Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (65)

65.
Пул

Ден пети, 20:03 ч.

Пул успя да хване директен полет за Чарлстън от летище „О’Хеър“ но това, че летя с граждански самолет, а не с полет на ФБР, го забави. Уговори кола под наем още докато чакаше на терминала в Чикаго, но дори това се оказа доста времеемко. След като кацнаха на международното летище в Чарлстън, чакаха на опашка на пистата почти двайсет минути, преди да стигнат до терминала. Щом слезе от самолета, Пул се втурна към гишето на компанията за коли под наем, като по пътя си лавираше между семейства, бизнесмени и служители на летището, каращи колички за голф, само за да се нареди на друга опашка. Устоя на изкушението да размаха значката си, понеже знаеше, че в мига, в който го стори, запис в погрешна база данни щеше да се озове във входящата кутия на специален агент Хърлес.

Двайсет и осем минути след като застана пред гишето за коли под наем, той напусна територията на летището, карайки Тойота „Rav4“, която смърдеше на цигарен дим и почистващ препарат. След още четиресет и една минути стигна до полицейското управление в Чарлстън. Четири минути, за да обясни на дежурния полицай какво точно му трябва. И още двайсет, прекарани в седене в разхвърляната конферентна зала и чакане.

Пул тъкмо хвърляше жадни погледи на петносаната кана за кафе върху шкафа в далечния край на стаята, когато някакъв мъж почука два пъти на вратата, влезе и се представи като Байрън Лок, помощник-началник на полицията.

Първата дума, която изникна в съзнанието на Пул при вида му, беше „нацепен“. Човекът беше целият изтъкан от мускули, без грам мазнина (и без врат), висок около метър и седемдесет и седем и тежащ стотина килограма. Носеше флотски панталони, бяла официална риза с ръкави, навити над лактите, и разхлабена синя вратовръзка. Пистолетът и значката му бяха прикрепени към колана. Той остави две папки на масата и седна на стола точно срещу Пул.

— И така — полицай Самюъл Портър.

— Полицай Самюъл Портър — повтори Пул.

— Не останаха много от нас, които помним онези дни — обясни Лок. — Странно е как бързо лети времето. Сякаш беше миналата седмица.

— Били сте тук, когато Портър е бил новобранец?

Лок кимна.

— Имах вече две годинки служба, когато той дойде. Не сме работили заедно, но го познавам. Хилбърн също. И двамата — добри хора, от онова, което помня. Извадих досиетата им, за да си освежа паметта. Страхувам се, че няма кой знае какво в тях. Нещо конкретно ли търсите?

Пул много бе премислял точно този въпрос, но истината бе, че си нямаше никаква представа. Най-общо казано, Бишъп бе казал, че Портър се опитва да прикрие нещо, което се е случило в Чарлстън. Пул мълчаливо затърси подходящите думи…

Той каза, че тя го познава, от времената, когато е бил новобранец в Чарлстън. Каза, че е една от малкото хора, които все още са живи и знаят истината за него. „Тя беше там, тя ме видя, когато го направих, трябваше да си замине“.

Пул извади телефона си и показа на Лок снимка на застреляната в хотел „Гийон“.

— Познавате ли тази жена?

Лок заразглежда снимката. Дори дупката от куршум в челото й да го притесни, не го показа. След две десетилетия в полицията най-вероятно бе виждал и по-страховити неща.

— Трябва ли да я познавам?

— Мислим, че е свързана с разследване, което Портър е провеждал тук, в Чарлстън. Името й е Роуз Финики.

Лок се пресегна към телефона в средата на масата и набра някакъв вътрешен номер. Когато отсреща вдигнаха, той повтори името. Секунда по-късно сложи ръка върху слушалката и погледна към Пул:

— В нашите бази няма и помен от това име. Имате ли нещо, което да я свързва с този район? Адрес, шофьорска книжка…?

Пул не беше сигурен каква част от цялата история е готов да сподели.

— Може да е ръководела някакъв дом за деца, лишени от родителска грижа.

Лок отново заговори по телефона, вдигна пръст, след което поклати глава:

— И в отдела за закрила на децата също няма нищо. Ако е работела в системата, би трябвало да е регистрирана при нас. Нищо ли не излезе, като проверихте отпечатъците й?

