Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (18)

18.
Наш

Ден пети, 09:22 ч.

Наш едва не се изтърси по задник, докато катереше заледените стъпала. Когато стигна най-горе, откри, че някой е разбил с шут зелената врата с нарисувания на нея оранжев пенис. Дървената каса беше сцепена, ключалката липсваше. Изглеждаше така, сякаш това бе сторено преди доста време. Наш я побутна леко и тя се люшна назад, разкривайки тъмен коридор, облепен с прокъсани тапети на цветя. Той включи фенерчето и освети вътрешността на къщата. От дървения под тук-там липсваха дъски, виждаха се напречните греди и дупки над мазето. Жълтеникавият лъч на фенерчето потъна в една от тези дупки, но не разкри нищо. Виждаше се само на два-три метра, след което мракът поглъщаше лъча.

— Бишъп? Влизам!

Той пристъпи напред колебливо, като се чудеше колко издръжлив е подът. Не беше от най-леките мъже. Като се беше теглил за последно, закова стрелката на кантара на сто килограма, а сега се беше окичил с цял арсенал и бе навлякъл дрехи като за арктически преход.

Измъкна беретата.

— Въоръжен съм и ще те застрелям, ако направиш някоя глупост!

Единственият отговор дойде от вятъра, който виеше през отворен прозорец някъде из сградата. Полуотлепен тапет зад гърба му пляскаше като нощна пеперуда, забодена за стената.

— Къде си, дявол го взел!

— Сам ли си?

Гласът на Бишъп го стресна — факт, който никога нямаше да си признае. Пред никого. Имаше нещо в тембъра му. Не беше изкрещял, дори не беше повишил тон, но въпреки това гласът все едно се разнесе отвсякъде. Отпред и отзад. Отгоре и отдолу. Прокрадваше се като змия — поглеждаш в краката си и ето я, навита на кълбо и готова да напада.

— Заръча да съм сам, затова съм сам. Не ми трябва цяла армия, за да ти пусна куршум в главата. — Наш продължи навътре, като осветяваше с фенерчето и проверяваше всяка стая — стара всекидневна, трапезария, порутена баня… — Защо не се срещнахме в „Старбъкс“ или нещо от този род?

— Че кое му е забавното на това?

Дъските зад гърба му изскърцаха. Наш се извърна светкавично, насочвайки първо пистолета, а след това и фенерчето. Нямаше никой.

— Нервничък ми се виждаш.

— Къде си?

— Качи се по стълбите на втория етаж — отвърна Бишъп. Този път гласът му определено идваше отгоре.

Наш насочи фенерчето към тавана и му се стори, че вижда как някой го наблюдава през една от дупките.

— Ако падна и си счупя нещо, ти ще си виновен. Ще те съдя. Здравните осигуровки в полицията са пълни говна.

— Помня — отвърна Бишъп, този път по-приглушено. По-отдалечено. — Качи се по стълбите бавно и стой близо до стената. И няма да пострадаш.

Наш спря пред стълбището. Беше до стената вляво. Дървените стъпала се губеха в тъмнината горе.

— Защо съм тук?

Хвърли бърз поглед към парапета, но с пистолет в дясната ръка и фенерче в лявата… ако искаше да се хване за перилата, щеше да му се наложи да се откаже от едно, а това нямаше как да стане. Той стъпи върху първото стъпало и почувства как то се огъва под тежестта му. Премести се по-близо до стената и постави и другия си крак. Стъпалото издържа. Той се качи на следващото.

— Чудесно се справяш, Наш.

— Да ти го начукам.

— Колко грубо.

Следващото стъпало изпука под крака му и Наш бе абсолютно сигурен, че ще се продъни, но дървото устоя. Взе последните четири малко по-бързо и се озова в началото на нов коридор. Три врати бяха затворени, две — отворени, а една липсваше.

— Къде отивам, лайнар такъв?

Той прекара лъча на фенерчето през всички врати, но не видя нищо.

— Никога няма да станем приятелчета, ако се отнасяш с мен по подобен начин. Приятелите се уважават един друг.

— Излез на открито — отвърна Наш. — Дай ми възможност за точен изстрел. Няма да ми е приятно само да те раня. По-добре да те отърва от мъките ти бързо. Ако те гръмна в корема или нещо такова, може да си седиш тук и да си кървиш с дни. А това ще е ужасно.

— Сигурен съм, че в такъв случай ти направо ще преливаш от съчувствие и съжаление. Последната стая, онази без врата.

Наш последва гласа на Бишъп и пристъпи напред. Насочи пистолета си към последната стая, докато обхождаше останалите с лъча на фенерчето.

— Защо просто не излезеш на открито?

— Понеже не искам да ти давам възможност за точен изстрел. Почти съм сигурен, че ще я използваш.

— Тук си абсолютно прав — промърмори Наш.

Той се замисли дали да не отвори затворените врати, но се отказа от тази идея. Знаеше къде е Бишъп: странното ехо, което бе доловил долу, бе изчезнало. Когато Бишъп говореше, гласът му определено идваше от последната стая в дъното на коридора. Докато се приближаваше към отвора на мястото на вратата, пръстите му се свиха по-здраво върху ръкохватката на пистолета.

— Идвам, Бишъп. Не прави глупости.

— Не съм си и помислял.

Последната стая представляваше просторна необзаведена спалня със закован с дъски прозорец и килер, скрит зад двойни врати с жалузи. Както и в останалата част от къщата, тапетите се бяха отлепили от напукания хоросан на стените и зад тях се виждаха решетките. От тавана на самотна жица висеше стар вентилатор, готов да падне при най-нищожния повод.

До закования с дъски прозорец, коленичил на пода с гръб към вратата, с ръце, сключени пред гърдите и глава, наведена покорно надолу, сякаш за молитва, стоеше Ансън Бишъп.

Наш насочи пистолета си към главата на мъжа.

— Не мърдай, шибаняк.