Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (135)

135.
Бишъп

Ден двеста и трети, 10:08 ч.

Бишъп заобиколи колата и се приближи към предната лява врата. Когато прозорецът се отвори, той се наведе и целуна шофьора:

— Здрасти.

— Здрасти.

Либи Макинли му се усмихна над чифт гигантски слънчеви очила „Гучи“ — прекалено големи за нейното лице. Косата й бе пораснала от последния път, когато я бе виждал, и бе стигнала почти до средата на гърба й. Бе станала и по-чуплива. Кожата й блестеше. Беше хванала тен. Беше облечена с бели шорти и червено потниче.

Кристина Нивън отвори предната дясна врата и изскочи от колата в мига, в който видя Винсънт Уейднър. Хвърли се в прегръдките му, обви крака около него и го целуна.

Теган беше заспала на задната седалка. Краката й бяха подвити до гърдите й.

— Как беше във Флорида? — попита Бишъп.

— Горещо — отвърна Либи. — Барбара ти праща много поздрави.

Барбара Макинли беше първата смърт, която двамата с Клозовски трябваше да фалшифицират, когато Антъни Уорник и останалите започнаха да им дишат във врата. Нещо като проба, така да се каже. Тялото, което властите мислеха за Барбара Макинли, в действителност принадлежеше на бегълка на име Лория Тътсън. Когато Бишъп намери Тътсън, тя работеше за „Бекпейдж“ — събираше безпризорни деца по улиците, замайваше им главите с фалшиви обещания за пари и стабилност, само и само за да ги закара на разпродажбата в хотел „Гийон“ срещу три процента комисиона. Беше я убил с наслада.

Либи държеше ръката му и разглеждаше пръстите му:

— Какво си правил?

Връхчетата на пръстите му бяха покрити с пепел.

— Трябва да си измия ръцете. После трябва да се махаме оттук.

Тя кимна към малка дървена постройка в другия край на паркинга.

— Минахме покрай тоалетните по пътя насам.

Той я целуна отново.

— Ще ме изчакаш ли?

— Винаги.

Докато тичаше към тоалетната, чу как другите се смеят зад гърба му и пускат някакви шегички. Имаше време, когато си мислеше, че никога повече няма да чуе този звук. Беше приятно.

Когато бутна вратата и влезе, датчикът за движение включи лампите. Във въздуха се носеше мирис на лимони — не прекалено натрапчив. За обществена тоалетна направо беше съвършена. Изми си ръцете с топла вода и започна да ги суши, когато чу как вратата на една от кабинките се отвори зад гърба му.

Бишъп усети как сърцето му тупти, докато наблюдаваше в огледалото лицето, което се взираше в неговото.

— Как ме откри?

Детектив Сам Портър излезе от кабинката. Ръката му, облечена в ръкавица, държеше малък черен револвер.

— Чистачът. Онзи, който пушеше до черния вход в съда. Обади ми се и ми даде описание на колата ти. Всички таксита и лимузини в града имат джипиес. Паролите ми за полицейските компютри все още работят, така че беше достатъчно лесно. Проследих те от хотела до летището. Не беше трудно да разбера кой е полетът ти. Фалшивите имена не забавят нещата толкова, колкото си мислиш. Забавно е как малко пари веднага ти гарантират всякаква информация, от която имаш нужда… но всъщност това ти много добре го знаеш. Бях сигурен, че си ме забелязал, когато отиде до гишето за коли под наем, но предполагам, че не си. Изчаках на паркинга, когато отиде да хапнеш в „При Майк“. Това беше трудно. Още съм гладен. След това те проследих дотук. — Облиза устни и кимна към вратата. — Знам, че всички са живи. Не можах да го разбера веднага, но имах време за размисъл, докато бях заключен в онази дупка, в която ме натика. Когато говорихме по телефона онзи ден в „Гийон“ ти каза: „В сърцата ни има специално място за господин Франклин Кърби“. Не „имаше“, а „има“ — сегашно време. И тук ми просветна. Разбрах, че всичко е било прах в очите. С помощта на Клоз, убеден съм, си нямал никакви проблеми да накараш приятелите ти да изчезнат и да се появят отново на бял свят като съвсем други хора.

