Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (25)

25.
Наш

Ден пети, 09:37 ч.

— Давай! Давай! Давай!

Гласовете прокънтяха в слушалката на Наш и секунда по-късно той чу екипа да влиза в сградата. Трясъкът на външната врата, кубинките, трополящи по стълбите. Проверяваха всяка стая, викваха „Чисто!“, след като видеха, че няма никой, и бързо се приближаваха.

През цялото време Наш остана неподвижен. Очите му бяха заковани върху Бишъп. Желанието да дръпне спусъка и да го довърши бе толкова силно, че се наложи да призове всяка частичка от волята си, за да не го стори. Бишъп също не помръдваше. Когато двама от специалния отряд нахлуха в стаята, последвани от още трима, той пак не помръдна. Те крещяха. Сграбчиха ръцете му и ги извиха назад, за да ги оковат в белезници. След това — ритник в гърба, който захвърли Бишъп на пода. Един от мъжете се стовари върху него. Тежестта на тялото и на екипировката му размаза лицето на Бишъп о мръсния под.

Бишъп не гъкна.

Наш продължаваше да стои като замръзнал на мястото си.

Завързаха краката на Бишъп със „свински опашки“.

Претърсиха го и обърнаха джобовете му наопаки. Не намериха нищо.

Наш усети ръка върху рамото си.

Пул.

Не каза нищо. Нямаше нужда.

Наш най-накрая прибра оръжието си в кобура, коленичи до Бишъп, окашля се:

— Имаш право да запазиш мълчание…

Изрецитира останалото, докато другите го наблюдаваха. В стаята постепенно се възцаряваше странно мълчание. Когато приключи с прочита на правата му, Наш нареди да изведат Бишъп.

Четирима от специалния отряд вдигнаха неподвижното същество от земята и го изнесоха от стаята.

— Медиите са тук — обади се Пул.

— Знам.

— Излез и направи изявление, преди шефът да ми звънне аз да говоря.

— Случаят е на Сам. Редно е той да даде брифинга.

— Никой няма да пусне Сам пред камерите. Още не.

Наш прокара ръка през косата си, за да я приглади, колкото можеше.

— Всичко относно този случай е шибано.

Пул не каза нищо. Седеше и се взираше в остатъците от камерата на пода.

Наш излезе от стаята, преди Пул да го е попитал какво е това. Пътьом взе със себе си картонената табелка на Бишъп.

Последва мъжете, които мъкнеха Бишъп през коридора и по стъпалата към входната врата. Когато стигна до преддверието, се вцепени.

Целият квартал, напълно безлюден преди по-малко от двайсет минути, сега гъмжеше от хора. Дузина коли и ванове на полицията и специалните части изпълваха улицата. Очакваше ги. Съгласно инструкциите, които бяха обсъдили с Пул, те го следваха на около километър разстояние и се бяха разположили две пресечки по-нататък, достатъчно далеч, за да не бъдат забелязани. Местните също бяха изпълзели от прикритията си и се бяха стълпили по заледените тротоари. Имаше и два новинарски вана, както и трети, който в момента се опитваше да премине през блокадата на полицията.

Четиримата мъже изведоха Бишъп по стълбите и го натикаха в мрачната паст на черния ван на специалните части, където още двама помогнаха да го вкарат вътре и затвориха вратите. Всичко стана за броени минути. На Наш случващото се му изглеждаше нереално. Неколцина репортери закрещяха. Задаваха същия въпрос, който се въртеше и в неговата глава — защо Бишъп се беше предал доброволно?

Наоколо щракаха фотоапарати. Наш осъзна, че вече не са насочени към Бишъп, когото бяха вкарали в полицейския ван, а към него самия, застанал на входа на Маккормик стрийт 426, пред разбитата зелена врата, висяща под странен ъгъл на две от трите си панти. „Ненадървен“, помисли си Наш, когато погледът му се спря на нарисувания с оранжев спрей пенис отпред. Това го накара да се усмихне, макар и за части от секундата. Още няколко щраквания на фотоапарати го върнаха в реалността.

— Може ли да вдигнете табелата? — викна един от фотографите. Беше облечен в тъмносиньо яке с емблемата на „Чикаго Екзаминър“ отпред.

Наш си спомни, че все още държи картонената табела на Бишъп, и я обърна така, че надписът да не се вижда. Въпреки това фотографът направи още една снимка.

Лизет Лоудън, репортерката от Седми канал, стоеше отзад с лице към оператора си. Наш не можеше да чуе какво точно говори. Секунда по-късно тя се обърна към него и каза:

— В ефир сме, детектив. Вярно ли е, че Ансън Бишъп се е предал доброволно?

Наш отвори уста, но в същия момент осъзна, че не е сигурен какво точно трябва да съобщи. Не беше мислил за това. Когато Сам даваше изявления, изглеждаше лесно — просто импровизираш…

Лоудън завря микрофон в лицето му. Секундите му се сториха безкрайни. Той се прокашля:

— По-рано тази сутрин Ансън Бишъп се свърза с чикагската полиция и отправи… — Не можеше да им каже за заплахите. Ако споменеше как Бишъп е заплашил, че ще разпространи вируса ТОРС, ако той, Наш, не дойде на срещата сам, щеше само да причини масова паника. Трябваше да каже нещо позитивно, нещо, което да успокои всички. Именно това би направил Сам. — Знаехме, че е тук, и при съвместна операция на ФБР и чикагската полиция се възползвахме от възможността да го заловим и го арестувахме.

Веждите на Лоудън се смръщиха. Тя поднесе микрофона към устата си:

— А какво ще кажете за жертвите, открити тази сутрин? Останалото количество от вируса открито ли е? Ще позволите ни на хората в болница „Строджър“ да си тръгнат?

Наш не отговори на нито един от въпросите. Вместо това изрече:

— Чикаго най-накрая може да си отдъхне, като знае, че чудовището, което тероризираше нашия град, вече е зад решетките.

Промуши се покрай нея, мина през тълпата и успя да стигне до колата си.

И двете му предни гуми бяха спаднали.

С крайчеца на окото си забеляза как собственикът на магазина го наблюдава през витрината. Когато Наш се обърна натам, онзи спусна щорите.