Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (64)

64

Дневникът

Без да се обръща, човекът попита:

— Как ти е името, хлапе?

— Ансън.

— Ансън — повтори той тихо. Сгъна хавлията и я постави обратно върху стойката.

Виждах лицето му в огледалото. Изглеждаше на трийсетина години, с изтъняваща тъмна коса и кръгли очила с телени рамки, кацнали върху носа му. Беше с костюм, но сакото висеше на облегалката на стола до вратата, вратовръзката му бе разхлабена, а най-горното копче на ризата беше разкопчано. Беше си навил и ръкавите. Беше нисичък, вероятно някъде към метър и седемдесет.

Погледна се в огледалото, след което се обърна с лице към мен. Когато се усмихна, видях изкривените му зъби и ми се прииска да извърна очи, но въпреки всичко устоях.

— Изглеждаш точно като на снимката си. Чудесно.

Едва не го попитах на кого е очаквал да приличам, ако не на себе си, но се въздържах. Това звучеше почти толкова глупаво, колкото и неговото твърдение.

— Казвам се Бърни. Ансън името ти ли е?

Не отговорих. Продължавах да се взирам в него.

След около шест секунди той продължи:

— Платих допълнително, така че искам да ми отговориш. Не се доверявам на тези хора. Те лъжат за неща от този род през цялото време.

Зачудих се колко ли точно пъти Бърни го е правил. Не изглеждаше нервен и мисля, че това ме изплаши най-много. Понеже бях доста сигурен какво е това и не ми се искаше да познавам някого, който би се чувствал спокоен в момент като този.

Кимнах и усетих облекчение, когато той най-накрая свали очи от мен и бръкна в джоба на панталоните си, за да извади портфейла си. Взе няколко банкноти и ги подреди на барплота.

— На тях вече им платих. Това е лично за теб.

Той прибра портфейла в джоба си, направи няколко крачки към мен и посочи с жест кафявата бутилка на нощното шкафче между двете легла.

— Искаш ли нещо за пиене, за да не си толкова напрегнат?

Бях пил само два пъти в живота си. Първият път беше с госпожа Картър и не свърши никак добре за мен. Вторият път беше с баща ми на следващата сутрин. Беше го нарекъл „клин клин избива“. Начин да се отърва от махмурлука. Моментите между първата бутилка с госпожа Картър и пиенето с баща ми ми се губят. Определено не възнамерявах да повтарям упражнението, затова поклатих глава.

— Вас обаче никой не ви спира да пийнете. Ако искате, де.

Явно искаше, понеже кимна, сипа си два пръста в мотелската чаша и я изгълта на един дъх. Потупа по завивката до себе си. Забелязах, че е изгризал ноктите си до живеца. Връхчетата на пръстите му бяха жълтеникави, затова си го представих как след час пуши навън заедно със Стокс, двама пушачи, сгушени един до друг в техния малък таен клуб, споделящи запалка и мръснишки истории.

— Седни — повтори Бърни. — Няма да те моля отново.

Седнах. Не защото исках, а защото, ако сторех друго, положението щеше да се влоши — глупаво решение.

Бърни беше нервен, а нервните хора рядко действат мъдро.

Израснах, като играех шах със самия себе си, едновременно и с черните, и с белите фигури. Не защото нямах с кого да играя, а понеже баща ми искаше да се науча да предвиждам какъв ще е следващият ход на противника. Когато играеш шах със себе си, си принуден по неволя да прекарваш мигове като свой съперник, премисляйки всеки възможен ход преди него, всяко възможно действие, след което се завръщаш от своята страна на дъската с това знание и си принуден да преосмислиш ходовете, с които ще противостоиш на атаката му, опирайки се на знанието за неговия следващ ход.

По дланите ми изби пот. Обърсах ги в завивката. Докато вършех това, обмислих всеки възможен ход на Бърни. Не подминах и Уелдърман и Стокс, които несъмнено бяха отсреща и нагъваха бургери, нито пък човека във вана — близко, но въпреки това далеч.

Бърни се премести по-близо до мен и разкопча най-горните две копчета на ризата ми.

Позволих му.

Той се наведе още по-близко. Дъхът му смърдеше на салам, кафе и застоял пушек. Кривите му лекьосани зъби бяха жълти точно като пръстите му. Очите му бяха притворени. Не затворени, забележете — притворени. Очевидно Бърни искаше да гледа какво прави. Очите му се бяха превърнали в две цепки, което пък го караше да прилича на змия — гърчещо се мазно същество, което е създадено с една-единствена цел — да пълзи.

— Не още — изрекох тихо, докато извръщах главата си настрана.

Знаех какво беше това. Моят приятел Бо Ридли веднъж ми бе показал вестникарска статия за някакъв мъж в града, който обичал да приклещва малки момченца по тъмни местенца и да върши с тях неща, които не са за разправяне. Полицията не беше успяла да го залови, на някой от местните обаче късметът му се усмихнал. Въпросният отрязал пениса на любителя ни малки деца и му го натикал в устата, преди да му пререже гърлото и да изхвърли трупа в тъмната уличка зад супермаркета с табелка ЗАТВОРЕНО върху гърдите. Представих си как Бърни придържа табелка ЗАТВОРЕНО с брадичка, под тези криви зъби.

— Трябва първо да се съблечем — казах му с глас, по-мек дори от предишните ми думи, понеже знаех, че именно това иска. Тези тесни, подобни на цепки очи се отвориха, широки и ярки, и той се отдръпна от мен, а на устните му танцуваше лека усмивка. Пулсът му се ускори. Можех да видя как на слепоочието му пулсира вена — лудешкият бяг на възбудата.

Той свали вратовръзката си, сгъна я прилежно и я остави върху нощното шкафче. Прокашля се, след което събу обувките си. После разкопча ризата си, съблече я и я постави на леглото срещу нас. Когато ръцете му се спуснаха към колана, той спря.

— Ти също.

Кимнах и посегнах към обувките си. Бяха чисто нови, официални, все още лъщяха. Дръпнах връзките.

Винсънт ми бе казал, че е открил инструменти под кухненската мивка в къщата на Финики. Дали, след като си тръгнах, е посегнал към отвертката, която беше в краката му, и е забелязал, че липсва. Вероятно е огледал навсякъде около камиона, може би и вътре в двигателя, опитвайки да се сети къде за последно я е използвал или оставил. Беше дълга само около петнайсет сантиметра, но пасваше добре и се скри идеално в чисто новия ми чорап. Връхчето беше поръждясало, но за сметка на това доста остро.

Бърни се бе замотал с панталоните си, когато му налетях с нея. Успя да изпищи, но писъкът му секна бързо.