Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (51)

51.
Портър

Ден пети, 15:20 ч.

Зъбите на Портър тракаха и той не можеше да ги накара да спрат. Стоеше прав, правеше подскоци, тичаше в кръг, опита да седне за кратко на пейката в парка, като сложи ръце под бедрата си… Нищо не помогна.

Беше пробвал да хване такси от управлението, но бързо загуби сребристия лексъс в натоварения трафик. Във филмите, когато някой нареди на шофьора на таксито: „Следвай тази кола!“, той се подчинява. Щом направи това в истинския живот (чувстваше се глупаво още в мига, в който думите излязоха от устата му), водачът зарея поглед към задръстеното Мичиган авеню и попита: „Коя от всичките?“ Докато Портър обясни, сребристият лексъс вече бе изчезнал незнайно накъде, отнасяйки Бишъп и майка му.

Беше дал на шофьора двеста долара в подгизнали банкноти и една стотачка допълнително, за да използва телефона му, докато карат към „А. Монтгомъри Уорд Парк“ на Ривър Норт. Беше най-скъпото возене на такси в живота му. Когато Портър навлече палтото си върху мокрите дрехи и каза на шофьора да го остави на детската площадка, онзи вероятно си помисли, че клиентът му е напълно превъртял.

Това бе станало преди двайсет минути. Портър вече започваше да си мисли, че шофьорът не е бил твърде далеч от истината. Температурите бяха неприлично ниски и дрехите му започваха да се вкоравяват. Под палтото телесната му топлина се бореше всеотдайно с влагата, но без особен успех. Портър си мечтаеше за шапка, понеже единственото, което е по-лошо от това — да стоиш посред зима навън с мокри дрехи, е да стоиш посред зима навън с мокра коса.

Портър се изправи, направи още едно кръгче около пейката и духна в шепите си. Всеки милиметър от тялото му се тресеше и протестираше.

Когато някой наду клаксона зад него, му отне малко време да „обработи“ звука, вероятно заради хипотермията. Той се обърна, взря се в джипа, след което се сети, че е забравил кашона с дневниците на Бишъп на пейката. Затътри се дотам толкова бързо, колкото позволяваше ледът под краката му, грабна кашона и се заклатушка към спрялата кола под неспирния вой на ледения вятър.

Седалката до шофьора беше празна, но въпреки това той се качи отзад, благодарен за затъмнените прозорци. Топлината го обгърна като плътна завивка. Опита да заговори, но гърлото му отказа да съдейства.

— З’равей, Е’ъри.

Емъри Конърс се извърна към него и зяпна.

— Господи, Сам, имаш ли представа колко е студено навън? Подгизнал си! Можел си да умреш!

Грабна от пода пред седалката до нея черна раница и му я подаде.

— Веднага трябва да свалиш тези мокри дрехи и да се преоблечеш! Взех някои от старите неща на Артър — чорапи, бельо, няколко панталона, ризи… Имах намерение да ги даря на „Армията на спасението“ или нещо от този род, но… Както и да е, просто… просто се преоблечи. Няма да гледам. Преди да си се разболял!

Последното, което вълнуваше Портър в момента, беше благоприличието. Той свали мокрите дрехи, хвърли ги на пода и навлече дрехите, които Емъри беше взела от гардероба на убития си баща. Докато се преобличаше, хвърли поглед в огледалото за обратно виждане. Емъри бе удържала на обещанието си и седеше с плътно затворени очи. Стискаше волана така здраво, че кокалчетата на пръстите й бяха побелели.

— Подстригала си се — каза той, закопчавайки ризата. Беше му малко тясна, но ставаше. — Изглеждаш добре. — Гърлото го болеше, ала този път гласът не му изневери.

С все още затворени очи тя се пресегна и докосна кестенявите къдрици, които падаха до раменете й.

— Нуждаех се от промяна. Може ли вече да гледам?

Портър промуши черния кожен колан през гайките на панталона.

— Да.

Кимна към радиото:

— Какво казаха по новините?

Емъри включи на скорост и потегли по Кингсбъри, насочвайки се към Магистрала I-90.

— Нищо за онова, което се е случило в управлението, поне не още. Всички новинарски канали си запълват програмите с карантината в болница „Строджър“ и с клипа, на който партньорът ти рита Бишъп.

— Наш е ритал Бишъп? — Не беше чул нищо по този въпрос.

Тя му разказа за ареста на Бишъп, как твърдял, че Портър и Наш са корумпирани ченгета, на живо по телевизията, докато се предавал, и така нататък.

Трафикът леко живна. Емъри следваше знаците от I-90 до I-55 с рутината на професионалистка.

— Не знаех, че си взела книжка.

Емъри се изчерви.

— Разрешително, докато се обучавам. Артър настоя да вземам частни уроци миналата година. Ходих на курсове за кратко. После бодигардовете ми почнаха да ме водят на пистата в Удсток, където беше много по-забавно. Научиха ме на всякакви яки трикове — как да сека пътя на колата пред мен, да оценявам опасността, да разпределям тежестта…

— С други думи — всичко, което един млад шофьор трябва да знае.

— Точно така.

— Дано някой е успял да вмъкне и успоредното паркиране в учебния ти план. Лично на мен това ми беше най-трудно.

Портър измъкна от раницата чифт черни кожени обувки — „Джон Лобс“, любимите на Талбът. Бяха четиресет и пети номер, а той обикновено носеше четиресет и трети или четиресет и четвърти — горе-долу ставаха. Обу ги и се обърна към Емъри:

— Донесе ли и другото?

