Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (104)

104.
Наш

Ден шести, 05:27 ч.

Уорник бутна стоманената врата в дъното на стълбището и влезе в огромното помещение. Въздухът беше студен, влажен и прашен.

Заради кашоните, старите мебели и медицинското оборудване Наш не можеше да огледа мястото, където стояха. Голите флуоресцентни крушки над главите им бръмчаха тихо.

— Как казваш, че било името на онзи от поддръжката? — попита той Клоз.

— Ърнест Скоу.

Наш вдигна шепи до устата си и извика през импровизирания рупор:

— Ърнест Скоу, тук ли сте?

Заради натрупаните вехтории гласът му не се разнесе толкова надалеч, колкото очакваше. Извика отново, този път по-силно.

— Закъсняхме. Може да е избягал.

— А може и да не е — контрира Наш, откопчавайки кобура на беретата. Не я извади, но искаше да е сигурен, че ако се наложи, нищо няма да го забави.

Клозовски посочи към тавана:

— Тя каза, че са проследили тези кабели до външната стена — те са за телефоните и за интернет. Телефонните компании наемали пространства в тунелите, затова тя се надявала, че кабелите ще ни отведат до тях. Стената обаче била циментирана. Очевидно през осемдесетте, като са подсилвали основите, са запечатали достъпа до тунела.

Отпред няколко подлоги, натрупани върху алуминиева носилка, се преобърнаха и паднаха на пода с трясък. Уорник разпери ръце и отстъпи.

— Съжалявам.

Наш позна носилките. Бяха се чудили откъде ги намира Бишъп. Наш преброи повече от двайсет само от мястото, където стоеше; вероятно имаше над сто. Бишъп лесно би могъл да вземе няколко, без никой да забележи. Може би дори ги беше върнал, когато приключи с делата си — все едно това бе личният му склад за медицинско оборудване.

— Тази част от болницата никога не е била свързана с мрежата тунели — каза Уорник.

Наш прекрачи подлогите и се приближи към него:

— Знаеш за какво говорим?

Уорник се ухили самодоволно.

— Искам си оръжието.

— Клоз, я гръмни този човек. В крака, може би в коляното. Само за да го накараме да говори.

За секунди Клоз очевидно си помисли, че Наш е сериозен. След това поклати глава и отново заразглежда окабеляването по тавана.

Наш блъсна Уорник толкова силно, че едва не го прекатури върху носилките:

— Изплюй камъчето!

Уорник изтупа праха от сакото си.

— В момента се намираме в новата болница „Строджър“. Това крило е построено през 2002 година. Ако контрабандистките тунели са свързани с нещо, то ще е в старата част. Онази, която е била многопрофилната болница на окръг Кук.

— Откъде знаеш?

— Предприемачите от години точат зъби за сградата на старата болница. Огромна е, в центъра на града… първокласен недвижим имот, който стои неизползван… Има предложение да се обнови цялото пространство — жилищни сгради, хотел, нов паркинг, офис сграда, мол и така нататък. — Той въздъхна. — Проектът беше многообещаващ, но всичко е в застой след смъртта на Талбът.

— Артър Талбът е стоял зад този проект?

Уорник кимна.

Наш и Клозовски размениха бързи погледи.

— Как да стигнем дотам? — попита Наш.

Веждите на Уорник се стрелнаха нагоре. Той се огледа, сетне посочи двойните врати в дъното на мазето.

— Ако си спомням правилно схемите, тези врати водят към коридор, който свързва двете съоръжения. Когато тази сграда бе завършена през 2002 година, докараха всички пациенти от старата болница тук през този пасаж, след това ги качиха нагоре и ги разпределиха по отделенията. Отне почти цял ден. По-тежките случаи бяха докарани с линейки, но повечето минаха оттук. Старата сграда оттогава е запечатана.

Тримата прекосиха мазето и стигнаха до двойните врати. Щом наближиха, Наш насочи фенерчето си към пода.

— Доста народ е минал оттук днес.

Няколко дузини отпечатъци от обувки бяха нашарили праха и в двете посоки.

— Вратата е била разбита — посочи Клоз драскотините около ключалката.

Този път Наш не се поколеба и извади пистолета си.

— Уорник, зад мен. Клоз, ти зад него. Ако направи нещо, застреляй го. Този път не се шегувам.

Наш дръпна вратата и бързо прекрачи прага с протегнати напред пистолет и фенерче. Намери ключа за осветлението и го щракна. Над тях с пукане се включиха само около половината от лампите.

Коридорът беше дълъг около двеста метра, равен, облицован с бели плочки. В далечния край се виждаше още една двойна врата.

Наш пъхна телефона в джоба си и закрачи по коридора с насочено оръжие. Ако се съдеше по следите в праха, поне трима бяха минавали оттук наскоро. Единият доста по-често от останалите. Освен това се забелязваха и следи от колелца, най-вероятно от носилка.

— Уорник, старата сграда има ли някаква охранителна система?

— Няма аларма, ако това имаш предвид. Всички външни врати са или овързани с вериги, или заключени. Болничната охрана ги проверява често, част от редовните им обиколки е. Е, откак е затворена, е в списъка с убежища и знаем, че от време на време хора влизат и излизат.

— Списък с убежища?

Уорник махна пренебрежително с ръка.

— Из целия град има сгради, които се използват от бездомниците. Позволяваме им. Така поне не са по улиците. Едно от нещата в управлението на града, които се премълчават. Хората твърдят, че искат да помагат на бездомните, но малцина го правят. При последното преброяване имахме близо осемдесет хиляди бездомници в и около града. Нямаме необходимата инфраструктура от приюти, за да ги приберем, но все някъде трябва да ги сложим. Никой не иска да ги вижда по улиците. Когато ги виждат, хората се сещат, че има проблем. Затова им предоставяме места, където могат да се подслоняват. Безопасни места. Те се установяват там и никой не ги вижда, ние ги оставяме на мира. Такова е неписаното правило.

— Прелестно.

Бяха стигнали до средата на коридора, когато лампите изгаснаха.

Мракът ги погълна.

Чу се изстрел.

Куршумът счупи една плочка на няколко сантиметра от главата на Наш. Той светкавично се хвърли на пода, насочи пистолета напред и зарови из джобовете си за телефона.

— Клоз, ти ли стреля?

— Не. Къде е Уорник? Виждаш ли го?

— Не виждам абсолютно нищо.

Почти бе издърпал телефона си от джоба, когато някой го срита в корема. Въздухът рязко излетя от тялото му. Телефонът изхрущя върху твърдия под някъде до крака му.

Звукът на втори изстрел отекна оглушително между плочките, последван от изпълнено с болка изръмжаване.

— Клоз? Добре ли си?

За миг настана пълна тишина. Долавяше се единствено тежкото дишане на тримата мъже, които се бореха за глътка въздух.

— Да — отвърна най-накрая Клоз.

Някой се затича. Тежки стъпки по коридора към старата болница. Наш чу как вратите в далечния край се отварят и затварят.

— Съжалявам, Наш — промълви Клоз.

Ръкохватката на пистолета се заби в слепоочието на Наш. Главата му се удари в стената, след това в пода, когато се свлече на земята, после всичко се превърна в чернота.