Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (5)

5.
Клеър

Ден пети, 05:43 ч.

Клеър се вгледа в медицинската сестра, която стоеше на прага на офиса им. Жената бе на смяна от мига, в който бяха пристигнали, и не изглеждаше по-добре от останалите — кървясали очи, тъмни торбички, приведен гръб. Не си беше позволила да намали темпото обаче. Клеър се съмняваше дали изобщо е излизала в почивка.

— Докторът е на втора линия — кимна сестрата към телефона на стената.

Клеър й благодари и се изправи. Тялото й изскърца като стария метален стол, който от няколко часа насам бе станал неин втори дом.

Всичко я болеше.

Костите. Гърлото. Дори очите й пулсираха. Носът й се бе превърнал във фабрика за сополи. Постоянно й беше студено и не можеше да се стопли.

Клоз я наблюдаваше изтощено от собственото си ъгълче на стаята. И той видимо не бе в по-добра форма.

Тя отиде до телефона, вдигна слушалката и натисна светещия бутон.

— Детектив Нортън слуша.

— Детектив? Здравейте, аз съм д-р Бейър.

Заради карантината все още не се бе срещала лично с него. Каза си, че най-вероятно на живо прилича на кръстоска между Джордж Клуни, Патрик Демпси и онзи сладур от „Смешно отделение“, понеже я караше да се усмихва, а тя наистина имаше нужда от нещо, което да върне усмивката на лицето й. Гласът му беше нисък, дрезгав, сякаш драскаха песъчинки. Гласът на човек, който е прекарал живота си във внимателно обмисляне на думите си, преди да заговори.

Той се прокашля и й съобщи именно онова, което тя искаше да чуе:

— Това е безнадежден случай. Знаете го, нали? Няма как този човек да бъде спасен.

Клеър хвърли бърз поглед през рамо към Клоз. Той беше спрял да се занимава с неговите си компютърни неща и я наблюдаваше. Тя притисна слушалката към ухото си и понижи глас:

— Ако този човек умре, Ансън Бишъп ще разпространи ТОРС някъде из града. Хиляди хора ще бъдат застрашени!

— Това по никакъв начин не променя фактите, детектив. Този човек е в последен стадий на глиобластома. Огромна част от мозъка му е поразена от твърде агресивен тумор. Премахнах тона, което можах, но е просто невъзможно да поправим нанесените от него щети. Честно казано, учуден съм, че този мъж все още е жив. Освен че е причинил загуба на паметта и на двигателните функции, ракът е навлязъл и в задния париетален кортекс, както и в първичния моторен кортекс. След операцията най-малкото ще му е нужно командно дишане. Забелязахме аномалии в сърдечния му ритъм, а имам основания да предположа, че и зрението му е нарушено. Качеството му на живот…

Клеър притвори очи, докато докторът продължаваше да дудне.

— Казаха ни, че вие можете да го спасите, че разполагате с някакво лечение…

— Изследванията ми в „Джон Хопкинс“ са съсредоточени върху фокусираната ултразвукова терапия — прекъсна я д-р Бейър. — Неинвазивна процедура за третиране на глиобластомата… но сме още в много ранни етапи на клинични експерименти. Ако ми го бяха докарали преди няколко години, може би щях да успея да му помогна, но сега? Болестта е прогресирала твърде много. Няма известно лечение оттук нататък. Прекалено сме закъснели.

— Какво друго може да направите?

— Нищо, което вече да не е било правено. Мога да го позакрепя, да му осигуря минимален комфорт и да чакаме да се случи неизбежното. В текущото му състояние бих се изненадал, ако изкара повече от ден-два.

Клеър хвърли поглед към Клоз. В очите му се четеше надежда. Тя се извърна и заговори отново:

— Искам да съобщите на медиите, че резултатът от операцията на Пол Ъпчърч е бил по-добър, отколкото сте очаквали. Че е стабилизиран. И че планирате да го закарате в „Джон Хопкинс“, за да продължите лечението, в мига, в който състоянието му позволи да бъде местен. Трябва да ги убедите, че сте обнадежден.

Д-р Бейър не отговори.

Клеър хвърли поглед към часовника си.

— Докторе, Ансън Бишъп все още е някъде навън на свобода. Трябва да го накараме да вярва, че правим всичко по силите си, че Ъпчърч получава лечението, за което той настоя. Не е нужно да навлизате в подробности — позовете се на лекарската тайна или кажете, че нямате достатъчно информация — просто трябва да ги оставите с такова впечатление.

— Детектив, аз имам отговорности към пациента си, репутация…

— Вашите действия могат да спасят хиляди хора. Този човек — Пол Ъпчърч — отвлече и уби няколко момичета. Две от неговите жертви са тук, в тази болница, и се борят за живота си. Когато той умре, никой няма да танцува на гроба му по-щастливо от мен, но засега обществеността трябва да е убедена — Ансън Бишъп трябва да е убеден, — че прогнозата е повече от положителна. Поне засега.

Докторът мълча доста дълго.

— Трябва да си помисля, детектив. А вероятно и да се консултирам с адвоката си. Ами ако Бишъп има човек някъде в тази болница, който му докладва за действията ни? Не познавам лично никой от хората, които бяха в операционната с мен. Моят екип е в Балтимор, в „Хопкинс“.

Клеър въздъхна и зарови пръсти в заплетената си коса.

— Аз обаче съм закотвена за тази стая. Трябва да говорите и с тях. Да им обясните какво е заложено на карта в тази ситуация.

— Искате твърде много, детектив.

— Ще го направите ли?

— Ще ви се обадя пак.

Той затвори, преди тя да каже и дума. Клеър постоя известно време неподвижна, след което окачи слушалката.

— Е, как е той? — попита Клоз.

— Направо страхотно.

Преди Клоз да отвори уста, някой почука на вратата. Клеър надникна през стъклото и позна Джаред Малтби от Агенцията за контрол на заболяванията. Не изглеждаше никак щастлив.