Тя му хвърли угрижен поглед в огледалото.

— Сигурен ли си?

Той кимна.

Тя се пресегна към жабката, натисна бутончето за отваряне, измъкна оттам две хартиени торбички и му ги подаде.

В първата имаше две пачки двайсетдоларови банкноти. Общо четири хиляди долара.

Във втората имаше пистолет калибър .38, кожен кобур за кръста и кутийка с патрони.

— Нищо от това не подлежи на проследяване — каза тя. — Артър ги държеше в сейфа си. Пистолетът дори няма сериен номер.

Той обърна оръжието и погледна отдолу. Права беше. Ако номерът беше изпилен, значи някой беше свършил много добра работа. Не се виждаха следи от инструменти. Изглеждаше така, сякаш пистолетът е произведен без сериен номер.

Портър тикна оръжието в кобура и го закачи на колана си. Амунициите и парите прибра в раницата заедно с дневниците на Бишъп, които извади от подгизналия кашон.

Емъри зави по Изход 286 и последва табелките към летище „Мидуей“. Когато ограничението на скоростта стана 30 километра в час, тя сви вляво и пое по тесен път, водещ към частните хангари. Дори не спря на бариерата. Пазачът се наведе напред, разпозна я и й махна да продължи. Лавирайки между сградите, тя стигна до голямата отворена порта на Хангар 289 и паркира до лъскав бял самолет. На опашката му пишеше „Талбът Ентърпрайсис“.

— Този беше любимият на Артър — каза Емъри. — Това е „Бомбардиър Глобал 5000“. Тежкарски и много бърз. Има още няколко в Чикаго, но предпочитам този.

Портър се опита да си представи свят, в който човек — било то възрастен, или тийнейджър — има на разположение няколко реактивни самолета, които чакат в готовност. Подобна реалност бе толкова далеч от неговата — един автомобил и тесен апартамент, — че дори въображението му отказа да се задейства. Никога нямаше да разбере как това момиче успява да не се главозамае.

— Ще оставя колата тук, за да ти е подръка — продължи Емъри. — Джипиесът е изключен. Номерата са регистрирани на една от офшорките на Артър. Никой няма да я търси, а и дори да го сторят, няма да я открият.

— А ти как ще се прибереш?

Тя кимна към отворената порта на хангара.

— Охранителите ми караха зад нас.

Наистина зад тях беше спрял друг джип, от чийто ауспух излизаше пушек. Вътре имаше поне двама души.

— Не знаят кого съм качила. Казах им да тръгнат две минути след мен, за да не те видят. — Емъри отново се извърна към самолета. — Зареден е догоре, а екипажът е инструктиран да те отведе, където пожелаеш. Името ти няма да фигурира никъде, а те ще предадат летателния план точно преди излитане. Предположих, че ще е по-добре, ако кажеш къде отиваш направо на тях, а не на мен. Така, ако някой ме попита, ще им отговоря чистосърдечно, че нямам представа. Когато екипажът научи местоназначението, ще разпоредят при пристигане да те чака друг автомобил като този — непроследим. — Тя захапа игриво долната си устна. — Оказа се, че имало хора, които предлагат услуги като тази. Кой да знае?

— Предполагам, Артър е знаел.

— Предполагам, че си прав. Така че, където и да кацнете, ще те очакват. Ако трябва да отидете още някъде, ще те закарат. — Гласът й секна, сякаш претегляше следващите си думи. — Аз… аз се обадих на един от моите адвокати, след като ми звънна, само за да преценя какво мога и какво не мога да сторя. Надявам се, че ме разбираш.

Портър наистина разбираше.

— Радвам се.

— Казаха ми, че тъй като не си обвинен официално в нищо, технически не нарушавам нито един закон. Дори и да те обвинят, мога да изчакам до четири часа, преди да се обадя в полицията и да им съобщя какво знам. Според адвоката ми това е „приемлив интервал“. — Тя нарисува кавичките във въздуха. — Така че, ако ти повдигнат обвинения, ще им кажа, че си ме помолил да ползваш за един от моите самолети. Ще им кажа истината — че нямам идея къде си отишъл. Не знам колко ще им отнеме, за да съберат две и две, но да знаеш, че времето ти тече. Настъпи ли този момент, не съм сигурна, че и автомобилите вече ще са безопасни. Може да помислиш дали да не зарежеш на някой паркинг колата, която моите хора ще оставят за теб, и да потърсиш нещо друго, за да си спечелиш още малко време… сещаш се — ако се стигне дотам.

Тя, изглежда, леко се смути от думите си и извърна очи.

Портър се облегна назад и се отпусна за секунда, за да си поеме въздух и да огледа красивото младо момиче на предната седалка.

— Задължен съм ти невероятно много за всичко, Емъри. Ти си най-силният човек, която познавам.

Тя се усмихна:

— Никога няма да ми дължиш нищо. Нито сега, нито когато и да било.

Портър разбираше какви жертви е направила тя и през какво й се е наложило да премине повече от всеки друг.

Проследи я с поглед как слиза от джипа и се затичва към колата, която я чакаше на пистата. Докато той слезе с раницата в ръка, стигне до стълбичката на бомбардиъра и се вмъкне в утробата му, Емъри и бодигардовете й бяха изчезнали.