Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (74)

74.
Наш

Ден пети, 22:02 ч.

Наш се събуди в колата си без всякакви спомени за това как изобщо се е качил в нея. Дори не си спомняше как си е тръгнал от апартамента на Портър. Все още беше на улицата, където живееше Портър; слава богу, че не се бе опитал да шофира. През тънкия слой сняг върху предното стъкло видя множество полицейски и федерални коли, както и ванове на криминалисти, паркирани на половин пресечка оттук. Двигателят на автомобила му работеше и изкашляше мижави количества топлина спорадично през вентилационните решетки. Беше благодарен, че се е сетил да го запали, въпреки че нямаше спомен да го е правил. Всяка кост в тялото му го болеше. Не можеше да диша през носа си. Усещаше гърлото си така, сякаш дива котка бе прекарала вътре поне час в острене на ноктите си.

Причината да се събуди бе, че телефонът му звънеше и подскачаше в поставката за чаши.

Клозовски.

Наш опипом сграбчи устройството и включи високоговорителя.

— Н-да?

— Какво, по дяволите…!? Опитвам се да се свържа с теб вече цял час!

Телефонът бе адски студен. Все едно държеше кубче лед. Наш пусна парното на най-висока степен и чу как нещо зад арматурното табло изпъшка в знак на протест. Не можеше да спре да трепери.

— Чувствам се мегаскапано, Клоз.

— И ти ли? Ох, мамка му. Сигурно си лепнал нещо в къщата на Ъпчърч. Не ти ли казаха да не идваш тук? Не трябва да се размотаваш насам-натам, човече. Сигурно вече си заразил един вагон хора.

— Трябва да намеря Сам. Трябва да намеря Бишъп. Трябва да намеря… — Наш си спомни, че не трябва да споменава нищо за изчезването на кмета и успя да млъкне по средата на изречението.

— Кметът е изчезнал.

Това стигна до съзнанието му с леко закъснение. Мислите му бяха размътени.

— Откъде знаеш за кмета?

— Какво?! Не бе, не кметът. Клеър липсва^[1]… — Той замълча за секунда. — Чакай малко. И кметът ли е изчезнал?

Наш се поизправи и се помъчи да накара мозъка си да се размърда.

— Да не би преди малко да каза, че Клеър липсва?

Клоз въздъхна:

— Сигурно имаш треска или нещо подобно. Да, Клеър липсва. Нашата Клеър. Отиде до кафенето да се справи с някакъв проблем и оттогава никой не я е виждал. Това беше преди… еха, преди осем часа вече. Шефът на охраната накара неговите хора да я търсят, но с цялата тази карантина работата е доста напечена. Асансьорите са спрени, стълбищата са заключени… Неговите момчета имат ключове, но Агенцията за контрол на заболяванията не разрешава да се ходи от етаж на етаж. Двама от нашите, униформените, също са изчезнали. Почти цял ден ги няма. Та да теглим чертата: имаме два трупа, някой похищава полицейски служители, а сега и Клеър липсва. Забутал съм се в нашия офис, но съм съвсем сам. Даже не знам на кого мога да имам доверие. Няма да се учудя даже и Стоут да я е отвлякъл.

— Стоут?

— Боже, изобщо ли не ме слушаш? Стоут е шефът на охраната тук. Който и да прави всичко това, е някъде в болницата. Може вече всички да са мъртви. Ами ако е Бишъп? Представяш ли си какво ще стори на Клеър? Разполагал е с цели осем часа. А ако това е Сам… ако Клеър е видяла лицето му… Не знам какво да правя, човече. Трябва ми помощ!

Наш погледна отново през предното стъкло към светлините, които примигваха върху фасадата на сградата, където живееше Портър. Тъкмо бе пристигнала носилка, с която да изнесат тялото.

— Открих трупа на Винсънт Уейднър в апартамента на Сам. Беше във ваната.

— Знам — прошепва Клозовски. — Следя всичко — текстови съобщения, имейли, радиокомуникациите… Федералните мислят, че Сам го е извършил. Наистина не искам да поемам по този път… продължавам да си повтарям да не се връзвам… но има толкова много доказателства! Пул току-що е открил тяло в Чарлстън, скрито от доста години в гаража на стария партньор на Сам. Имало е и вещи на Сам… както и един куп пари.

Наш разтри челото си. Опита се да мисли въпреки гъстата мъгла, покрила мозъка му.

— И можеш да видиш и чуеш всичко това?

— Майтапиш ли се? Мога да ти кажа кои три порно клипа си гледал за последно на телефона си, ако поискам. Сега не е време да подлагаш способностите ми на съмнение. Трябва да открием Клеър.

Наш посегна към скоростния лост. Ръката му мина покрай него. Буквално не беше уцелил! Трябваха му още два опита, преди да сключи пръсти около него.

— Идвам към теб. Скоро ще съм там.

— Няма да те пуснат. Цялата сграда е под карантина, забрави ли?

— Болен съм. Ще трябва да ме пуснат.

Когато Наш се извърна наляво, за да погледне свободен ли е пътят зад него, главата му се удари в страничното стъкло. Усещаше, че всеки момент може да припадне. Изрови от джоба си хапчетата, които му бе дал Айсли, и глътна още три.

Изгаси двигателя и откри с поглед един патрулираш полицай, който тъкмо се качваше в колата си пред къщата на Портър.

— Обаче май ще си хвана превоз.

Той се застави да излезе от колата и махна на полицая. По някое време се сети да затвори телефона на Клоз.