Бишъп започна да се обръща и Портър вдигна пистолета:

— Недей.

— Добре.

— Постави и двете си ръце върху плота.

— Няма проблем, Сам.

Портър пристъпи крачка по-близо. Бишъп забеляза, че върху обувките му са нахлузени найлонови торбички, омотани с тиксо около глезените.

— Не прави нещо, за което ще съжаляваш, Сам.

Портър се изсмя меко:

— Вече не съжалявам за нищо. Вече не чувствам нищо. Успя да унищожиш тази част от мен. Ако федералните не ме бяха улучили тогава, онзи ден в „Гийон“ щях да те застрелям, без да ми мигне окото. Но ти тъкмо това искаше да направя, нали? Да те застрелям. Просто поредната част от плана ти — да накараш ченгето да те застреля пред всички онези хора, като последна черна лентичка върху собствената му бяла кутийка. Да спечелиш и последните, които все още се съмняват, че си виновен — „Портър се опита да го гръмне, преди да излезе на светло, значи трябва да е невинен“. Винаги за всичко са виновни корумпираните ченгета.

Бишъп не отговори.

Пистолетът се изви в ръката на Портър.

— Уорник убивал ли е някого наистина? Или и това си изфабрикувал? Онази жена на гробищата, другата на релсите, онези, които смятахме за Теган и Кристина… бас ловя, че това си бил ти. Поставил си ги в същите пози, за да копираш собствения си почерк. Искал си светът да си мисли, че ти и приятелите ти сте мъртви, затова си приписал убийствата на Уорник, нали?

— Уорник беше също толкова дълбоко затънал, колкото и кметът. Корумпирани като Талбът и останалите — каза тихо Бишъп.

— Може би — прекъсна го Портър, — но не са ги убили те.

Бишъп отново замълча.

Портър кимна към вратата:

— Видях майка ти да шофира. Коя беше жената, която остави в къщата на Финики? Ако не е майка ти, коя е тя?

— Не знам за какво…

Портър се хвърли към него и заби дулото на пистолета във врата му:

— КОЯ, МАМИЦАТА МУ, БЕШЕ ЖЕНАТА В КЪЩАТА?

— По-полека, Сам.

Гласът на Бишъп остана спокоен.

Разнесе се познато изщракване — Портър бе запънал петлето на револвера.

— Имаш ли подслушвател? Записваш ли това?

— Не — отвърна Портър.

— Тя беше никоя, Сам. От по-долните нива на „Бекпейдж“.

— Която по случайност прилича на майка ти.

Бишъп кимна.

Портър направи няколко крачки назад към кабинките. Не каза нищо почти цяла минута.

— Пул ми даде останалата част от дневниците — изрече. — Някой му ги метнал при хаоса в „Гийон“. Не съм оставял бележка, забодена на ризата на Стокс в колата на Финики, както си написал.

Бишъп премълча.

— Не съм бил аз — настоя Портър.

Бишъп го погледна в огледалото.

— Ти си също толкова замесен във всичко, както и останалите. Видях те в къщата. И в онази уличка.

Портър разтри врата си, впи поглед в Бишъп, сетне бръкна в джоба си и извади плик. Хвърли го на плота близо до ръката на Бишъп.

— Прочети го.

Отначало Бишъп не помръдна. После бавно посегна към плика и извади отвътре няколко страници.

— Какво е това?

— Предсмъртното писмо на Хилбърн — изрече Портър. — Истинското!

Бишъп бе вперил поглед в огледалото. Очите му не помръдваха от Портър. След малко сведе глава и зачете.

— На глас — нареди му Портър.

Бишъп кимна и се прокашля.

