Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (126)

126.

Дневникът

Карахме до Симпсънвил в абсолютно мълчание. Нито Винсънт, нито аз проговорихме. На задната седалка Пол се бе свил до вратата — воплите му се сляха в ридания, те се превърнаха в скимтене, докато най-накрая притихна.

В жабката на колата Винсънт откри шишенце с ибупрофен. Глътнах четири хапчета без вода, а след половин час — още две. Болката в ръката и крака ми бе намаляла до тъпо пулсиране и въпреки че отокът не бе напълно изчезнал, бе спаднала видимо. Бях благодарен и на това.

Наблюдавах как светлините на различни градове помръкват зад нас, докато плътният покров на нощта обви всичко. И тримата отчаяно се нуждаехме от сън, но не можехме да си позволим нито миг почивка.

— Бензинът ни свършва — обади се Винсънт

— Още малко остава — отвърнах аз.

И така беше наистина.

Моята улица, моята гора, моята къща — всичко си беше така, както го бях оставил. Чакаше ме да се завърна.

— Завий тук — казах аз.

Той отново се бе привел над волана.

— Къде?

— След пощенската кутия вдясно.

Винсънт подсвирна, когато фаровете на колата осветиха руините на старата ми къщи — обгорелите останки от детството ми.

— Ето я колата на Финики. Успели са — каза Пол и посочи караваната на семейство Картър отстрани. Това бяха първите му думи, откакто бяхме напуснали Чарлстън.

Спряхме до останките от колата на баща ми. Бурените я бяха обявили за своя собственост. Хубаво. Не исках да я виждам. Винсънт изгаси двигателя. Ръмженето му отстъпи място на тихите цъкания, докато моторът изстиваше.

Предната врата на караваната на Картърови беше отворена. В пръстта до колата на Финики се въргаляха няколко раници и торби.

Винсънт излезе пръв. Изкачи стъпалата тичешком, стиснал пистолета на Уелдърман.

— Кристина! Теган! — изкрещя той. — Либи!

Гласът му секна изведнъж:

Нещо не беше наред. Мисля, че и Пол го почувства. Когато излизахме от колата, въздухът наоколо бе натежал от някакво мрачно предчувствие.

След малко Винсънт излезе, на лицето му имаше озадачено изражение.

— Няма ги.

Слушах го с половин ухо. Стори ми се, че виждам някого на задната седалка на колата на Финики.

Искаше ми се да вярвам, че това са момичетата, заспали може би. Разбира се, че ще заспят в колата, докато ви чакат, обади се глас в съзнанието ми. Толкова ми се искаше да е истина, но докато се приближавах, знаех, че не е.

Тялото на задната седалка беше на мъж.

— Това е Уелдърман — каза Пол.

Открихме трупа на Стокс на седалката до шофьора. Предпазният му колан беше закопчан.

Винсънт сложи ръце до устата си и изкрещя:

— Кристина!

Тя не отговори.

Никой не отговори.

Винсънт отвори вратата откъм мястото на шофьора и всички видяхме кръвта по волана. Не можех да кажа със сигурност дали е на Уелдърман, Стокс или на някой друг.

— Това не е добре — каза Пол, отстъпи и се огледа наоколо.

— Отвори багажника — казах аз и пристъпих към задната част на колата.

Пол и Винсънт не помръдваха.

— Някой да отвори багажника!

Винсънт откри лостчето и го дръпна.

Чу се рязко изщракване. Капакът на багажника се надигна.

Не ми се искаше да поглеждам вътре, но се насилих. Пулсът ми запрепуска, когато се навеждах напред.

Празно.

За миг почувствах облекчение. След това видях медальона на Либи в пръстта до краката си.

— За ризата на Стокс е закачена бележка — произнесе Винсънт от вътрешността на колата.

— Какво пише?

— „Имате час да изхвърлите боклука, след това звъня на местните. Забравете за момичетата. Не тръгвайте след нас“. Подписано е „Сам Портър“.

Шест месеца по-късно