Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (112)

112.
Портър

Ден шести, 05:51 ч.

— Хлапето — каза меко Портър.

— Да, Хлапето — тихичко се изкикоти Бишъп. — Онзи ден в Щаба, когато обсъждахте моя случай, трябваше да се сдържам с цялата сила на волята си, за да не се разсмея. Бяхме се упражнявали, репетирахме как точно ще го изиграем, но тогава, на момента… това може би е най-трудното нещо, което съм правил през целия си живот. О, ами след това, когато се обади в апартамента ти и ти каза кой всъщност съм! Сам, ако можеше да ме видиш в кухнята, когато звънна телефонът ти…

Портър чу полицейски сирени в далечината. Приближаваха се от запад. Обърна се натам.

По телефона Бишъп продължаваше:

— Застанал там, в апартамента ти, докато ти говореше с Хлапето — Клозовски… Мислех си за всичко, което ни бе причинил — ти, Уелдърман, Стокс, Хилбърн — цялата ви пасмина, и знаех, че ако ти прережа гърлото там, на място, ще се отървеш прекалено лесно. Трябваше да преминеш през всичко това, Сам. Трябваше, за да изкупиш греховете си напълно.

Всичко изведнъж придоби смисъл. Как не го беше видял по-рано?

— Самоличността ти като Пол Уилсън, бягството от управлението, проблемите с охранителните системи и видеозаписите… всичко това дело на Клоз ли е?

— Той ни каза колко зависим е отделът ви от технологиите. Колко сляпо следвате следите и информацията, която ви дават компютърджиите, все едно държат в ръце Светия Граал. Честно казано, мислех, че не може да е вярно. Само че той се оказа прав — по време на цялото разследване постоянно ви мяташе по някое парченце месо и вие му се нахвърляхте и го омитахте като глутница прегладнели псета. Ти направи цялата работа толкова лесна, Сам. Днес разчистваме масата. Днес зануляваме. Вирусът ще отгърне нова страница.

Портър се замисли за човека, чиято фотография бе дал на Пул. Хвърли поглед към комуникационния ван на ФБР.

— И после какво? Едва ли очакваш да си тръгнеш невредим от всичко това.

— Не трябваше да ми отнемаш Либи, Сам. Нито когато бяхме деца, нито в тази къща. Никога. Всичката кръв е по твоите ръце.

Портър потърка визитката, залепена върху телефона.

„Побързай, те идват“.

— Каква е истинската причина Невестулката да избяга в онази уличка?

— Знаеш защо, Сам. Заровено е дълбоко в главата ти. Ако искаш отговори, предлагам да го изровиш.

Портър забеляза как тълпата се мести. Всички се запътваха към паркинга от западната страна на хотел „Гийон“. Той тръгна с тях.

— Ами тези снимките на нас двамата в „Гийон“? И това ли е лъжлива следа, или просто си очаквал да задействат някакъв скрит в паметта ми спомен?

Бишъп не отговори.

— Там ли си още?

— Да.

— Кой съм аз за теб?

Бишъп затвори.

В далечния край на паркинга тълпата избухна в оглушителна какофония от викове и овации.

Портър си запробива път по посока на звука.