключат тук… Не сте по-добра от мен. Мен ме хванаха, когато бях уязвим, възползваха се от мен, но вие се предполага да сте тренирана. Нали сте ченге. Очевидно не много добро ченге, иначе нямаше да позволите това да се случи.

— Ако целта ви е да ме надъхате, за да ви помогна, трябва да ви кажа, че не ви се получава — отвърна Клеър.

— Вярно е. Само че се налага да ми помогнете. Да си свършите проклетата работа. Ако не го сторите, когато се измъкнем оттук, ще сте щастлива, ако успеете да си намерите работа като сервитьорка.

Клеър почваше да съжалява, че го бе заговорила. Повече й допадаше, когато пищеше.

— Казахте „хванаха“. Множествено число. Видяхте ли някой друг, освен онази жена?

Светлините изгаснаха.

Навсякъде.

Нейната стая. Коридорът. От другата страна на отдушника.

— Не! — изкрещя кметът. — Недей! Разкарай си шибаните ръце от мен!

Изпищя отново — доста по-силно отпреди. Не това обаче изплаши Клеър. Това, което я вледени, бе колко рязко секнаха писъците.