Метаданни
Данни
- Серия
- У4M (3)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- The Sixth Wicked Child, 2019 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Сибин Майналовски, 2019 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 6 гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Джонатан Баркър
Заглавие: Шестото покварено дете
Преводач: Сибин Майналовски
Година на превод: 2019
Език, от който е преведено: английски
Издател: ИК „Плеяда“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2019
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: Арт плюс
Излязла от печат: 30.11.2019 г.
Редактор: Светла Иванова
ISBN: 978-954-409-409-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/13104
История
- — Добавяне
78.
Дневникът
Когато за пръв път дойдох в прекрасната Къща на Финики за проблемни деца, ми бе казано, че има строги правила: „Никакви момчета в стаите на момичетата“ и „Никакви момичета в стаите на момчетата“. Това се повтаряше по няколко пъти на ден, заедно с други мъдри постулати, които се предполагаше, че ще направят живота ни песен. Независимо от това обаче Кристина прекарваше доста време в стаята на Винсънт, а Пол бе готов да принесе в жертва коза, ако това означаваше, че ще прекара пет минути насаме с Теган. (Нямах представа къде е Пол в този момент, но можех да се обзаложа, че не е в стаята на Теган. Имах чувството, че тя мисли за него единствено и само като за малко сладко кученце, което я следва по петите.) Финики нито веднъж не се качи на горния етаж, за да провери спазваме ли правилото. Това не ме накара да се чувствам по-спокоен, нито ме спря постоянно да хвърлям изнервени погледи към вратата на Либи. Ако слуховете бяха верни, Финики в момента си беше в стаята и беше пила хапче, за да заспи. Надявах се слуховете да са верни.
Либи метна една блуза върху лампата, за да приглуши светлината, и ме подкани с жест да седна на пода до леглото и. Отиде до скрина и започна да рови из горното чекмедже.
Никой от нас не бе пристигнал тук с повече от една чанта багаж, но бях забелязал, че всички бяха отделили време да разопаковат вещите си и да „маркират“ местенцето, където обитаваха, като свое. Всички, освен мен. Живях с онова, което измъквах от зелената торба, която ми бяха приготвили в Камдън, докато се изпразни. Чак когато нещата ми взеха да се връщат от пране, почнах да използвам две чекмеджета и отреденото за мен място в дрешника, вместо да пълня торбата отново.
Либи откри онова, което търсеше, и седна на пода до мен. Беше книга.
— „Пълни събрани съчинения на Емили Дикинсън“? — Прочетох заглавието на глас и прекарах пръст по релефните букви върху корицата.
— Обичаш ли поезия?
Не бях чел поезия досега. Никаква. Бях запален читател (главно на комикси), но поезията никога не бе влизала в полезрението ми.
— Разбира се — отвърнах, понеже беше невероятно красива и ако ме беше попитала дали обичам да ям живи жаби, пак щях да закимам също така ентусиазирано, ако знаех, че това се очаква да кажа.
— Дикинсън е невероятна. Думите й текат леко, като поточе. Сякаш… не знам, сякаш знае точно кои думи са създадени една за друга. Все едно си взел един куп думи и си ги разбъркал, а тя знае точно в какъв ред да ги постави.
— Като пъзел?
Либи кимна.
— Да, като пъзел от думи.
— Може ли да погледна?
Тя ми подаде книгата. Прелистих страниците. Много от ъгълчетата бяха подвити, а почти на всяка страница имаше подчертан текст. Обърнах на произволна страница, отбелязана от нея, и прочетох:
Не можех за Смъртта да спра,
но тя се спря за мене,
в каляска седнахме — до нас
безсмъртието беше.
— Защо „Смъртта“ е с главна буква?
— Тук тя казва две неща с едно изречение. Намеква, че Смъртта е човек или същество, което я чака, и освен това казва, че това, кога ще умре, не е под неин контрол. Може да се опита да избегне смъртта, но тя рано или късно ще спре за нея. Не може да я избегне, никой не може. Смъртта идва за нас, без значение дали го искаме, или не. Не можеш да се скриеш.
— Мисля, че ако тя се появи в карета, поне ще се опитам да избягам — отвърнах аз. Опитах се да прелистя страницата и остра болка, която ме накара да потръпна, прониза дясната ми ръка.
Пръстът на Либи погали опакото ни дланта ми, след което се плъзна по гипса.
