Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (115)

115.
Наш

Ден шести, 06:00 ч.

Наш се извърна надясно, откъдето долетя стенанието. До закованите с дъски прозорци имаше нещо обемисто, високо, върху което бе метнат бял чаршаф.

Клоз въздъхна:

— Този човек не ще и не ще да мре.

Той прекоси стаята и дръпна чаршафа.

— Статуята се казва „Закрила“ — рече Клоз. — Мислех си, че има някаква ирония в това.

Статуята изобразяваше жена, извисяваща се сред помещението, стиснала в прегръдки малко дете. Стояха в средата на малко езерце, в което вече нямаше вода. Вместо това из стаята се разнесе острата миризма на бензин.

Кметът беше завързан за мраморната фигура с дебело въже. Беше прав, ръцете му бяха оковани зад гърба и едновременно с това зад статуята. Беше гол, почти в безсъзнание. Дори от разстояние Наш можеше да разчете думите, издълбани по всеки квадратен сантиметър на кожата му — „не чувай зло, не говори зло, не виждай зло, не прави зло“. На челото му с букви, по-големи от останалите, бе изрязано „Аз съм зло“. Лявото му ухо го нямаше. Черна кръв се процеждаше от празната орбита, където се бе намирало лявото му око. На ръба на езерцето бяха подредени три малки бели кутийки — двете вързани с черна лентичка, третата празна.

— Оставих му езика. Помислих си, че ще иска да направи самопризнания. Да се покае. Трябваше да се досетя, че няма да стане — каза Клоз. — Време е да си вървиш, Наш.

Когато погледът на Наш се върна отново към Клозовски, той държеше „прекъсвача на мъртвеца“ пред гърдите си.

— Не искаш да го сториш.

Клоз кимна към тетрадката, която все още лежеше на една от масите.

— Когато прибавиш информацията в тази тетрадка към онова, което Ансън вече ти предаде, ще имаш повече от достатъчно, за да издействаш присъди за всички и да унищожиш цялата мрежа за трафик на хора. — Той погледна видеокасетата в краката на Наш. — И това също — надали ще искаш да забравиш това. В компютъра ми в офиса също има информация. Дай всичко на федералните. Кажи им да търсят в папка, озаглавена „Гийон“.

— Няма да ти позволя да го направиш.

Клоз не му обърна внимание и кимна към коридора вдясно.

— Клеър е заключена в стая B18, ето там. От тази страна не ти трябва ключ. Щом я измъкнеш, качи се по стълбите в края на коридора. Те водят до главното мазе. Ще видиш входа за тунела на западната стена. Няма как да го пропуснеш. — Той млъкна за секунда, после продължи: — Ще броя до сто, преди да пусна прекъсвача. Това ще ти даде достатъчно преднина, ако тичаш.

— Недей, Клоз. Просто недей.

— Беше удоволствие да работим заедно, Брайън. И с Клеър също. Кажи й, че съжалявам, моля те.

— Ти ще й кажеш. Само деактивирай бомбата. — Наш чу умолителните нотки в гласа си, но не му пукаше. — Ела с мен. Свидетелствай. Обясни всичко.

— Сто. Деветдесет и девет. Деветдесет и осем…

Наш впи поглед в него за една дълга секунда, прецени дали ще може да го събори, да избие дистанционното от ръката му… знаеше, че няма да стане, Клоз щеше да е помислил за всичко, да се е подготвил. Вместо това грабна видеокасетата от пода и хукна към масата, за да вземе и тетрадката.

Останалото здраво око на кмета се отвори. Той погледна Наш.

— Развържете ме — изрече с усилие. Гласът му бе плътен и дрезгав.

Наш погледна въжето, обвило тялото му, многобройните възли, белезниците…

Вдигна видеокасетата:

— Това истина ли е?

Кметът облиза напуканата кръв по устните си.

— Няма значение… трябва да ми помогнете…

Наш знаеше, че не разполага с достатъчно време, за да освободи кмета и да измъкне Клеър. По-късно щеше да използва това, за да оправдае действията си — не само пред другите, но и пред себе си.

А на кмета просто каза:

— Да ти го начукам.

При тези думи Клоз се усмихна:

— Всички сме У4М, Брайън. Помни това.

Без да се обръща назад, Наш се затича по коридора, дочувайки как Клоз продължава да брои:

— Деветдесет и четири, деветдесет и три, деветдесет и две…