Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (68)

68.
Пул

Ден пети, 21:07 ч.

— Трябваше да се изнеса, но не можех да се заставя да го сторя. Родителите ми завещаха тази къща. Израснала съм тук.

Робин Хилбърн, вдовицата на Дерек Хилбърн, го погледна над чашата чай, която държеше, и кимна към отметките върху касата на кухненската врата:

— Това съм аз, когато бях малко момиче. Една чертичка за всеки месец, откакто можех да стоя изправена чак докъм четиринайсетата ми година — когато вече бях прекалено голяма за подобни лиготии и ги помолих да спрат.

Пул бе седнал срещу нея от другата страна на малка маса с пластмасов плот. Ръцете му стискаха гореща чаша чай. Когато тръгваше от полицейското управление на Чарлстън, беше малко след осем вечерта. Обмисли дали да не си наеме хотелска стая и да продължи на свежа глава сутринта, но знаеше, че няма да е в състояние да заспи, особено след като Наш му се обади и му съобщи за тялото на Уейднър, открито в апартамента на Портър.

Робин Хилбърн беше преполовила петдесетте, имаше и поне двайсетина килограма над нормата. Беше облечена в сив пуловер. Косата й беше неравно подстригана и в момента беше прибрана назад в хлабава конска опашка. Не носеше грим. Когато го посрещна на прага и чу за какво я търси. Пул за миг помисли, че ще затръшне вратата пред носа му. Тя обаче не го стори. Вместо това въздъхна и го покани да влезе:

— Минат — не минат няколко години, и някой от вас идва. Предполагам, че и днес не е по-различно.

Поведе го през тясната всекидневна към кухнята. Цялата къща все едно бе застинала във времето в някаква странна капсула от раздърпани килими и тапети, украшения и прашни мебели. От телевизора проповедник дуднеше за упадъка на обществото и за как Интернет възпитава децата ни.

Робин отпи от чая и избърса ъгълчето на устата си с опакото на дланта си.

— Когато Дерек… когато той почина… всичко, което исках, бе да избягам, да се махна колкото се може по-далеч оттук. Опитах се да поживея при сестра ми в Сейнт Луис няколко седмици, но не след дълго ме обзе носталгия. Върнах се, Дерек го нямаше, вещите му бяха опаковани, а всички останали неща, които ми напомняха за дома — които ми липсваха, — си бяха все още тук. След ден-два отново свикнах. Като със старо одеяло или добре познат стол. Не можех да си представя да живея другаде. Все още виждам следи от Дерек тук и там, но това място си беше мое много преди да го срещна, и знам, че винаги ще си е моят дом.

Нямаше деликатен начин да попита, затова Пул изстреля директно:

— Вие ли го открихте?

Робин кимна.

— Вях отишла до супермаркета да напазарувам. Когато се върнах, му викнах да ми помогне да разтоварим. Колата му беше паркирана на алеята пред къщи, затова знаех, че си е у дома. В секундата, в която прекрачих прага обаче, вече бях сигурна, че нещо не е наред. Проверих първо на горния етаж, после в баните, отзад… Не ми хрумна да проверя мазето — поне не в първия момент. В края на краищата там беше само пералнята, а той я избягваше като чума. Но когато проверих навсякъде и не го намерих, слязох и долу. — Тя спря за момент и духна чая си, за да изстине по-бързо. — Когато го видях, изглеждаше нереално. Все едно наблюдавах сцена от долнопробен филм. Просто си висеше там от гредите, абсолютно тих, абсолютно неподвижен. Първата ми мисъл, неизвестно защо, беше: „Откъде е взел това въже?“. Не го разпознах. Оказа се, че касовата бележка е в джоба му. Купил го същата сутрин. — Тя махна с ръка. — Всички наоколо си шушукаха, че не го е направил сам, че някой друг го е сторил, особено след като прочетоха предсмъртното му писмо. Аз обаче знаех, че той го е направил. Проклетата касова бележка ме убеди.

— Възможно ли е някой да я е подхвърлил?

— Не. Няма начин.

— Защо сте толкова сигурна?

Робин въздъхна:

— Дерек обичаше да навива бележките на рулца. Постоянно ги намирах така по джобовете му. И тази бе навита като останалите.

Партньорът му сигурно е знаел как ги навива. Партньорите често се познават по-добре от повечето съпружески двойки.

Пул пропъди тази мисъл от главата си.

— Споменавал ли е името Роуз Финики пред вас?

Тя поклати глава.

— А Винсънт Уейднър?

— Не.

— А детективи Фреди Уелдърман и Езра Стокс?

— Мисля, че бих запомнила име като Езра. Също така не ми е споменавал и за никакъв Фреди.

— Ансън Бишъп?

Тя отпи от чая си.

— Този го знам от телевизията, но когато започна цялата бъркотия, Дерек отдавна си беше заминал.

— А наркодилър по прякор Невестулката?

Тя отново поклати глава.

— Въобще говореше ли с вас за работата си?

— Само когато започнеше да му писва и се замисляше за промяна. Говореше много за това, но повечето бяха само приказки. Беше станал полицай, защото искаше да помага на хората. Дерек беше мила душа. Както всяко момче, и той беше израснал, издигайки полицаите едва ли не в култ. Но в мига, в който попадна в техния свят, осъзна, че работата им няма нищо общо с онова, което показват по телевизията. Предполагам, знаете какво имам предвид. Той изкарваше смяна след смяна, сблъсквайки се с най-лошото, което човечеството може да предложи, и това нямаше как да не му се отрази. И двамата бяхме възпитани в съответствие с Библията, затова си мислеше, че може да помогне на всеки. Но не се получаваше. Вместо той да им сочи светлината, те му показваха мрака. И мракът го погълна. Беше потиснат. Очевидно депресията е била по-дълбока, отколкото съм осъзнавала.

— Разбираше ли се с партньора си?

— С кой? Имаше няколко.

— Сам Портър.

— Онзи, когото простреляха ли?

Пул кимна.

— Бяха неразделни. Като братя. Когато Сам го гръмнаха, Дерек се подплаши. Като се замисля, май това беше началото на срива. Обвиняваше себе си. Предполагам, както би сторил всеки партньор. Почна да пие малко след като Сам напусна. За щастие, не задълго. Предполагам, че ако беше продължил да пие, нямаше да остане в полицията толкова време. Мога да ви кажа едно — Сам беше единственият партньор, когото Дерек е водил вкъщи на вечеря. Мисля, че след въпросната престрелка се закле да не се привързва към никого. След Сам прекарваше доста повече време вкъщи.

— Дерек пътуваше ли често?

Робин кимна.

— Двамата със Сам често пътуваха някъде — за един или друг случай, за по една вечер. Никога не ми е казвал подробности обаче. А и аз не съм питала. Предположих, че ще ми каже, ако пожелае.

— Знаете ли къде са ходели?

Тя поклати глава.

— Бяха с кола, така че, предполагам, не много далеч.

Пул огледа претъпканите рафтове в кухнята.

— Казахте, че след като Дерек е починал, сте поживели при сестра си няколко седмици, а когато сте се върнали, сте открили, че някой е опаковал нещата му?

Тя кимна.

— Някой от колегите му. Бяха сложили всичко в кашони и ги бяха подредили в гаража. Все още са си там. Ако искате да разгледате, няма проблем. Само ще ви помоля за една услуга — онова, което не ви трябва… оставете го на тротоара. Мисля, че е време да се отърва от всичко това.