Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (59)

59.
Клеър

Ден пети, 17:03 ч.

Не беше Сам.

Не можеше да е Сам.

Във всеки случай не можеше да е сигурна.

Върху лицето от другата страна на прозорчето беше нахлузена черна скиорска маска, а под нея човекът носеше слънчеви очила, за да скрие и очите си. За миг Клеър се почувства благодарна за това. Щеше да й дойде много, ако беше успяла да разпознае очите.

Не беше Сам. Понеже Сам не би направил това.

Не се чувстваше добре.

Тресеше я. Мислите й бяха отнесени.

Лицето от другата страна се килна в другата посока, демонстрирайки десния си профил.

Клеър не виждаше устата му. Маската нямаше прорез за уста.

Гладка.

Празна.

Пуста.

Каза си, че не може да е сигурна дали изобщо е мъж. Изправи се на пръсти и се опита да го огледа по-добре — рамене, гръден кош, каквото и да било, — но лицето се наведе още по-напред, запречвайки и без това ограниченото й зрително пространство.

— Какво искаш от мен, шибана откачалко!?

Лицето се наклони отново. Почти можеше да почувства усмивката под маската. Кафяви зъби, смрадлив дъх — това очакваше да срещне, ако непознатият пред нея решеше да открие лицето си, сигурна беше в това. Може би щеше да е озъбен като ръмжащо куче, без нищо човешко в себе си.

Вземи се в ръце, Клеър. Това не просто е някакъв си там човек — това е слаб човек. Такъв, който трябваше да те дрогира и да те заключи, защото…

Защото… защо?

Имаше причина. Трябваше да има причина. Дали по случайност не се бе приближила твърде много до разгадаването на мистерията, без дори да осъзнава това?

Двама полицаи — изчезнали. Двама мъже — мъртви. Може би този тук не е изчаквал да се натъкнеш на нещо, а просто си следващата в списъка му.

— Хайде, бъди мъж и отвори тая врата! — Тя отстъпи крачка. — Какво, нямаш достатъчно големи топки за такова нещо ли? Хайде, де! Дори ще преброя до три и ще ти дам преднина да избягаш… преди да изляза оттук и да те съдера от бой!

Той продължаваше да я гледа безмълвно.

Лъскави черни очи като на буболечка, скрити зад маска.

Тя се пресегна към дръжката и я задърпа.

— Болна съм. Не можеш да ме оставиш тук! Имам нужда от лекарства. Мамка му, дори вода нямам!

Чу се силно изщракване. Светлините отново изгаснаха.

Очертанията на вратата се размиха в мрака.

И малкото прозорче.

И човекът отвън.

Всичко потъна в чернота.

Клеър се наруга мислено, че не се сети да се огледа, докато още беше светло. Все още нямаше представа къде се намира. Не знаеше има ли в помещението нещо, което би могла да използва, за да се измъкне.

Потрепери.

Студът гъделичкаше плътта й, бъркаше под дрехите й и я галеше, като започваше от врата и смразяваше всеки сантиметър от тялото й. Все едно седеше във фризер — толкова бе студено.

Нещата не можеха да станат по-лоши. Вероятно не можеха.

След това чу писъка. Мъжки глас. Крясък от болка. Звучеше толкова ясно, все едно беше на не повече от метър и половина от нея в пълния мрак.