Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (44)

44.
Пул

Ден пети, 13:20 ч.

Хърлес не беше излъгал — пред къщата на Ъпчърч ги очакваше черен кадилак „Ескалейд“ със затъмнени стъкла. Единственият човек в него беше шофьорът. Мъж на петдесетина години с перфектно изгладен черен костюм. Излезе от джипа, отвори им вратите и ги покани да влязат. Пул зае предната седалка, Наш седна отзад.

Шофьорът отказа да им съобщи къде отиват.

Пул никога не се бе качвал в по-чиста кола. Черната кожа на седалките блестеше като току-що излязла от фабриката. По прозорците нямаше нито едно петънце. Освен зимната киша, която Пул домъкна по обувките си, дори килимчетата на пода бяха идеално чисти, все едно някой ги сменяше всеки път, когато пътниците слизаха от автомобила.

— Тук отзад има бар — съобщи Наш. — Напълно зареден. Че и за хапване има. Ако погледнеш на задната седалка на моята кола, ще откриеш само засъхнал върху хартийка специален сос на „Макдоналдс“ и може би половин бутилка вода. — Пресегна се към предната седалка и подаде на Пул един „Туикс“. — Искаш ли?

Пул не му обърна внимание, а попита шофьора.

— Чия е тази кола?

— Нямам право да отговарям на този въпрос — рече мъжът.

— Нали осъзнаваш, че съм федерален агент?

— Съжалявам, сър. Имам заповеди.

Направиха няколко завоя и се отправиха към Двеста и деветдесета източна, към езерото.

Като видя, че Пул няма намерение да взима десертчето, Наш се облегна на задната седалка и разкъса опаковката. Беше изял половината, когато попита:

— Защо ФБР се включи в това дело?

— Знаеш защо.

Наш отхапа още малко от туикса. От устата му падаха парченца шоколад, докато говореше:

— Не, всъщност не знам. Казаха ни, че вие поемате, понеже Бишъп се бил измъкнал, а ние не сме напредвали достатъчно бързо. Само че нещата обикновено не стават така. ФБР не може да претендира за юрисдикция, докато престъплението не премине щатска граница. Или докато местната полиция не ги помоли за съдействие. Всички първоначални убийства станаха в Чикаго или в околностите. И със сигурност знам, че чикагската полиция не ви е молила за помощ.

— Бяхме свързали със случая и убийствата в Южна Каролина и Луизиана — възрази Пул, без да е сигурен, че има желание да се включва в подобен разговор.

— Свързахте ги, след като ФБР пое случая — напомни му Наш. — Не преди това.

— Заповедите ми идваха директно от моя шеф — специален агент Хърлес.

— А кой е вдигнал телефона и го е поканил на купона? Откъде идват неговите заповеди? — Наш довърши шоколадчето и хвърли празната опаковка в краката си. — Ако разберем това, ще открием и на кого е тази кола.

Шофьорът излезе от Двеста и деветдесета източна по Ла Сал и направи ляв завой по Стейт стрийт.

— Има и други начини. — Пул се пресегна и отвори жабката.

— Сър, моля ви, не правете това. — Шофьорът му хвърли бърз поглед, след което очите му се върнаха на пътя. Трафикът по Стейт беше тежък по това време на деня.

Като порови из многобройните неща, натикани в жабката, Пул откри регистрационния талон на джипа. На него обаче пишеше само „Елитни услуги — коли под наем и транспорт“ ООД. Намери и стара квитанция за паркиране, упътване и кожен кобур с пистолет .38 калибър в него.

— Имаш ли разрешително за това?

— Да, сър. Поднових го миналия месец. Упражнявам се на стрелбището поне веднъж седмично.

— Тоест ти шофьор ли си, или охрана?

Той не отговори. Включи мигача и зави по Уабаш.

— От правоприлагащите органи ли си?

Шофьорът направи нов ляв завой, след което отби до бордюра.

— Пристигнахме, сър.

