Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (38)

38.

Дневникът

— Говори ли ти нещо датата двайсет и девети август?

Открих Либи в плевника, където я намирах всяка нощ през изминалата седмица, сгушила се в ъгъла под одеялото. Наричах го „нашия ъгъл“, понеже на третата нощ преместихме дървената щайга и лампата от мястото, където бяха стояли, когато се видяхме за пръв път, в ъгъла на далечната страна на хамбара — близо до прозореца, през който можехме да наблюдаваме къщата. Имахме няколко книги — аз четях „За мишките и хората“, а тя — някаква страховита книжка от автор на име Тад Макалистър^[1]. Когато бяхме заедно, не четяхме; книгите бяха тук, за да си запълваме времето, докато чакаме — тя мен, а аз нея. Когато бяхме двамата, разговаряхме. Открих, че е много лесно да си говориш с нея.

Открих, че е много красива.

Сега вече мога да си го призная, макар че баща ми не би останал очарован от това. По-скоро би отсякъл, че красотата й е замъглила правилната ми преценка. Преди няколко години ми бе казал, че красотата има начин да изцежда кръвта от мозъка и заедно с нея си отива и здравият разум. „Защо мъжът се опитва да пресече пътя?“^[2], ме бе попитал. „За да стигне до красивата жена“, бе отговорил още преди да се обадя. „Същият мъж я наблюдавал как се усмихва и един камион го блъснал и го разкъсал надве, понеже заради красотата бил станал прекалено глупав и не погледнал надясно, наляво и пак надясно, преди да пресече въпросния път. Красотата е започнала много войни, но досега все още не е завършила нито една. Красотата има вкус, който е различен от всичко останало. Това е най-сладката от всички отрови. И копнееш за нея още повече, когато изсмуква живота от теб“.

Мислех си, че приказва глупости, но не се усмихваше. И никога преди не бях разбирал какво точно е имал предвид, преди да видя Либи, застанала в този плевник, облечена в къса рокля на цветя, окъпана в лунната светлина, лееща се иззад гърба й. Повечето от белезите й вече бяха зараснали. Само няколко упорити още личаха, но дори преди да избледнеят окончателно, бях съзрял момичето, което се криеше зад тях. Да кажем, че бях привлечен от нея, би било омаловажаване на нещата. Тя се превърна в последна ми мисъл, преди да заспя, и в първата, след като се събудя. Ръката ми се чувстваше пуста без нейната.

— Двайсет и девети август? — повтори тя. — Нямам представа. Трябва ли да знам за какво се отнася?

Разказах й за датата, маркирана едновременно и на календара на д-р Огълсби, и на онзи в кухнята на Финики.

— Да не е рожденият ден на някого?

Не мислех, че е рожден ден. Кой друг общ познат имаха д-р Огълсби и госпожица Финики, освен детективи Уелдърман и Стокс? А не можех да си представя някой да празнува техните рождени дни.

— Или може би е денят, в който щатският панаир пристига в града?

Либи се бе извърнала и се бе облегнала на перваза. Гледаше през прозореца. Стоеше на един крак и балансираше върху него, а другият й крак бе свит пред нея. Бялата и гуменка се люлееше върху пръстчетата му. Под лъчите на почти пълната луна роклята й изглеждаше полупрозрачна и очертаваше всяка извивка на тялото й. Краката й бяха осветени. Не бих могъл да извърна поглед, дори и да исках. В този момент знаех, че баща ми е бил прав. Знаех също така, че не давам и пет пари за това.

— Че нима щатският панаир идва тук? — чух се да изричам. Къщата на Финики бе доста отдалечена от цивилизацията. Това бях разбрал от посещенията си в Камдън за сеанси с д-р Огълсби два пъти седмично. Наоколо нямаше почти нищо, освен обработваема земя и широки поля.

Тя сви рамене. Медальонът се разлюля на врата й.

— Не знам. Но винаги съм искала да отида на щатския панаир.

Задните й части се поклащаха насам-натам. Намирах го за влудяващо. Зачудих се дали го прави съзнателно, или това е характеристика, вградена в машината още при производството й — като дишането или сърцебиенето.

— Връщат се! — прошепна тя и се наведе, макар че никой не можеше да ни види, докато лампата бе угасена.

Пропълзях до нея от местенцето си до стената и се взрях през прозореца. Либи се намести до мен и също се загледа. Още не я бях целунал, но определено ми се искаше. Топлината, която тя излъчваше, беше толкова приятна, че не исках никога да се отделям от нея. Глупаво беше, знам. Всички хубави неща рано или късно свършват. Знаех, че и това хубаво нещо един ден ще приключи, но бях решен да направя всичко, което зависи от мен, за да продължи колкото може по-дълго.

Малибуто на детектив Уелдърман беше на алеята. Двигателят работеше, а вратите бяха затворени.

— Кой е вътре? Можеш ли да видиш? — попита тя.

Поклатих глава.

През повечето нощи беше или Кристина, или Теган, а понякога и двете. Уелдърман возеше и мен до кабинета на д-р Огълсби, но винаги пътувахме през деня. Сега беше почти три през нощта и знаех достатъчно, за да разбера, че не ходят до Камдън. Либи веднъж попита Теган къде изчезват всяка нощ и тя й отвърна нещо от рода на „Скоро ще разбереш“. Пол също бе пътувал като тях миналата седмица, но не искаше да говори за това. Всъщност той мълча почти два дни, след като се върна.

Уелдърман излезе откъм страната на шофьора. Стокс също се измъкна. Между пръстите му димеше цигара. Уелдърман отвори задната врата, каза две думи на някого, след което посегна вътре.

— Разкарай си шибаните ръце от мен! — изкрещя му Винсънт Уейднър. — Да не си посмял да ме докосваш, мамицата ти!

Забелязах, че свободната ръка на Стокс се спусна върху ръкохватката на пистолета, затъкнат в колана му. Либи най-вероятно също забеляза това, понеже си пое рязко въздух и се притисна по-силно до мен.

От вътрешността на малибуто Винс се отърси от ръката на Уелдърман и го избута от колата. Беше едро момче, висок почти колкото Уелдърман, и когато рамото му се стовари върху по-възрастния мъж, почти го извади от равновесие. Пръстите на Стокс се свиха още по-здраво около ръкохватката на пистолета, но не го измъкна. Винс профуча по алеята и влезе в къщата, без да обели и дума повече. Детективите стояха прави, докато Стокс си изпуши цигарата. След това се качиха в колата и потеглиха.

Либи ме улови за ръката и ме дръпна от прозореца.

— Хайде.