— Скъпи Сам… В живота си съм правил много неща, които не очаквам да разбереш. Започвах да пиша това писмо десетки пъти и всеки път се опитвам да открия обяснение за тях и просто не го намирам. Надявах се да настъпи някакъв момент на просветление, да ме озари идея как да обясня всичко не само на теб, на съпругата ми и на всички онези, които несъмнено ще започнат да задават въпроси по някое време, но и на себе си. Стигнах до заключението, че подобни отговори не съществуват. Не си спомням точния момент, когато животът ми стана лош — никога не е имало избор между две врати. Вместо това имаше цяла поредица от малки погрешни стъпчици, всяка от които водеше към друга, и преди да се усетя, когато погледнах зад гърба си, вече бях толкова навътре в гората, че нямаше връщане назад. Една-две ръце на покер, които не се развиха по най-добрия за мен начин. Няколко долара назаем от човек, когото считах за приятел, за да си върна загубата на конни надбягвания. След това още заеми. Този тип хора са изтъкани целите от усмивки, когато ти подават парите… и не чак толкова, когато си ги искат обратно. Стокс и Уелдърман — тогава работеха в отдел „Убийства“, не точно обичайната компания, с която си прекарваш времето, така че няма да се изненадам, ако не ги познаваш. Запознах се с тях на покер. Уелдърман беше редовен всеки четвъртък вечер. Забавен факт: веднъж едва не те поканих да дойдеш, но знаех, че не си падаш по картите. Чудя се какво ли би се случило, ако беше дошъл? Дали щеше да ми кажеш да пасувам при чифт аса и попове? Ако го бе сторил, животът ми можеше да се развие по коренно различен начин. Но не те поканих и затова месец по-късно бях затънал до ушите в дългове и им позволих да вземат вана за малко. Следващия път ме накараха да съм зад волана. Малки стъпчици като тези. Стъпчици в калта. Не осъзнаваш, че потъваш, докато не установиш, че си затънал до глезените.

Не ги питах за децата. Не исках да знам, а и те не горяха от желание да споделят подобна информация. Те вършеха техните си неща, аз — моите. Едно пътуване до онзи мотел, второ, трето… изплащах дълга си. Наистина не знам кога точно си започнал да ни следваш. По-късно разбрах, че едно от децата е намерило визитката ти и ти се е обадило, за да ти разкаже какво се случва, но тогава не знаех това. Първия път, когато те видях отсреща на улицата на онзи паркинг да наблюдаваш мотела, мен и моя ван, дори не бях сигурен, че си ти. През нощта няма голяма видимост. А и предполагам, че дълбоко в себе си не съм искал да знам. Стокс бе този, който ми каза, че си ти. Той бе човекът, който ми каза да се погрижа. Помислих за дълга си. Със сигурност това щеше да ми помогне да го покрия изцяло. Не исках да се стига дотам, Сам. Трябва да ми повярваш. Но вкъщи ме чакаше съпруга, с която тъкмо започвахме да градим семейство. Трябваше да сваля този товар от плещите си. Казаха ми да те включа в играта. Знаех, че няма да се съгласиш — ти, винаги праведният и изряден Сам Портър, абсурд. Но не им го казах. Мисля, че ти спасих живота с тази дребна лъжа. Не съм сигурен колко точно време ти спечелих, но ти спечелих малко. Защо, дявол да го вземе, не си затрая? Половината от ченгетата тогава вземаха подкупи — можеше просто да си тръгнеш. Само че ти не си тръгна. Видях, че ме наблюдаваш. Видях, че ме следиш. Видях, че дойде до къщата онази вечер, че ме последва дотам. Вече нямаше път назад — нито за теб, нито за мен…