Наш погледна през прозореца, видя златистата тента над тротоара и подсвирна:

— Хотел „Лангам“. Бях веднъж на една сватба тук и завърших в басейна. Имат блещукащи лампички на тавана. Беше много як купон.

— Не мисля, че сме тук за сватба — измърмори Пул.

Шофьорът излезе, заобиколи джипа, отвори първо вратата на Пул, след това и задната.

— Трябва да отидете право в стая 1218.

Остави ги на тротоара, под поривите на ледения вятър.

Пул се вгледа във входа на хотела и сложи шепи пред устата си.

— Не съм сигурен, че ми харесва цялата тази работа. Някой изобщо знае ли, че сме тук?

— Пратих съобщение на Клеър с номера на стаята. Ако не й пратя ново до петнайсет минути, ще дойде подкрепление.

Пол бутна тежката врата и влезе във фоайето на хотела. Наш вървеше зад него. Съгласно инструкциите си пробиха път през тълпата пред рецепцията, не обърнаха внимание на портиера и пиколата и директно се насочиха към асансьорите. Когато средният пристигна, те се качиха с него до дванайсетия етаж, където бяха приветствани от огромен мъж с тъмносин костюм, обръсната глава и козя брадичка, стиснал папка в ръце.

Пул огледа мъжа с трениран поглед и забеляза издутината под мишницата му, както и другата, на десния му глезен. Две оръжия най-малко. Човекът направи същото, първо отбелязвайки оръжията на Пул, после тези на Наш. Дори това да го развълнува по някакъв начин, не се издаде.

— Имена?

Пул му ги каза.

Онзи прегледа списъка, прелисти на втора страница, след това отново погледна първата.

— Само минутка.

И без да чака отговор, изчезна зад един от завоите в коридора.

— Сикрет сървис? — промърмори Наш.

Пул поклати глава.

— Там не позволяват лицево окосмяване.

— Наистина ли?

Мъжът се върна след малко. Зад него вървеше Антъни Уорник от кабинета на кмета. Уорник изобщо не си губи времето с размяна на любезности:

— Насам.

Пул и Наш размениха бързи погледи и тръгнаха след него. Човекът с папката се върна на поста си пред асансьора.

Пред двойната врата на стая 1218 стоеше друг мъж. Когато се приближиха, плъзна магнитна карта през четеца и им отвори вратата.

Не беше стая.

Луксозна стая.

Апартамент. Или малка къща.

Декоративните тавани бяха на поне триметрова височина. Отсрещната стена представляваше огромен прозорец с изглед към езерото. Две диванчета стояха от двете страни на голяма маса в средата на помещението. Отляво имаше нещо като трапезария, а отдясно се виждаха още няколко стаи — едното помещение беше баня, вратите на другите две, вероятно спални, бяха затворени. Дървеният под беше покрит с дебели килими, а по стените бяха окачени изискани картини. Мебелите бяха модерни, в землист тон, с едва загатнати цветни акценти.

Тук имаше поне половин дузина мъже и жени, които вдигаха невъобразим шум — говореха по телефоните си и помежду си, разделени на малки групички. Няколко души ги изгледаха, когато влязоха, след което се върнаха към предишните си занимания. На бюро до прозореца седеше жена, която очевидно не обръщаше никакво внимание на глъчката около нея. Беше със слушалки, бежов пуловер и дънки. Очите й бяха приковани към екрана на голям „Мак бук Про“, на който бяха отворени две видеа — записите на разпитите, които Пул бе провел по-рано. Образът на Портър бе на пауза, видеото с Бишъп вървеше.

— Коя е тази? — намръщи се Пул.

— Мадлин Ейбъл — отвърна Уорник. — Водещ експерт по кинезика. Това е…

— Знам какво е кинезика — прекъсна го Пул. — Защо тя има достъп до тези записи? Потрудихте ли се поне да извадите заповед за записа с Портър? Кой ви го даде?

Уорник игнорира всички въпроси.

— Нямам време за това. Искам да знам кой от тези двамата казва истината. Вие не напредвате достатъчно бързо. — Той хвърли неодобрителен поглед към Наш. — Вие също.

