Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (103)

103.
Портър

Ден шести, 05:23 ч.

Портър прибра снимките в плика. Не можеше повече да ги гледа.

Грабна зелената торба от седалката отсреща и напъха плика вътре, като зарови фотографиите под мръсните, покрити с кървави петна дрехи. Позна синята риза, черните панталони, мокасините, дори вратовръзката. Носеше ги през нощта, когато бе прострелян. Нямаше представа как са се озовали в тази торба, скрита във вана на Хилбърн през всички тези години. Не беше сигурен как са станали на парцали, обаче подозираше, че в болницата са ги разрязали.

Тетрадка също изглеждаше позната, но може би защото Бишъп бе използвал същите, за да води дневниците си. Дневниците, които го бяха обсебили. Прелисти няколко страници, зачете част от текста — дати, часове, наблюдения, по-голямата част от тях записана с някакви странни съкращения, подобно на стенография. Имаше усещането, че пред него стои отчет.

14F, 1k, CH. Платено.

Четиринайсетгодишно момиче, хиляда долара, мотел „Керидж Хаус“.

Думата „платено“ на някои места бе последвана от отметка, на други — от инициалите ДБ.

Десетки подобни записи.

ДБ… Дебит?

Портър нямаше идея защо тази мисъл изникна така внезапно в главата му.

Някои са плащали в момента на предоставяне на услугата, други са имали отворена сметка. На добрите клиенти — на постоянните клиенти — е било позволено да ползват кредит.

Откри името на Теган на една от страниците.

Свали капачката на химикалката и приближи върха й до хартията. След кратко колебание написа „Теган“ до оригинала.

Не трябваше да е експерт, за да установи, че почеркът е сходен, но не съвпадаше на сто процента. Не си спомняше да е писал подобни неща.

Счетоводна книга. Списък с трансакциите.

Моят списък с трансакции?

Затвори тетрадката и я прибра в торбата. Натика я под дрехите заедно със снимките и парите. След това прибра и дневниците.

Досието му от Камдън го нямаше. Както и досието на Бишъп.

По дяволите, Пул.

Самолетът се люшна, щом колесникът докосна пистата. Задкрилките се спуснаха, спойлерите запищяха.

Портър включи телефона, точно както го бяха инструктирали. Апаратът зазвъня на секундата.

„НЕПОЗНАТ НОМЕР“.

— Кажи?

— Добре дошъл в Чикаго, Сам. Съжалявам, че трябваше да изчезна така.

Сара.

— Защо избяга?

— Знаеш защо.

— Писна ми от тези загадъчни отговори.

— В момента вината в теб се обажда — отвърна тя. — Вината те изяжда отвътре. Ето това представлява болката, която чувстваш в стомаха си. Да признаеш престъпленията си е първата крачка към изцелението и продължаването напред. Готов ли си да си признаеш?

— Не съм направил нищо нередно.

— Тоест — още не си спомняш?

Спомням си някои неща.

— Не!

— Ти стоеше начело на това начинание, Сам. Ти, партньорът ти Хилбърн, Стокс, Уелдърман… всички вие. Вие продавахте тези деца за секс. На всеки, който бе готов да си плаща. „Керидж Хаус Ин“ беше основната ти локация в Чарлстън. Оттам действаше. Стокс и Уелдърман осигуряваха транспорта. Хилбърн наблюдаваше отблизо, за да се увери, че сделките минават гладко, ти им пазеше гърба. Държеше другите ченгета настрани — малкото останали добри, които идваха да душат наоколо. Веднъж в годината водехте децата в Чикаго — онези, които нямаха късмет, биваха продавани, останалите се връщаха при Финики. Ти въведе сина ми в цялата тази бъркотия. Ето това е твоят грях. Ето защо Хедър умря. Ето защо беше прострелян.

„Побързай, те идват“.

— Глупости!

Сара въздъхна.

— Има ли телевизор на този скъп самолет?

Портър се пребори с желанието да й затвори и се огледа. На стената близо до затворената врата на пилот ската кабина имаше трийсет и шест инчов монитор.

— Пусни го — заповяда Сара още преди да й отвърне, че има.

Дистанционното бе прикрепено за масата с велкро. Портър го отлепи и натисна бутона за включване.

— Намери някой новинарски канал.

Портър се огледа:

— Виждаш ли ме в момента?

— Намери новинарски канал — повтори тя, без да обръща внимание на въпроса му.

Портър започна да превключва каналите. Не му отне дълго да намери онова, което търсеше. Усили звука.

Репортерката стоеше на някакъв паркинг, пълен с хора. Над главата й падаше сняг, осветен от ярки прожектори и от изгряващото слънце. Вятърът се заигра с тъмната й коса и тя я отметна назад:

— … започнаха да се събират преди около три часа. Въпреки че температурите са много ниски, изглежда, никой не се притеснява от това. Някои са тук, за да отвърнат на зова за подкрепа на Ансън Бишъп, други — просто за да видят какво ще се случи. Броят на присъстващите расте. Прииждат полицаи и федерални, които се опитват да обезопасят района тук, край хотел „Гийон“, в очакване Ансън Бишъп да се предаде — предполага се, че ще стане след по-малко от два часа. Гражданите разкъсват загражденията и местят барикадите встрани в опит да се приближат колкото се може повече, но самата сграда все още изглежда запечатана. Имаше предложения да се затворят околните улици, ала идеята бе отхвърлена, понеже никой не знае как Бишъп планира да стигне до хотел „Гийон“. Не искат да блокират придвижването му или да застрашат предаването му.

Самолетът спря.

Телевизорът премигна и се изключи.

Портър погледна през стъклото. Очакваше да види дузина полицейски коли и стотина полицаи, които го чакат да слезе, но навън нямаше никой. Само един служител от летището поставяше дървени блокчета под гумите им.

„Какво направи с вируса, Сам? Спомняш ли си къде го остави?“

Нещо в мозъка му прищрака.

Разбра какво е замислил Бишъп.

Той затвори и набра Пул.