Няма лесен начин да кажа онова, което следва, Сам, затова просто ще го кажа. Бяхме сложили подслушватели в къщата и знаехме, че онова хлапе, Невестулката, ти се е обадило и сте си насрочили среща. Знаех и че нещата са се скофтили, когато ме последва до къщата. Ето защо го закарах до града. Знаех, че ще избяга, позволих му. Знаех, че ще се опита да ти даде каквито и доказателства да бяха изкопали тези хлапета. Не знаехме къде ги крият обаче. Искахме да ни заведат до скривалището. И теб също. Той взе торбата с парите и фотоапарата и ни доведе точно до тетрадката, която бяха скрили — онази с подробностите за нещата, които се случваха в „Керидж Хаус Ин“. Когато видях тетрадката, когато ти, той и тетрадката бяхте пред мен, нещо в мен се пречупи. И малкото останало добро в мен отиде да подремне, понеже именно така трябваше да стане. Знаех си, че ако почна да мисля за това, никога няма да съм в състояние да те застрелям. Извадих пистолета, който Стокс ми бе дал, и, да ми прости господ, го насочих към теб и дръпнах спусъка.

Бишъп прочете следващото изречение наум. Гласът му потрепери, когато продължи да чете на глас:

— Очистих и момчето. Това искаха Уелдърман и Стокс. Не можах да се насиля да те гръмна втори път. Не мислех, че ще оцелееш, докато стигнеш до болницата, но ти оживя, корав кучи сине, и именно тогава за мен вече бе прекалено късно. Тялото на момчето в моя ван. Торбата с доказателствата в моя ван. Казаха ми да се погрижа да изчезнат. Само че аз прецаках и това. Запазих всичко. Като някакъв тип застраховка, мислех си. По-добре да скътам всичко. Когато се свести и излезе от комата с амнезия, реших, че съм в безопасност. Никой не знаеше нищо. Само че имаше един малък проблем: аз знаех. Без значение какво опитах, за да забравя, година след година напомнянията в главата ми ставаха все по-гръмки. Вината наистина може да крещи доста гръмогласно. Можех да чуя мъртвото дете във вана си… и го чувах все по-отчетливо нощ след нощ.

Не започнах живота си с нагласата, че един ден ще стана корумпирано ченге. Поредица от дребни събития ме доведе дотам. Сега седя в мазето си, гледам въжето, навито на пода, и то пиша писмо. Дотук ме доведе вината. Трябва да накарам тези писъци да замлъкнат.

Мисля, че децата те обвиняват, че не си се намесил по-рано. За това, че не си нахлул в къщата и не си арестувал всички. Но децата не разбират какво значи да изградиш случай, да събереш доказателства, да се подготвиш… Те не разбират основите на добрата полицейска работа. Предполагам, аз също. Ти обаче разбираш. Сам. Винаги си разбирал. Ти си добро ченге. Такова, каквото ми се иска да бях и аз. Ти вършиш правилните неща и заради двама ни. Грижи се за моята Робин. Кажи й, че някога и аз бях едно от добрите момчета.

Когато Бишъп приключи, прочете още веднъж цялото писмо наум, сгъна страниците, пъхна то в плика и го остави на плота до себе си.

Портър заговори пръв:

— Теган ми се обади няколко седмици преди да дойда до къщата. Вече си спомням. Тя… тя говореше толкова бързо, когато се чухме за пръв път. Разбрах само, че някой я бил снимал в онзи мотел. Не знаех за проституцията. Дори не знаех, че е малолетна. Нямах представа за мащабите на цялото нещо. Започнах да сглобявам пъзела парче по парче. След което се обади онова момче. Невестулката. Каза ми, че трябва да се срещнем, че били събрали доказателства за мен.

— И Хилбърн те е гръмнал, докато си ги взимал от него — каза Бишъп. — След това е застрелял Невестулката.

Портър кимна.

— Не знаех, че ти се е обадил — призна Бишъп. — Теган никога не ми е казвала. Никой не ми е казвал. Аз… ние нямахме представа… — Гласът му секна, щом помисли как това би променило всичко.

— Какво се случи с момичетата тогава? — попита Портър. Пистолетът му не помръдваше.