Наш изсумтя, но не каза нищо.

Уорник сложи ръка на рамото на жената. Тя натисна пауза, свали слушалките и погледна към тях. Очите й се разшириха, когато видя Пул.

— Франк?

Уорник се намръщи:

— Познавате ли се?

— Агент Ейбъл ме е обучавала.

Тя се усмихна.

— Сега съм просто Мадлин Ейбъл. И Мади става. Минах в частния сектор. Напуснах Бюрото преди три години.

— Искам да знам кой лъже — повтори Уорник, като й мяташе кръвнишки погледи. — Двамата може да си наваксате и по-късно.

Усмивката изчезна от лицето й. Тя се извърна към двата видеозаписа.

— Ами… как да ти кажа — и двамата лъжат. Също така и двамата казват истината. Трябва ми повече време. И двамата са опитни, очевидно са наясно с кинезиката и правят съзнателни и несъзнателни опити да прикрият външните признаци на неискреността. Агент Пул е свършил чудесна работа, като задава серия въпроси, които да установят основните реакции, и допълнителни въпроси, които да разкрият фалша в твърденията им, но и двамата предприемат контрамерки срещу тактиката му.

Лицето на Уорник почервеня.

— Доведох ви тук, понеже сте изтъкнат експерт. Трябват ми отговори, не някакви заплетени глупости. Един от тези хора е виновен. Искам да знам кой!

Тя въздъхна и отпусна ръка на масата.

— Ако разполагам с материал за сравнение… Може ли да ми намерите други клипове с Бишъп? А и с Портър — може би разпити, които е провеждал преди. Това наистина може да е от полза. Ако проумея какви са схващанията му за кинезиката, вероятно ще мога да изключа това поведение, докато гледам този запис, и да се съсредоточа върху някои неща, които може да е пропуснал. Физически е невъзможно да се маскира всеки признак на лъжа.

Уорник щракна с пръсти. Един младеж, който досега бе слушал безмълвно зад тях, прекоси стаята, извади телефона си и се обади на някого.

— Може да намерим още за Портър, но за Бишъп няма нищо друго. Това е, с което разполагаме.

Хапейки вътрешната страна на бузата си, Мади натисна „Плей“ и пусна отново клипа с Бишъп. Увеличи картината и заразглежда слепоочието му. Миг по-късно натисна отново паузата.

— Това няма да свърши работа.

— Какво?

— Понякога мога да уловя пулса на заподозрения на видеото, но качеството на записа от тази камера не е достатъчно добро. А и с Бишъп не съм сигурна дали изобщо това е възможно. Той очевидно има много добър контрол върху неволните си реакции — дишане и така нататък, — затова се обзалагам, че пулсът му е стабилен по време на целия разпит.

— Виновен за какво?

Беше Наш. И това бе първото, което казваше, откак бяха влезли в стаята.

— Казахте ни, че трябва да знаете кой от тези мъже е виновен. Какво имахте предвид?

За миг изглеждаше, сякаш Уорник ще изстреля някакъв отбранителен отговор, но не го стори. Вместо това ги поведе към другия край на апартамента.

— Насам.

Последваха го към вратата вляво от банята. Той завъртя валчестата дръжка и влезе.

Всички светлини в огромното пространство светеха — тези на тавана, нощните лампи на шкафчетата, още една върху едно малко бюро… Отделната баня също бе ярко осветена. В средата на стаята имаше грамадно легло с балдахин. Намачканите чаршафи и завивки бяха скупчени в долната му част. Встрани стоеше видеокамера върху статив, насочена към леглото. Подът бе осеян с разхвърляни мъжки дрехи — панталони и сако от костюм, риза, вратовръзка, чорапи, боксерки… В средата на леглото имаше огромно кафеникавочервено петно, разпростиращо се от центъра и покриващо поне две трети от повърхността.

Пул и Наш пристъпиха в стаята.

Уорник изникна зад тях.

— Кметът липсва от девет и трийсет миналата вечер. И, да, това е кръв.