Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (48)

48.
Клеър

Ден пети, 14:16 ч.

Клеър чу виковете, крясъците, ревовете и останалата част от целия побъркан хаос доста преди да стигне до кафенето. Гневни гласове, всеки от които се мъчеше да надвика останалите, за да бъде чут. Мъже и жени. Имаше и деца — пронизителни писъци, за които родителите им очевидно не даваха и пет пари.

Полицай Сътър я посрещна във фоайето. Вратите, които водеха към кафенето и обикновено бяха отворени, сега бяха затворени.

— Това е онзи Барингтън. Той мъти водата.

Клеър се взря през стъклата на вратите, но не разбра какво става — видя само ръце, които се мятаха из въздуха в унисон с крясъците.

— Какво е направил?

— Не е само той. Още няколко застанаха на негова страна. Кара всички, които са болни, да се облекат в жълти престилки и да се преместят в помещенията на персонала отзад. Да бъдат изолирани от обкора.

— Обкор? — смръщи вежди Клеър. — Като в затвора?

— Така нарича той кафето — общ корпус, обкор^[1].

Клеър присви очи.

— Ако жълтото означава „болен“, какво означават синьото и зеленото?

— Синьото означава, че проявяваш някои от симптомите — болки в костите, главоболие… в общи линии, че не се чувстваш добре, но не може да се каже със сигурност дали си лепнал именно ТОРС. Очевидно някои от тези хора само се чувстват болни, понеже са обкръжени от други болни, но в действителност не са. Всичко е плод на въображението им. А зеленото означава, че нямат никакви симптоми.

— Направо чудесно!

Клеър подсмръкна и потисна желанието си да кихне. Не видя много хора със зелени престилки. Забеляза Барингтън в далечния ъгъл на помещението — беше застанал до маса, отрупана с медицински униформи, и спореше с някакъв човек.

— Ако не изляза след пет минути, ела да ме измъкнеш.

Тя бутна вратата и закрачи право към Барингтън. Когато хората я забелязаха, се скупчиха около нея и закрещяха. Бяха толкова много, че Клеър не разбра нищо от виковете им. Когато най-сетне стигна до Барингтън, той вдигна ръка, призовавайки я да замълчи, и продължи да спори с другия мъж.

През ума й минаха поне дузина начини, по които можеше да го убие, без да използва оръжието си. Вероятно дори само с една ръка. И чак след това можеше да вкара в действие пистолета. Един или десет изстрела в лицето май щяха да свършат работа.

— Имате ли представа колко е опасно да шъткате на разярена чернокожа жена?

Барингтън й хвърли раздразнен поглед, след което се обърна към човека, с когото спореше:

— Остави ни за минутка, Уолтър.

Уолтър — д-р Шанахан, ако се вярва на баджа му — поклати глава и се отдалечи.

Барингтън се извърна към нея и тя заговори, преди той да е продумал:

— Какви ги вършите, дявол го взел? Предполага се, че трябва да успокоявате тези хора, не да създавате някакво разделение „ние срещу тях“, като в шибания „Повелител на мухите“!

Барингтън вдигна ръце:

— Не правя нищо повече от онова, което ми нареди Малтби.

— Малтби от Агенцията за контрол на заболяванията?

Барингтън кимна.

— Каза ми да идентифицирам и да отделя болните. Да ги изолирам, ако е възможно.

— Не беше ли планът да отцепим част от втория етаж и да преместим болните горе?

— Така и направихме, но леглата свършиха. Донесоха детски креватчета, одеяла… нямат повече място.

— Колко хора са болни?

— Изгубих им бройката — отвърна той. — Прекалено много, ако питате мен.

Той се пресегна към масата, взе една опакована в найлон жълта престилка и й я подаде.

— Трябва да я облечете.

— В никакъв случай!

— Дори не сте си сложили маската! Вие сте болна. В момента сте част от проблема.

— Аз отговарям за ставащото тук. Ако хората ме видят с това, всичко ще рухне.

Барингтън се изкиска.

— Да бе, направо страхотна работа вършите! Огледайте се. Дори собствените ви полицаи са ви изоставили.

— Мерете си приказките!

— Извинявайте. Просто съм изнервен. — Той се наведе към нея: — Хората знаят, че сте болна. Поглеждали ли сте се в огледало наскоро? Това не е нещо, което може да криете дълго време, не и в помещение, пълно с лекари. Виждат ви, че търчите из цялата болница или се завирате в малкото си частно убежище, докато те са принудени да стоят затворени тук и да си кихат и кашлят един срещу друг. Какво очаквате да си помислят? Нека ви кажа нещо. Вероятно около час ни дели от мига, в който тези хора или ще атакуват изходите, или ще се пръснат из цялата болница. Колкото повече хора проявяват симптоми, толкова повече останалите, които не сме болни, ще ставаме по-отчаяни.

— Значи ще се провъзгласите за водач?

Той поклати глава:

— Не, нямах това предвид. На ваша страна съм, но съм сред малцинството. Малцинство, което намалява с всяка изминала секунда. А и започвам да се изчерпвам откъм идеи как да запазя мира тук. — Той тикна пакета с престилката в ръцете й. — Моля ви, облечете това. Дайте пример на останалите.

Клеър взе торбичката.

— След малко. Докъде са стигнали от Агенцията в откриването на лечение?

Барингтън сви устни:

— Няма лечение. Няма противоотрова. Единственото, което могат да направят, е да напомпат имунните системи на заразените и да стискат палци за най-добрия възможен развой. Кислород, течности — и това помага. ТОРС е много агресивен вирус. Силните могат да го надвият, слабите — не. В края на краищата всичко се свежда до този прост факт. Когато огледам тази стая, виждам истината. След седмица повечето част от тези хора няма да са сред нас.

— От вас направо блика позитивизъм и добро настроение.

— Просто съм реалист.

Телефонът на Клеър иззвъня. Беше Джеръм Стоут, шефът на болничната охрана. Тя вдигна.

— Нортън слуша.

— Детектив, можете ли да дойдете в моя кабинет?

— Идвам веднага. — Тя затвори и погледна Барингтън: — Дайте на тези хора нещо, за което да се хванат. Дайте им надежда.

Той кимна към пакета в ръцете й.

— Моля ви, облечете това.

Тя му махна, стисна торбичката под мишница и закрачи към асансьорите, като се мъчеше да не обръща внимание на десетките погледи, които прогаряха дупка в гърба й.

Когато натисна бутона на асансьора, нищо не се случи.

Тя го натисна отново.

Пак нищо.

Натисна го още дузина пъти, бързо, грубо, дори ритна вратата. Изръмжа разочаровано.

Набра номера на Стоут.

— Нещо не е наред с асансьорите.

— Спряхме ги на това ниво. Трябва да се качите по стълбите.

— Защо?

— Заповед на Малтби. Опитва се да ограничи придвижването. Ако се качите по стълбите до следващото ниво, оттам може да хванете асансьора.

— Прекрасно!

Клеър затвори, откри стълбището и отвори тежката врата. Прескачаше през две стъпала и бързо стигна до горното ниво. Когато бутна вратата, откри, че е заключена.

Нямаше време да се занимава с глупости.

Блъска по вратата почти минута, но никой не отговори.

Върна се на стълбището и се изкачи още едно ниво нагоре. И тази врата беше заключена.

В бързането си да извади телефона си едва не го изтърва на земята.

Нямаше сигнал.

Мамицата му! И още веднъж мамка му!

Светлината угасна.

Ръката, която се пресегна към нея, беше бърза, силна и безшумна. Клеър дори не осъзна, че има някой зад гърба й, докато спринцовката не се заби във врата й.