Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (133)

133.
Бишъп

Ден двеста и трети, 09:48 ч.

Адвокатът на Ансън Бишъп уведоми медиите, че клиентът му ще бъде освободен по обед на 2 септември, сряда, и в съдебната палата ще бъде дадена пресконференция, където двамата с Бишъп ще направят съвместно изявление, последвано от въпроси. В действителност го освободиха на 31 август, в единайсет вечерта. Напусна съдебната палата през задния вход, където нямаше никого, с изключение на чистача, който пушеше и придържаше вратата с крак точно толкова, че да не позволи на димния детектор на два метра от него да запищи. Бишъп се вмъкна в една работеща на празни обороти лимузина, на чиято задна седалка го очакваше черна кожена торба. В нея имаше няколко документа за самоличност с различни имена, кредитни карти, тоалетни принадлежности, ключове за кола и десет хиляди долара в брой. Лимузината го откара до хотел „Радисън“ на летище „Мидуей“, където той боядиса косата си черна, дремна три часа и взе късния полет за Бостън под името Дарън Мецлър.

Необезпокояван от папараци, слезе на международното летище „Логан“ и стигна до дългосрочния паркинг недалеч от него. Ключовете, които намери в торбата, отключиха сребрист двегодишен „Мерцедес C-300“, оставен с пълен резервоар на паркомясто K302.

Пътуването до Ню Касъл, Ню Хампшир, отнемаше около час, но Бишъп спря да закуси в малко крайбрежно ресторантче в Нюбъри порт, наречено „При Майк“. По един от кабелните канали вървеше видеото, което Клозовски бе оставил на работния си компютър — онова, в което признаваше, че е извършил първоначалните убийства на У4М, от Кали Тремел чак до отвличането на Емъри Конърс. Когато клипът свърши, няколко журналисти заспориха дали пък съдебните заседатели в процеса на Бишъп някак са видели този запис, въпреки че бе излязъл едва след като разискванията бяха приключили. Бишъп си тръгна, преди да чуе до какъв извод стигнаха. Тук също никой не го позна.

След като прекоси моста от Портсмут до остров Ню Касъл, той подкара бавно из очарователните ретро кварталчета, мина през центъра на острова и последва знаците до „Грейт Айлънд Комън“, старомоден парк на брега на Атлантика. Наоколо имаше само няколко коли, най-вероятно на неколцината бегачи или на майките с деца по детската площадка.

Бишъп излезе от автомобила и закрачи към една от пейките досами брега. Вдъхна с пълни гърди соления есенен въздух, наслади му се за миг, след което седна до някакъв човек, който четеше сутрешния вестник. Заглавието на първа страница гласеше: „ЧИКАГСКИЯТ ДЕТЕКТИВ ПО СЛУЧАЯ У4М ОСВОБОДЕН, ОТСТРАНЕН ОТ РАБОТА ЗА НЕОПРЕДЕЛЕНО ВРЕМЕ“.

Мъжът до него прелисти страницата и кръстоса крака. Беше облечен в пуловер с най-безумната шарка на червени и зелени ромбове. Носеше очила, които го правеха по-възрастен, отколкото беше. Когато вдигна поглед от вестника и се загледа в разпенените океански вълни, ги свали и ги остави да се люлеят на гърдите му, окачени на сребърна верижка.

— Прекрасна гледка.

Бишъп потисна желанието си да се усмихне:

— Изглеждаш ужасно.

Мъжът сви рамене:

— Мислех, че може да ми помогнеш да си взема сбогом с д-р Виктор Уитънбърг, преди да изгоря това извращение. — Той сложи отново очилата на носа си. — Виж, тези почнаха да ми харесват.

— Радвам се да те видя, баща ми.

— И аз теб, Ансън. — Той погледна часовника си. — Подранил си с дванайсет минути.

— Съжалявам — отвърна Бишъп, преди да осъзнае, че всъщност това не беше упрек; просто баща му изтъкваше колко е часът.

Баща му махна с ръка пренебрежително. Сгъна вестника и го остави на пейката между тях, но продължи да гледа към водата.

