Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (96)

96.
Портър

Ден шести, 02:16 ч.

Портър шофираше, а Сара Уернър седеше тихо зад него, с лице напред, с ръце, сключени пред гърдите. Когато се опита да заговори, думите заседнаха в гърлото му. Не можеше да притвори очи нито за миг: щом го стореше, в съзнанието му изникваше образът на Клеър, която блъска по онази врата. Виждаше Хедър, която го гледа въпросително. Никога не бе могъл да я излъже, дори за най-малкото нещо — тя му мяташе същия този поглед и сърцето му се разтапяше. Можеше да измъкне истината от него, без да издава какъвто и да било звук.

— Никога не съм бил в тази къща преди тази нощ — най-накрая съумя да изрече той. Каза го не само на образа на Хедър, но и на себе си, и на жената на задната седалка.

— Искаш да кажеш, че не си спомняш да си стъпвал в тази къща преди тази нощ — отвърна Сара с очи, приковани към прекъснатата осова линия, която тичаше неуморно под джипа им. — И двамата знаем колко зле е паметта ти, Сам. Цял един живот е заключен в главата ти, Сам. Прочете досието, което взе от д-р Уитънбърг, нали?

Портър се намръщи:

— Откъде научи за това? Не съм ти казвал.

Сара се усмихна:

— Знам доста неща.

— Досието на Уитънбърг е фалшификат.

— Дали?

— Съгласно това досие ти дори не си истинска. Ти си някаква измислена личност, която прецаканият ми мозък е създал. Някакъв „призрак в машината“^[1].

Сара се усмихна, но замълча.

Изминаха почти две минути, преди Портър да заговори отново:

— Ти истинска ли си?

Сара се пресегна и улови дясната ръка на Портър. Постави я върху гърдата си.

— Изглеждам ли ти реална?

Той се дръпна.

— Спри!

— Ако не съм реална, значи си убил истинската Сара Уернър в Ню Орлиънс. Застрелял си я в главата и си я оставил да гние на собствената й кушетка. Спомняш ли си да си постъпвал така, Сам? Може би, за да покриеш още по-голяма част от миналото си.

— Не съм убивал никого.

— Продължаваш да го повтаряш, но това не го превръща в истина.

— Опитвам се да…

— Какво?

— Опитвам се да си спомня, но точно тази част от живота ми е толкова мъглява — отвърна Портър. — Все едно се опитваш да си спомниш стар филм, който е вървял по телевизора в ъгъла на стаята, докато ти си четял книга, фонов шум, който е едва доловим. Когато се пресегна за тези мисли, те се отдръпват и потъват още по-надълбоко.

— В досието си д-р Уитънбърг казва, че мозъкът ти се опитва да те защити. Издига стена между съзнателната ти памет и подсъзнателните спомени за ужасяващите събития в миналото ти, неща, които си извършил, но не искаш да признаеш. Може би именно тук се крие отговорът — трябва да приемеш онова, което си сторил, да се помириш със собствените си действия и тогава пелената над мозъка ти ще се вдигне. — Тя замълча за малко, после добави: — Спомнил си си какво се случи на онази уличка. Останалото също е някъде там.

Портър не й бе разказвал това. Въобще не бе споменавал уличката. Сигурен беше.

— Спомних си.

Но какво точно си спомни?

— Помня как преследвах онова хлапе — Невестулката — добави той. — Помня как паркирах на Къмбърланд, тръгнах след него по уличката, затичах се. Дилърче, което Хилбърн се опитваше да хване натясно от месеци. Той…

— Какво „той“?

— „Побързай, те идват“ — промърмори Портър, повече на себе си, отколкото на нея.

— Защо беше на тази уличка, Сам?

— Преследвах Невестулката.

— Сигурен ли си?

Портър се пресегна към телефона в стойката на конзолата.

— Не можеш да звъниш на никого — напомни му Сара. — Ако го сториш, приятелите ти ще умрат. Не трябва да го забравяш. Наблюдаваме те, Сам. Никога, дори за секунда, не си помисляй, че си сам днес.

Портър не се опитваше да набира какъвто и да е номер. Вместо това бе обърнал телефона и гледаше визитката, залепена отзад.

— Откъде го е взел това Ансън?

— Ето го летището. Ей там вляво — промърмори Сара.