— Когато си счупих ръката, не можех да я движа повече от месец. Научих се да правя всичко с другата. И ти трябва да пробваш. Трудно е, но пък счупеното ще зарасне по-бързо, ако не го натоварваш.
— Какво е „воал“?
Бях се загледал в друга строфа:
По-скоро то задмина нас
и тръпен хлад усетих,
че носех рокля — нежен тюл
и от воал — наметка.[1]
— И „тюл“? Какво означава?
Либи се изкикоти.
— Кое е толкова смешно?
— Ти. Това е толкова дълбоко стихотворение, а ти се чудиш от какво е направена роклята й.
— Добре де, от какво?
Либи се замисли за момент.
— Ако ти покажа, обещаваш ли да се държиш прилично?
Кимнах. Бях любопитен.
Либи стана и направи нещо, което накара сърцето ми, което продължаваше да препуска бясно, да настъпи газта още повече. Тя разкопча роклята си, остави я да се свлече на земята, измъкна се от нея и пристъпи към мен.
— Сутиенът и гащичките ми са ефирни, като воал.
Дъхът заседна в гърлото ми. Опитах се да си поема рязко въздух и звукът изкънтя в тишината на стаята, преди да го спра.
Сутиенът и гащичките й бяха от тънка бяла материя, която бе почти прозрачна. Знаех, че не трябва да зяпам, но не можех да се сдържа. Очите ми се плъзгаха по извивките на голите й рамене, към гърдите, към зърната й (настръхнали и почти видими, но не съвсем), по плоското и коремче… Имаше белег отляво — почти зараснал, но си личеше, и тя сигурно забеляза, че го гледам, и несъзнателно го прикри с длани. Показалецът й се уви около ластичето на гащичките и ги дръпна с няколко сантиметра надолу по бедрото и. Това отвлече вниманието ми от белега.
Въпреки че лицето на Либи бе пламнало, тя се усмихваше.
— Теган ги избра. Каза, че в тях дупето ми ще изглежда добре. Викат им „прашки“. Никога не съм носила такива преди. Малко са неудобни в началото, но се свиква. Каза, че са най-добрият начин да не ти се вижда бельото през дрехите.
Тя се завъртя бавно, завъртя ми се и главата. Мислех си за госпожа Картър в езерото, съблякла се както я е майка родила за бързо топване в ледената вода. Госпожа Картър в спалнята с майка ми. Майка ми, която съблича госпожа Картър пред огледалото. Снимката на двете заедно, голи, с преплетени ръце и крака. Снимка, която трябваше на всяка цена да си взема от д-р Огълсби или който там я беше прибрал. Помислих си за Теган, излизаща от тоалетната, почти без дрехи… всички тези мисли дойдоха накуп, сетне мигом се върнах при Либи, сладката Либи, която ми се усмихваше, завършила завъртането си, пръстите й игриво подръпваха ъгълчетата на онези гащички. Тя коленичи пред мен и се наведе по-близо. Ръката й се отлепи от тялото и потърси пръстите на лявата ми ръка. Докосна ги, притегли ме към себе си.
— Тюлът е много мек.
Тя придърпа ръката ми към лявата си гръд и прекара пръстите ми по ръба на материята. Топлината на плътта й беше влудяваща. Цялото ми тяло затрептя. Зърното и се притисна към дланта ми. Тя затвори очи. И двамата дишахме тежко. Не забелязах кога ръката и се пресегна и разкопча сутиена. В един момент беше там, в следващия вече го нямаше. Усетих, че двамата с нея сякаш сме едно цяло. Този порив да докосна всеки сантиметър от тялото й, да я вкуся… всички тези чувства, които никога не бях изпитвал, бушуваха в мен. Либи задържа лицето ми за момент в ръцете си, след това устните й потърсиха моите. Тя ме целуна. Косата и се стече върху страните ми. Още преди да осъзная какво правя, отвърнах на целувката. Пет минути. Десет. Не знам колко. Загубих представа за времето.
— Каза ми да се държа прилично — успях да изрека най-накрая. Думите едва излизаха от устата ми, накъсани от тежкото ми дишане.
— Размислих. Момичетата често правят така.
Либи се пресегна и разкопча катарамата на колана ми, а след това и най-горното копче на джинсите ми. Устните и се приближиха до ухото ми. Дъхът и беше топъл.
— Правил ли си го?
Поклатих глава.
— Добре.