Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (47)

47.
Портър

Ден пети, 14:15 ч.

Сам Портър дочу трясък.

Трясъкът беше последван от тежко тупване някъде из сградата. Не беше звук от експлозия, по-скоро нещо, паднало от полица няколко стаи по-нататък. Може някой да се бе спънал в коридора и да се бе ударил зле в стената или на пода.

Той бутна дневника настрана.

Слушаше.

Стъпки.

Погледът му бе привлечен от някакво движение в горния десен ъгъл на стаята. Когато вдигна очи, осъзна, че не е било движение, а че светлината на охранителната камера — онази, която светеше червено — бе примигнала и угаснала.

Часовникът под камерата показваше два и петнайсет следобед.

Дочу вик. Нямаше как да го сбърка. Мъжки глас. Не различи думите, но тонът бе гневен и уплашен.

Изправи се. Тялото му възропта. Беше седял неподвижно часове. Наложи се да отдели няколко секунди да се разтъпче и да даде шанс на кръвта да открие наново пътя към краката му.

Друг трясък, последван от още два.

Каза си, че няма как да е стрелба, не и в сърцето на полицейско управление, ала звучеше точно така. Ченгето в него незабавно се пресегна към празното място под мишницата му, където пистолетът му обикновено се спотайваше в кожения кобур.

Портър се приближи до вратата.

Имаше малко прозорче на нивото на очите, което даваше възможност на влизащия или излизащия да види какво става от другата страна. През прозорчето съзря мъжки тил — без съмнение на полицая, който го охраняваше. Главата му се въртеше наляво-надясно — той оглеждаше коридора от единия до другия край. Ала това не бе обичайното движение на човек, стоящ на пост от часове, а нервно, паникьосано суетене.

Портър почука на вратата.

Главата бързо се извърна. Когато Портър видя очите на мъжа, веднага разбра, че има нещо много, ама много нередно. Полицаят го погледна за частици от секундата и отново впери поглед в коридора.

Портър завъртя бравата.

Заключено.

Той почука отново.

— Какво става?

Този път полицаят даже не го удостои с поглед — очевидно нещо друго бе привлякло вниманието му.

Още три изпуквания бързо едно след друго.

Портър заблъска по вратата.

— Кой стреля? Какво става тук?!

Полицаят врътна глава за към прозорчето, после се втурна наляво. Там бяха килиите. Не бяха много, тъй като бяха предвидени само за временно задържане, докато обработят документите на престъпниците и ги транспортират до затвора. Няколко големи помещения и половин дузина единични или двойни. Две масивни метални врати отделяха тази част на етажа, а между тях имаше кабинка за охранителите.

Зазвуча сигнал за тревога.

На стената на стаята за разпити, точно до часовника, запримигва червено-бяла лампа. Някой беше включил противопожарната аларма.

Портър отново заудря по вратата.

— Някой да ме пусне!

Още трима души притичаха по коридора — двама към килиите, третият в обратна посока: мъж с белезници, дълга черна коса и татуировки по цялото лице. Доста приличаше на човек, който допреди няколко минути е бил зад решетките.

Откъм тавана се разнесе цвъртящ звук и противопожарната пръскачка оживя. Обля го леденостудена вода.

Портър скочи към масата. Дневниците! Събра ги с един замах, пъхна ги обратно в кашона и затвори капака. Помъкна безценния си товар към вратата и отново заблъска по нея с юмрук.

— Отворете шибаната врата!

Пресегна се и натисна бравата. Този път се отвори. Когато излезе навън, покрай него притичаха още трима от специалните части в пълно бойно снаряжение. Едва не го пометоха. Проследи ги с поглед. И двете врати, водещи към килиите, бяха отключени. Когато тримата си пробиха път до другата част от етажа, Портър съзря хаоса, който цареше там. Вратите на килиите зееха. Коридорът беше пълен с полицаи и престъпници. Някой замахна с метална тръба към единия от специалните части, сграбчи го за ръката и…

Вратата отново се затвори, Портър остана от другата страна.

Водата от противопожарните пръскачки се лееше навсякъде, покритият с плочки под се бе превърнал в пързалка.

Въпреки че в този коридор имаше няколко стаи за разпит, от видеото, което му бе показал Пул, Портър знаеше в коя точно е Бишъп. Когато погледна, видя, че и въпросната врата е отворена. Заслони очи с длан, за да се предпази от шуртящата вода, и се заоглежда.

Видя го. Петнайсетина метра напред. Не тичаше, но вървеше с бърза крачка.

— Бишъп!

Ансън Бишъп се извърна за миг, само колкото да го •зърне, после изчезна зад ъгъла.

Портър тръгна след него. Пътьом дръпна за ръкава мъж от специалните части, хукнал в обратна посока:

— Ансън Бишъп се измъква!

Дори онзи да го чу през врявата, не реагира. Отърси се от хватката на Портър и продължи към килиите.

Портър зави в края на коридора и отново забеляза Бишъп. Имаше солидна преднина и тъкмо се затичваше по стълбите. Всички врати тук бяха отворени, сякаш някой бе задействал ключалките им дистанционно, макар че би трябвало да се затворят при включване на алармата.

Когато стигна до стълбището (вратата към него също бе отворена), той погледна нагоре, после надолу, но не видя Бишъп. Хората тичаха и в двете посоки, ала повечето слизаха към изходите.

Портър се затича с тях. На няколко пъти едва не изпусна кашона, докато евакуиращите се го блъскаха и бутаха.

На първия етаж поне стотина души се тълпяха във фоайето и опитваха да стигнат до изходите. Множеството се придвижваше със скоростта на охлюв. Портър пробва да си проправи път, но се оказа почти невъзможно. Минаха почти две минути, докато напусне сградата.

Леденостуденият въздух навън сякаш го зашлеви. Снежинки се лепяха по дрехите му. Кашонът с дневниците обаче стискаше здраво под мишница.

Изведнъж зърна Бишъп, който тъкмо сядаше на предната дясна седалка в сребрист лексъс. Шофьорът видя Портър, първо се намръщи, след това се усмихна и му помаха с деликатните си, тънки пръсти. Беше жената, която познаваше като Сара Уернър — майката на Бишъп.

Портър най-накрая успя да стигне до тротоара, но колата вече се бе изгубила в трафика.