Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (94)

94.
Портър

Ден шести, 02:02 ч.

— Пет, четири, три…

Портър беше все още до бюрото, когато жената, която той познаваше като Сара Уернър, започна да брои. Преди това и двамата бяха безмълвни — Сам се взираше в думите „Татко, прости ми“ върху плота, а Сара стоеше зад него. Изминаха две-три минути, може би и повече — беше му трудно да следи подобни неща, съзнанието му бе объркано.

— … две, едно.

Иззвъня телефон.

Портър й хвърли бърз поглед.

Тя се усмихна:

— Според мен трябва да се обадиш.

Звукът идваше откъм бюрото. Той затърси сред хартиите и квитанциите, повечето слепени от кръв.

Телефонът не приличаше на „еднодневка“. На дисплея бе изписано „НЕПОЗНАТ НОМЕР“. На гърба му бе залепена една от старите му визитки от времето, когато работеше в полицейското управление на Чарлстън, избеляла и покрита с мръсотия. Буквите почти не се четяха. Телефонът иззвъня за трети път. Пръстът на Портър потрепери, когато натисна зеления бутон. Долепи телефона до ухото си.

— Какво е всичко това, мамицата му?!

— Сам, знаеш колко мразя грубия език.

— Не разбирам… какво гледам в момента.

— Вкъщи си, Сам. Това, което виждаш, е твоят дом. Остави голяма бъркотия след себе си.

— Никога не съм…

Бишъп го прекъсна:

— Не казвай, че никога не си бил тук, Сам. Дори като се вземат предвид проблемите ти с паметта, това си остава лъжа. Трябва да прозреш през всички онези лъжи, които си си казвал през годините, и да откриеш истината. Всичко е в главата ти, някъде отзад, заровено в прахта. Може да потиснеш нещо лошо, само че лошите неща имат навика да си пробиват път с нокти през цялата мръсотия и да се завръщат. Твоите тъкмо в този момент се завръщат. И са ти ядосани. Ти ни пропъди. Отписа ни. Остави ни да кървим.

— Бях ранен…

— Всички бяхме ранени, Сам.

Портър опита да не гледа към кръвта, покрила почти всеки квадратен сантиметър от стаята.

— Кой е умрял тук?

— В известен смисъл — всички ние.

— Откъде намери моя визитка?

Бишъп не отговори. Вместо това каза:

— Ти, Хилбърн, Уелдърман, Стокс и кой знае още кой… корупцията и нечистотиите са толкова плътно около теб, та се учудвам, че изобщо си в състояние да се движиш. Поне Хилбърн имаше доблестта да отнеме собствения си живот, да плати за всичките си грехове… А ти? Ти си тръгна без жал, изрисува живота си с кръвта на мъртвите, на измъчваните деца. Колко? Поне знаеш ли колко бяха?

— Не знам за какво говориш! — изкрещя Портър. Нямаше намерение да крещи. Не искаше да крещи.

— Видях те, Сам. Всички те видяхме. Чувстваш ли сега погледите им, обърнати към теб? Около теб са. Чуваш ли ги? Аз ги чувам. Не минава нощ, без в главата ми да зазвучи глас, молещ за помощ. През всички тези години съм се връщал в малката ферма на Финики и съм седял дълго във всяка стая толкова пъти, че не можеш да си представиш. Плаках с тях. Гледах ги. Копнеех за още един шанс да подържа Либи в прегръдките си, ала знаех, че е невъзможно. И когато чудото стана, когато най-сетне я открих, ти ми я отне. С твоите приятелчета я измъчвахте и зарязахте поруганото й тяло в собствените й нечистотии в онази къща на Маккейн Роуд. — Замълча, след малко продължи: — Не прави зло, Сам. Възмездието идва. Време е да платиш за греховете си.

Сара го наблюдаваше безучастно. Въпреки че телефонът не беше на високоговорител, най-вероятно бе чула повечето, ако не и всичко, което изрече Бишъп. Очите на Портър се спряха върху трите бели кутийки на пода. Лентичките. Ножът. Тъкмо тогава тя се усмихна.

Бишъп продължи, сякаш в момента го виждаше:

— Кутийките не са за теб, Сам. Смъртта ще е прекалено милостив изход за теб. А ти не заслужаваш милост. Децата плащат за греховете на бащите си; единствено от тази болка бащите страдат също толкова, понякога дори повече. Също както с онези преди теб, е редно заради твоите грехове да умре дете, но ти нямаш деца, нали. Сам? Единствените деца в живота ти са такива като мен, през които си преминал с малката си къща на ужасите заедно с Финики и останалите. Тези деца страдаха достатъчно. Но ти имаш любими хора все пак, нали? Определено имаш.

