Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (86)

86.
Пул

Ден шести, 02:21 ч.

— Давай! Давай! Давай!

Виковете достигаха до Пул през пълния мрак. Чуваше стъпките от кубинки, които приближаваха — първо отвън, после по стъпалата, след това от вътрешността на малкия самолет. Отвори уста в очакване на експлозията от шоковата граната. Беше чувал ужасяващи истории за избити зъби и прехапани езици на хора, които не са отворили уста и не са отпуснали мускулите на челюстта си по време на детонацията. Спомни си, че в Куонтико тренираха именно това, и се подготви.

Нямаше експлозия. Само грохотът на кубинките и дрънченето на снаряжението на полицаите от спецчастите. Поне четирима, може би шестима Не виждаше нищо.

— Един! Отдясно! По средата! Изглежда неутрализиран! — изкрещя някой.

— Влизаме! — И това бе изкрещяно, но иззад затворена врата.

— Първо ръцете! — Глас на около три метра от Пул. — Бавно! Да ти виждам ръцете!

Звук от разбита врата. Някой изпъшка и се свлече на пода. Още някой го последва след части от секундата.

Пул продължаваше да не вижда нищо.

Кубинки, които трополят покрай него. Някой закачи десния му лакът. Още разбити врати в задната част на самолета. Тоалетната?

— Чисто!

— Чисто!

— Къде е Сам Портър?!

Без отговор.

— Къде е Сам Портър?

— Не е на борда. — Пул разпозна приглушения глас на пилота. Представи си го съборен на пътеката, с лице, притиснато към мокета.

Някой дръпна превръзката от очите на Пул. Ярката светлина на светодиодния прожектор, монтиран на цевта на щурмова пушка MP510 и насочен право в лицето му, го заслепи, той примигна. Светлината се измести встрани и полицаят от специалните части издърпа кърпата, стегнала устата му.

— Специален агент Франк Пул, федерално бюро за разследване — изрече с мъка Пул. Трудно му бе да говори, понеже кърпата бе завързана здраво и ъгълчетата на устата му горяха. — Освободете ме. — Ръцете и краката му бяха привързани със „свински опашки“ за седалката.

— Сержант? — Човекът, застанал до Пул, погледна към един от полицаите, застанали до вратата, в очакване на инструкции.

Полицаят погледна към лежащия на пода пилот. Беше стъпил на гърба му, за да не може да се изправи.

— Какво, по дяволите, става тук?

— Пуснете ме — изфъфли пилотът.

Полицаят премести кубинката си и му позволи да стане.

Пилотът изтупа праха от безупречно изгладения си тъмен костюм.

— Детектив Портър ни каза, че този човек е заподозрян по делото за У4М, и ни нареди да го транспортираме до Чикаго. Беше ни казано, че местните полицейски служители ще са на линия в очакване да го задържат. Определено не ми се нрави подобно грубо отношение. Ще ви бъде изпратена сметка за всички щети, нанесени на самолета.

Франк го изгледа вбесен.

— Казах ви — федерален агент съм.

— Нямате никакви документи, с които да докажете твърдението си. Детектив Портър ни инструктира да не вярваме на нито една ваша дума. — Пилотът се обърна отново към сержанта: — Детективът ни заповяда да обездвижим този човек, тъй като, по думите му, бил извънредно опасен. Направихме точно това, което ни бе казано. Телефонът ми е в пилотската кабина. Запазих текстовото съобщение, в случай че искате да го прочетете.

Сержантът отиде да вземе телефона.

Човекът зад Пул държеше в ръката си нож. Зае се да реже „свинските опашки“. Когато го освободиха, Пул слезе на бегом по стъпалата и издири специален агент Хърлес сред наобиколилите самолета служители на реда. Бяха чули размяната на реплики вътре по откритата линия за комуникация.

Лицето на Хърлес премина през всички нюанси на червеното. Преди да успее да продума, Пул извади двете папки от Терапевтичния център в Камдън, скрити под ризата му, и то подаде на шефа си:

— Ето как ще го хванем.