Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (90)

90.
Портър

Ден шести, 01:27 ч.

Портър шофираше с отворени прозорци. В Чикаго това би било невъзможно по това време на годината, но температурата в Южна Каролина беше около петнайсетина градуса. Хладният въздух, който свистеше около него, го държеше буден и му помагаше да се чувства жив.

Отчаяно се нуждаеше да се чувства жив, понеже нещо в този момент му пречеше. Не можеше да го определи точно, въпреки че прекара последните двайсет минути в мисли за това. Чувстваше, че е тук, и в същото време не беше. Ако бе възможно човек да напусне тялото си и да се наблюдава отстрани, то Портър в момента правеше тъкмо това. Беше обикновен наблюдател, случаен минувач, който стои на едно място, докато филмовата лента, съдържаща живота му, продължаваше да се върти.

Сребристият лексъс на Сара Уернър не нарушаваше ограничението на скоростта. Всъщност дори караше с два-три километра в час под разрешеното. Използваше мигача си там, където беше необходимо, а когато на няколко пъти улучи жълт светофар, спря чинно и изчака, вместо да ускори и да профучи напред. След десетина минути Портър спря да се преструва, че я преследва тайно. Сара знаеше, че е зад гърба й. Ако бяха в града, можеше и да съумее да остане невидим, но отдавна не бяха там. Той я последва по I-26, след това по Седемдесет и осма, след това по няколко по-малки пътища, докато най-накрая се отказа да ги следи. С всеки завой колите около тях намаляваха и сега, докато караше след нея по някакъв тесен двулентов път през полята, двамата бяха сами.

Също като в паркирането до магазина за авточасти, и в това среднощно шофиране имаше нещо познато. Портър отново си каза, че е така, понеже Бишъп го бе описал подробно в дневниците си. И също като преди не можа да убеди себе си, че не е шофирал по същия този път. Когато минаха покрай два големи силоза, боядисани в зелено и покрити с ръждиви петна, Портър си помисли, че никога преди не ги е виждал, но знаеше, че ги е виждал. Едно малко гласче в дълбините на съзнанието му напомни, че в дневниците на Бишъп не се споменават зелени силози.

Мигачът на Сара се включи. Ляв завой — от асфалтираното шосе към чакълен път, край който растяха треви, високи колкото Портър. Някога може би това са били царевични ниви. Или тютюневи. Или жита. Майката Природа обаче ги беше изгонила — без предизвестие — преди много години. Дори звездите сякаш бяха изоставили това място. Небето над главата му приличаше на равен, чисто черен гоблен. Портър знаеше, че ако има смелостта да изключи фаровете, ще потъне в мрак, толкова плътен, че би могъл да го вкуси.

Зави след Сара и чу как чакълът захрущя под гумите му. Тя беше на поне половин километър от него, изчезнала зад плетеница от завои, но това нямаше значение. Знаеше точно къде отиват, нищо че не искаше да повярва.

Голямата къща, облицована с бели дъски, се извиси застрашително в края на чакъления път така, както чудовище би изпълзяло от дупка в земята. Първо плахо се показаха комините и горната част на ламаринения покрив, след това вторият етаж, последван от първия и най-накрая верандата. Входната врата зееше широко отворена. Отпред мъждукаше светлинка, ала всички прозорци бяха потънали в непрогледен мрак. Докато Портър отбиваше зад празния лексъс на Сара, осъзна, че прозорците не са просто тъмни, а са заковани с дъски. Светлината от фаровете му се пресегна през полето зад къщата и докосна хамбара… поне онова, което бе останало от него. Покривът отдавна се бе срутил. Само три стени бяха оцелели, но едва се крепяха. Един по-сериозен порив на вятъра — и цялата постройка можеше да рухне.

Портър изгаси двигателя и фаровете на беемвето. Единствената светлинка, която остана, бе от отворената входна врата. Качи се на верандата, дъските скърцаха под краката му, не можеше да си спомни кога е слязъл от колата. Кожата му бе настръхнала. Вената на врата му пулсираше лудешки. Влезе в къщата и всичко наоколо притихна, дори песента на щурците остана отвън.

Бледото сияние, което бе забелязал, идваше от свещите — десетки свещи, разположени по всички повърхности из къщата. Повечето бяха изгорели до половината. Сара не го бе изпреварила толкова много — вероятно ги бе запалила по-рано тази вечер. Мебелировката бе покрита с бели чаршафи, и то преди доста време. Плътният сив прах се бе набил в тъканта.

Портър я откри в другия край на сводестия коридор, в помещение, което не можеше да е друго, освен всекидневната, стая, изпълнена със сенки, с една-единствена свещ върху каменната камина.

Стоеше с гръб към него.

Коленичила. Черното палто бе заменено с бяла роба. Главата й бе наклонена напред. Докато се приближаваше към нея, видя, че ръцете й са сключени пред гърдите като за молитва. Очите й бяха затворени.

На сребърен поднос пред нея бяха подредени три малки бели кутийки. Няколко парчета черна лентичка.

И нож.

Светлината на свещта влюбено милваше острието му.