Пул поклати глава:

— И при лицевото разпознаване нула резултати. Прекарах я през всички федерални бази данни.

Лок затвори телефона и върна мобилния на Пул.

— Очевидно имате по-добри ресурси от мен. Щом вие не можете да я намерите, не съм сигурен как точно бих могъл да ви помогна аз.

— Ами случаите на Портър? Ще може ли да им хвърля едно око?

— Портър беше патрулиращ полицай. По неговите случаи не се пазят досиета. Той пишеше глоби, отзоваваше се на повиквания за домашни проблеми, такива работи.

— Каза ми, че са го гръмнали в главата, докато се опитва да залови местен дилър на дрога. От неговата уста прозвуча като сериозен случай.

Лок обмисли чутото, прелисти горната папка и отсече:

— Тук няма описано нищо подобно. В досието му от „Човешки ресурси“ се споменава за нараняването му и за болничния, но нищо, което да сочи към конкретен случай. Възможно е с партньора му да са работили над нещо. Когато обикаляш из даден район, започваш да опознаваш местните, и добрите, и лошите, правиш си списък като на Дядо Коледа — кои са били добрички и кои непослушни — и фокусът ти се стеснява. Ако са преследвали някой определен дилър, не е било част от официално разследване. Ако е така, то би било поверено на отдел „Наркотици“, не на двама новобранци.

— Прякорът на дилъра бил Невестулката.

Лок вдигна пръст отново, набра друг вътрешен номер и повтори името. Намръщи се, преди да затвори.

— Нито в миналите, нито в настоящите наркодела фигурира някой с този прякор. Съжалявам.

Пул погледна папките:

— Може ли?

Лок ги плъзна към него.

Не съдържаха кой знае какво. Снимки на доста по-млад Портър и на Хилбърн. Списъци кога са се появявали и кога са си тръгвали от работа. Данни от „Човешки ресурси“. Никакви грамоти. Никакви бележки. Нищо, което Пул не би могъл да изтегли от Чикаго. На отделен хвърчащ лист в папката на Хилбърн бе докладът за смъртта му.

— Не бях сигурен дали ще ви трябва това — каза Лок. — Аз бях разследващият полицай. Накрая прецених, че е самоубийство. Вдовицата му потвърди, че е бил депресиран от две години. През последната взимал хапчета. Веднъж го заварила налапал дулото на служебното оръжие. Не съм разбрал за това, иначе бих го отстранил от активна служба и бих му помогнал да потърси професионална помощ. Изчакал я да отиде да пазарува и се обесил в мазето. — Лок се облегна назад. — След известно време тази работа ти се отразява. Предполагам, не е необходимо точно на вас да обяснявам. Някои от нас се справят, като говорят, успяват да минат невредими през всички гадости, на които ставаме свидетели, а други го събират у себе си, докато не стане прекалено късно. Не съм предполагал, че Хилбърн е от тези, които трупат, но то невинаги е очевидно.

Пул измъкна факсимилето на предсмъртното писмо.

— Какво ще ми кажете за това?

Лок сви рамене.

— Ами… видя ми се подозрително. Както и на всички останали, като че ли. Графологичната експертиза не можа да даде категоричен отговор. Като че ли почеркът е негов, но е писал под стрес. Разбираемо, като се има предвид какво е решил да стори. Хилбърн ходеше на църква, но никога не е правил впечатление на особено религиозен, така че „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“ е леко странно. Баща му е бил мъртъв от петнайсет години. Подборът на думите ми изглежда странен, не е нещо, за което може да се сетиш на прима виста, а по-скоро нещо премисляно дълго време. Но пък и аз не съм особено религиозен, така че знае ли човек.

— Подозирали ли сте нещо различно от самоубийство?

Лок почти се разсмя.

— След всички тези години в полицията вече почвам да подозирам, че ме лъжат дори когато ми честитят рождения ден. Огледах всичко, което можах да открия тогава, но ако изключим бележката, нищо не подсказваше, че Хилбърн може и да е убит. — Той извади химикалка от джоба на ризата си и огради с кръгче един адрес. — Вдовицата. Пробвайте да говорите с нея. Имала е прекалено много време да мисли по въпроса. Може и да ви е от помощ.