Бишъп можеше да излъже, но не видя смисъл:

— Теган и Кристина успели някак си да овържат Финики, но нито една от тях нямала баща, който да я научи как се връзват правилно възли, Финики се освободила, издърпала пистолета от Теган и звъннала няколко телефона. Кърби е един от хората, които изпратили да разчистят. Мислех… мислех, че и ти си бил с тях. Завели Хлапето при един от доверените си доктори, Станфърд Пенц, но нараняванията били прекалено сериозни — вече нямал никаква стойност за тях, затова го зарязали в някаква болница край Шарлът. Според мен е извадил голям късмет, че не са го очистили. Момичетата били преместени в друга подобна къща край Уисконсин. Пазили ги там, докато станало време да ги карат в „Гийон“, Ние с Винсънт и Пол не знаехме за това, докато не си поговорихме с д-р Огълсби по време на един последен сеанс. Беше достатъчно добър да ми върне ножа и снимката на майка ми с госпожа Картър. В замяна го погребах в моето езеро при приятелчетата му.

Бишъп се опита да се обърне, но Портър вдигна дулото:

— С лице към огледалото, ръцете на плота.

Бишъп се подчини.

— Изчакахме в „Гийон“, успяхме да ги измъкнем и се крихме в една изоставена къща в западната част заедно с други бездомни деца почти две години.

Бишъп отново понечи да се обърне:

— Сам, мислех…

— Недей — отвърна Портър. — Просто недей. С лице към огледалото.

През прозореца Бишъп виждаше как Кристина не се отделя от Винсънт. На лицето й грееше широка усмивка. Теган се бе събудила и се смееше на нещо, което Либи тъкмо й бе казала. Майка му и баща му гледаха водата на няколко сантиметра един от друг. Всичко беше така, както трябваше да бъде.

Портър не продума доста дълго. Когато заговори, в гласа му се долавяше остра нотка:

— Искам да знам истината за нещо. Всъщност за единственото нещо, за което все още ми пука. Единственото. Наистина ли даде на Харнъл Кембъл .38 калибровия и го закара до онзи магазин?

Бишъп не каза нищо.

— Или просто си го изсмука от пръстите, за да мога да те погна? Мислих много за това. Трябвах ти ядосан, нестабилен, обладан от емоции. Разбирам защо би казал нещо подобно, но искам да го чуя от твоята уста. Истина ли е, или е само нещо, чрез което се опита да ме накараш да правя каквото искаш? Трябва да знам ти ли си отговорен за смъртта на Хедър!

В огледалото Бишъп хвърли бърз поглед към найлоновите торбички върху обувките на Портър.

— Кой знае, че си тук, Сам?

— Нито една жива душа. Не си единственият, който има достъп до фалшиви документи.

Бишъп застави дишането си да се успокои, а тялото си да се отпусне, както го бе учил баща му. Кимна към прозореца:

— Ако ти кажа истината, ще ги оставиш ли на мира? Ще оставиш ли моята Либи да си тръгне?

Портър кимна бавно:

— Имаш думата ми.

— Всички?

— Всички.

Беше ред на Бишъп да кимне:

— Така е, Сам. Все едно собственоръчно убих Хедър. Харнъл Кембъл беше толкова надрусан с амфети, че можех да го накарам да направи каквото пожелая онази нощ.

Портър пребледня. Една вена върху слепоочието му пулсираше толкова силно, че се виждаше чак от другата страна на помещението. Отне му няколко мига да осмисли чутото. Пръстът му обви спусъка. Преглътна и попита с изтънял глас:

— Кали Тремел, Ел Бортън, Миси Лумакс, Сюзън Девъроу, Алисън Крамър и Джоуди Блумингтън… ти ли ги уби? Ти ли отвлече Емъри… или Клоз?

Бишъп сведе поглед към мивката. Няколко мехурчета сапун бяха полепнали по гърлото на сифона. Искаше му се да пусне водата и да ги отмие. Не го направи. Вместо това затвори очи.

— Убих ги, Сам. И беше толкова шибано прекрасно.

Самотният изстрел в малкото помещение беше толкова силен, че проехтя из целия парк. От скалите ято чайки се вдигнаха във въздуха и изчезнаха в утринното небе още преди екотът от гърмежа да заглъхне.