Сърцето на Портър се сви:

— Ти ли уби Хедър?

— Съпругата не е дете, ала въпреки това е любимо същество. Близко, но недостатъчно. Твърде недостатъчно.

Кръвта нахлу в главата на Сам и запулсира в слепоочията му:

— Ти ли уби Хедър?!

Бишъп въздъхна:

— Харнъл Кембъл предварително бе решил да обере магазина онази нощ. Аз само предложих да го закарам. В интерес на истината, може и случайно да съм оставил един .38 калибров на седалката. Харнъл направо се влюби в него. Оръжието някога бе на твоя приятел Стокс, но от известно време той не се нуждаеше от него, а добрият стар Харнъл каза, че го иска, та беше тъпо да не му услужа.

— Ако е истина, защо го уби?

— Не обичам да оставям свидетели. Баща ми ме научи колко е важно да почистваш след себе си. Той беше боклук и вече не ми вършеше работа.

Ръката на Портър трепереше толкова силно, че едва не изпусна телефона. Главата му бучеше.

— Хедър не бе сторила зло на никого — успя да промълви той. Очите му бяха пълни със сълзи.

— Хедър беше частична вноска по твоя дълг. След няколко часа ще изплатиш и останалото. Може би, когато сме квит, когато всичко е пито-платено, може да се разделим като приятели, но ще те разбера, ако не пожелаеш. Загубих Либи, Невестулката, Винсънт, Пол, Теган, Кристина… А ти кого ще загубиш днес?

Портър опита да проговори, но думите заседнаха в гърлото му.

— Качи се по стълбите, Сам. Има нещо, което искам да видиш.

Портър не желаеше да му се подчини, но знаеше, че няма избор.

Без да продума, Сара го последва, докато той се изкачваше с омекнали колене по стълбите. Също както пишеше в дневниците, стените, които водеха към втория етаж, бяха отрупани със снимки на деца — момчета и момичета на всякаква възраст. Някои се усмихваха, други не. Една привлече вниманието на Сам.

— Видя го, нали?

Наистина го бе видял. Портър се заизкачва по стъпалата. Горе-долу по средата имаше една снимка — единствената, закачена с лице към стената. На гърба с черни букви бе изписано „БМ10 5х“ и два инициала. Сам знаеше какво ще открие още преди да вземе снимката и да я обърне към себе си. Лицето на фотографията беше много по-младо, но въпреки това го разпозна.

О, господи, не може да е той.

— Приятелчетата ти нараниха Хлапето доста зле онази нощ — каза Бишъп. — Той обаче се оправи, просто трябваше да мине време. През годините осъзнах, че беше най-изобретателният от всички ни. Успя да избяга от онези ужаси от детството си и намери начин да балансира везните, да си възвърне онова, което му бе отнето, което бе отнето от всички нас.

Очите на Портър бяха приковани към снимката.

— Не е нужно някой друг да умира. Това трябва да спре.

— Имам нещо твое, Сам. Нещо скъпоценно — отвърна Бишъп. — Веднъж опитах да стигна от тази къща до хотел „Гийон“, за да опитам да спася някого. Не бях достатъчно бърз. Да видим дали ти ще бъдеш. Доста е далеч. Мисля, че част от мен тайничко ти стиска палци. Хедър винаги е вярвала в теб. Дори когато последният й дъх напускаше тялото й, тя продължаваше да таи надежда, че ще я спасиш.

Разговорът прекъсна. Портър погледна Сара, която го наблюдаваше от най-долното стъпало.

— Хм… Само ако имаше на разположение самолет — каза тя. — Закъсняваме.

— Качих Пул на онзи самолет.

— Хората на Талбът имат друг в „Атлантик Авиейшън“ специално за теб, знаеш това. Не ме лъжи, Сам, не и след всичко, през което сме преминали заедно. Не ти отива.

Портър поклати глава и набра номер.

— Звъня на ФБР.

— Ансън ми каза, че ще опиташ нещо подобно.

Сара пристъпи до него и извади телефона си.

— Каза ми, че ще се жертваш, ако се наложи. Поръча да ти покажа това.

Видеото, което му пусна, бе с изненадващо добро качество. Въпреки че бе снимано отзад, Портър разпозна Клеър. Клипът нямаше звук, но той виждаше как тя крещи, докато удря с юмруци по вратата.

— Ще изключиш този телефон и ще го оставиш така, докато кацнете в Чикаго. След това може да се обаждаш, на когото си искаш. Ако се опиташ да се свържеш с някого преди това, тя ще умре. Разбра ли ме?

Портър кимна неохотно.

— Ако опиташ да звъннеш, на когото и да е, преди да стигнеш в Чикаго, дори кутийките й няма да бъдат намерени. А сега го изключи.

Той се подчини.