Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (111)

111.
Наш

Ден шести, 05:46 ч.

Наш чу някаква врата да се отваря и затваря — най-малко един етаж над него. Стиснал фенерчето и пистолета, следваше Клозовски възможно най-бързо, като оставаше долепен до стените, подготвен да се метне веднага назад, ако го види спотаен в засада.

Следващата площадка бе пуста. Малката избеляла табелка на вратата гласеше „ПСИХИЧНО ЗДРАВЕ“. Наш отвори вратата бавно, очаквайки поредния куршум. Вместо това чу глас. Гласът на кмета, който се разнасяше някъде по-нататък по коридора. И женски глас. Светлината примигваше.

Кметът изпищя.

Жената се разсмя.

Наш изключи фенерчето на телефона и пусна апарата в джоба си, преди да се промуши през вратата с беретата напред. Озова се в нещо, което някога е било кафене. Из цялото помещение бяха разхвърляни столове и маси — някои счупени, други обърнато. Нито една лампа не светеше. Долавяше се единствено примигването в далечината.

Кметът проплака отново — смесица от гняв и болка:

— Талбът финансираше всичко, аз бях просто посредник… всъщност даже и това не бях.

— Затваряше си очите, докато това се случваше в твоя град — отвърна жената спокойно с лек южняшки акцент. — Печелеше от това. Можеше да ги спреш, когато си поискаш, но вместо това се направи на ударен. Не си по-добър от тях.

— Мога да ти дам имена — захленчи кметът. — На всички, които бяха част от това. Или мога да ти платя… всички ще ти платят! Няма нужда да го правиш!

— Искам всички имена, скъпи. Ще ми ги напишеш.

Гласовете идваха от голям стар телевизор, окачен близо до тавана в далечния ъгъл на кафенето. Един след друг оживяха още три в останалите три ъгъла, като допълнително осветиха помещението.

Наш се извъртя, очаквайки Клозовски да е около някой от телевизорите, но него го нямаше. На екрана кметът лежеше гол върху някакво легло, за четирите ъгъла, на което бяха завързани ръцете и краката му. Наш разпозна стаята от „Лангам“ — тяхното липсващо видео.

— Не! Не! Недей! — извика кметът.

— Тогава разкажи всичко още веднъж, от самото начало — заповяда жената.

— Добре, добре… — Той си пое въздух през стиснати зъби. — Не знам всички подробности. Вече ти казах. Аз само осигурявах място за срещите, място, от което да ръководят бизнеса си.

— Дал си им хотел „Гийон“.

— Не съм им го дал. Просто двамата с Талбът го държахме празен. Той предоставяше на строителната комисия план за възраждане на мястото. Аз помагах да го заринем в бюрократични изисквания. Когато комисията отхвърлеше предложението, неговите хора излизаха с нова оферта. Докато си плащаше таксите, мястото оставаше свободно и под ключ. Държахме другите предприемачи настрана. Ако не беше „Гийон“, щяхме да намерим друго място.

— И те ти плащаха, за да се събират там? — уточни тя. — За да ръководят бизнеса си?

Кметът кимна.

— Всичко е започнало преди мен, нали разбираш? Идеята не беше моя, просто се включих.

Когато тя не отговори, той продължи:

— Всяка година водеха купувачите там, след това и децата… не всички бяха хлапета, имаше и възрастни, но повечето бяха деца. Не от добрия вид — такива, които никой не бе поискал.

— Откъде идваха? Тези деца, които никой не ги е искал? — попита тя презрително.

Той сви рамене.

— Бездомни, повечето. Поне така ми казаха. Предполагам, от системата на приемните семейства. Не знам със сигурност. Не съм и питал. Има сайт — той координира всичко, това е, което ти е нужно, аз не съм важен. Адресът е backpage.com^[1]. Ако ги разнищиш, ще имащ всичко, което ти е необходимо. Ето това ти трябва. Може да унищожиш всичко, ако това искаш. Ще ти помогна, може да отидем при федералните заедно, само ме развържи… само спри.

Ръката й се стрелна напред. Като че държеше скалпел, но се движеше толкова бързо, че не можеше да се каже със сигурност. Острието се плъзна по страната на кмета и там изникна червена линия. Когато той се помъчи да се извърти настрани, тя го поряза отново.

— Спри! — изкрещя той.

Тя отново го поряза, този път по рамото.

Той изкриви лице от болка.

— Каза, че са взели сина ти? Мога да ти помогна да го откриеш. Мога да ти помогна да си го върнеш! Това ли искаш? Само ми дай името му и телефон, за да се обадя. Няма да правя глупости, обещавам. Ще ти помогна. Познавам федерален агент, на който можем да се доверим.

Тя го поряза още веднъж — този път под рамото.

— Стига!

Видеото спря на пауза. След секунди екранът се изпълни със снежинки.

Клозовски влезе в кафето. И двете му ръце бяха вдигнати във въздуха. Пистолета го нямаше. В дясната си ръка държеше нещо друго.

Наш насочи беретата към него:

— Хвърли го!

Клозовски поклати глава:

— Надали ще поискаш да направя точно това.

Със свободната си ръка той дръпна полите на якето си. Около гърдите му бе привързана жилетка с експлозиви, от която излизаше кабел, свързан с детонатора в ръката му.