Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (122)

122.

Дневникът

Исках си ножа. Но не беше у мен — Огълсби ми го беше взел. Баща ми би предложил да използвам гаечния ключ, затова го стиснах и последвах Винсънт.

Мярнах го до долния край на стълбището. Той се извърна към всекидневната. Проехтя още един изстрел. Куршумът се заби в мазилката до входната врата и вдигна облаче прах във въздуха.

Някой горе изпищя. Мисля, че беше Кристина.

Винсънт приклекна пред всекидневната в мига, в който се разнесе поредният изстрел. Припряно ми посочи входната врата. Схванах — имаше само два начина да се излезе от къщата, а Уелдърман се бе насочил към задната врата в кухнята.

Още един изстрел. Толкова близко, че чух как куршумът просвистя покрай главата ми.

Винсънт стреля към всекидневната.

Хвърлих се на пода и изкрещях, когато остра болка прониза счупената ми ръка. Пропълзях до входната врата, отворих я и се претърколих по верандата, по стъпалата и по тревата пред къщата. Докато спра да се движа, болката вече бе толкова силна, че ми причерня. Може би си бях счупил ръката отново. Нямаше как да съм сигурен заради гипса.

Заставих се да се изправя и се затичах около къщата към задната врата.

Открих Финики в кухнята. В ръката си държеше месарски нож.

— Ти, малко лайно такова…

Нахвърли се върху мен — доста по-бързо, отколкото очаквах. Размахваше ножа с някаква смесица от умение и страх — бързи движения напред-назад на нивото на ръката ми в опит да ме изтика назад. Вместо това се метнах към нея с цялата си сила. Ножът полетя към мен. Вдигнах гипсираната си ръка и замахнах към нея. Успях да отклоня острието, след което гипсът я удари под брадичката. Главата й се люшна назад, тресна се в кухненския плот и тя се стовари на пода.

Не беше мъртва, но дишането й беше накъсано и тежко. Дясната й ръка потрепваше спазматично.

Пуснах гаечния ключ и взех ножа й. Не беше моят нож, но все пак нож. Усещането беше приятно.

От всекидневната се чу още един изстрел. Не можех да бъда сигурен дали от оръжието на Уелдърман, или на Винсънт.

По лицето ми се стичаше студена пот. Ръката ми пулсираше в ритъма на сърцето — тежко туптене, което сякаш всеки момент щеше да разбие гипса отвътре. Опитах се да не обръщам внимание на болката, да я прогоня със силата на волята си, както ме бе учил баща ми.

Прекосих кухнята.

Вратата между кухнята и всекидневната беше затворена. Беше с двойни панти, направена така, че да се отваря и в двете посоки. Не беше достатъчно плътна, че да спре куршум. Нямах видимост какво се случва от другата й страна.

Още един изстрел. Гърмежът бе по-силен от онзи, който се разнасяше, когато стреляше Винсънт. Реших, че това е Уелдърман. Винсънт имаше револвер. Въпреки че никога не бях стрелял с такъв до днес, бях чел за тях в много от комиксите. Повечето разполагаха само с шест патрона. Бях изстрелял три на горния етаж и видях Винсънт да стреля още веднъж. В най-добрия случай имаше още два. Може би и по-малко, ако някой от другите изстрели, които бях чул, бяха от неговото оръжие. Баща ми би претърсил Стокс за резервни боеприпаси, преди да хукне по стълбите. Аз не бях баща ми.

Още два изстрела.

Определено Уелдърман, не Винсънт. Ако Уелдърман есе още стреляше, това означаваше, че Винсънт е жив. Вероятно бе в коридора пред всекидневната.

Ритнах вратата. Тя се отвори към стаята. Заради адреналина всичко ми изглеждаше като на забавен каданс. Сетивата ми попиха всичко наведнъж. Винсънт почти невидим, точно срещу мен в коридора. Уелдърман, клекнал зад дивана, извърнат на една страна, с вдигнат пистолет. Когато ме видя, се обърна към мен и започна да стреля. Винсънт се метна в стаята, хвърли се на земята и изстреля два куршума под дивана, може би ни два-три сантиметра над пода. Първият изстрел проби перваза вляво от мен, вторият улучи десния крак на Уелдърман.

Уелдърман падна на дивана и вече бе готов да се изправи, когато се затичах към него и скочих.

Той дръпна спусъка отново и нещо нажежено прониза бедрото ми.

Месарският нож се заби в шията му на два сантиметра под адамовата му ябълка. Държах ножа така, както майка ми ме беше научила — с длан, притисната към дръжката малко под острието, така че да не ми се изплъзне, — и усетих лек натиск, когато върхът проряза кожата и мускулите, след това по-силно съпротивление, когато проби трахеята му. Острието заседна в костта зад гърлото му. Кръвта бликна навсякъде. Усещах горещината й по кожата си.

Отпуснах се на дивана до Уелдърман и се изтърколих на пода.

Приземих се върху счупената си ръка. Този път болката победи. Не си спомняли кога съм припаднал. Единствено помня как изрекох във въздуха, без да се обръщам към никого конкретно: „Невестулката още е във вана“.