— Гордея се с теб, сине. Знам, че това е нещо, което не съм ти казвал толкова често, колкото е трябвало, докато растеше, но наистина се гордея с теб. Горд съм, че израсна именно такъв и постигна толкова много. — Той потупа вестника. — Всички тези хора, които отстрани. Светът е по-добро място заради теб.

— Светът е една огромна помийна яма.

— Вече по-малка.

— Може би.

Бащата на Бишъп посочи вестника:

— Не видях да споменават за телата в нашето езеро. Поне не и в пресата.

Погледът на Бишъп откри една платноходка на около половин километър от брега. Поклащаше се във водата в близост до стария фар на малкия каменист остров.

— Клозовски каза, че са идентифицирали господин Картър, Уелдърман и Стокс. Подозират, че едно от оставащите е на Огълсби, но нямат ДНК, с която да го сравнят. Още се чудят кои са другите двама, поне засега.

Бащата въздъхна.

— Майка ти беше доста темпераментна тогава.

И двамата замълчаха. След малко Бишъп каза:

— Успя ли да й простиш? За това, че избяга с госпожа Картър и Кърби?

Той се замисли, после кимна:

— Мисля, че и двамата осъзнавахме, че връзката ни е приключила. Бяхме заедно заради теб, не заради самите себе си. А „лепилото“, което държи една връзка, трябва да е по-силно. Ако нещата не бяха приключили по този начин, можеше аз да се превърна в номер седем в онова езеро. — Той побутна ъгълчето на вестника и се ухили: — Ако вече не си ме убил в онази твоя книжка. Умното ми момче.

— Изглеждаш ужасно в коледни цветове, Джералд.

Бишъп и баща му погледнаха вляво. Не бяха я чули да се приближава.

— Здравей, майко — каза Бишъп.

Беше облечена в пуловер на „Джей Крю“ върху рокля от „Лофт“. Беше се изрусила. Цветът й отиваше.

Тя погледна към океана и се усмихна:

— Прекрасно е, Джералд. Не мога да разбера защо досега не си ни казал за това място.

— В момента се подвизавам като Уорън. Уорън Крей. Преместих се тук година след Симпсънвил. Пробвах да се установя и на други места, но нещо в океана винаги ме е привличало. Държа малко магазинче за антики в града. Скоро ще станат дванайсет години. Тих и спокоен живот. Харесва ми.

— И аз не бих се отказала от тих живот — каза тя.

Бащата се изправи и я огледа:

— Изглеждаш много добре.

Майката се усмихна и го прегърна:

— Ти също. Доста време мина.

Някой наду клаксон зад тях. Три дълги изсвирвания. Всичко друго, но не и тихо.

Един голдън ретривър, който тичаше наоколо, излая два пъти.

Бишъп познаваше този клаксон.

— Не само аз съм подранил днес.

Тримата се обърнаха и загледаха как през паркинга към тях се приближава бял „Форд Мустанг“ с черна ивица през средата. Колата спря до ниската ограда на няколко метра от пейката. Винсънт Уейднър слезе от шофьорското място и се протегна.

— Трябваше да ми дадат ток, за да я запаля. Акумулаторът беше заминал, понеже тази красавица тук стоя в склада бая време. Щом се качихме на магистралата обаче, направо полетя.

Бишъп се изправи, заобиколи пейката и се приближи към него.

— Изглеждаш добре. Като за мъртвец де.

— Не само аз, така като гледам — отвърна Винсънт, кимайки към бащата. Сетне посочи с палец към колата. — Онзи там пя през половината път. Никога вече няма да се кача в едно возило с него. Когато не пееше, човъркаше нещо в лаптопа си. Не останаха хора, които знаят как да се насладят на пътуване с автомобил.

— Не е лаптоп, а е „Елиънуеър 17“ с осмо поколение процесор и GTX видеокарта. Няма да ми обиждаш хардуера! — дочу се глас от колата. — Много неща са ми на главата и трябва да остана добре информиран.

Предната дясна врата се отвори. Едуин Клозовски излезе от мустанга и кимна:

— Здрасти, Ансън.

— Здрасти, Хлапе.