Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (34)

34.

Дневникът

Д-р Огълсби бе сменил стола — новият представляваше гигантско оранжево чудовище само от възглавници, без никаква опора. Постоянно потъвах в него. Ако пробвах да се облегна назад, вероятно щях да изчезна в дълбините му, затова бях принуден да седя на ръба. Бях пораснал доста през изминалата година, ала краката ми едва достигаха пода. Предполагам, бих могъл да седна на пода, но…

— Виждам, че съзнанието ти все още има навика да се лута безцелно насам-натам, Ансън. Защо не погледнеш напред и не се опиташ да останеш в настоящето?

Погледнах д-р Огълсби. Ако пуловерите на ромбчета можеха да ядат хора, неговият бе направо професионалист. Зелено, жълто и бяло… това вероятно беше една от най-противните дрехи, които бях виждал през живота си. На всичкото отгоре беше поне два размера по-голям. Добрият доктор направо се губеше в него.

Усмихнах му се:

— Не бих пропуснал и секунда от времето, прекарано с вас, докторе.

— Радвам се да го чуя. И за мен сеансите ни са удоволствие.

Помислих си: ще се пресегне за тях след три, две, едно…

Ама разбира се. Точен като часовник. Взе очилата си, които висяха на врата му, сложи ги на носа си и погледна към бележника в скута му.

— Харесва ли ти времето, прекарано с госпожица Финики?

— А на вас харесва ли ви ножът ми?

По време на предишните сеанси той си изгради навика да оставя ножа ми на ъгъла на бюрото си, на показ, но там, където да не мога да го достигна — доста очебийно дразнене, някаква демонстрация на власт, техника, която съм сигурен, че беше откраднал от някого, понеже не беше достатъчно креативен, за да му хрумне подобна идея. Само че днес ножа ми го нямаше. Последния път, когато го видях, детективи Уелдърман и Стокс ме товареха в колата, за да ме закарат в къщата на Финики. Бях го попитал дали ножът ми е у него, а самодоволното копеле отвърна: „Какъв нож?!“. Все едно изобщо не бе съществувал.

— Не сме тук, за да говорим за ножа ти, Ансън. Тук сме, за да обсъдим твоето състояние, и понеже сме ограничени откъм време, предлагам да се върнем на темата.

— Защо съм тук? Защо изобщо говорим? Вече не съм заключен в някоя от вашите стаи.

Д-р Огълсби се усмихна:

— Може и да си напуснал „Камдън“ но докато съдът не каже обратното, ти все още си мой пациент. Имам сериозен интерес да се убедя, че ще получиш необходимото лечение, за да се подобри състоянието ти.

— Но аз съм добре, докторе. Няма накъде повече да се подобрявам.

— Травматичните преживявания често оставят белези. Понякога те са дълбоко заровени и излизат на бял свят, когато най-малко ги очакваме. Така че дори да се чувстваш добре днес, утре или вдругиден може и да не си и от мен зависи да ти помогна да преминеш през всичко това.

Баща ми веднъж ми бе обяснил как функционира здравноосигурителната система — личният лекар ще ти препоръча да отидеш на специалист, специалистът ще те изпрати при терапевт, терапевтът ще ти измери кръвното, за да може да таксува здравноосигурителната компания за „профилактичен преглед“ в добавка към предписаната терапия… може да ти предпише едно-две лекарства, които да изискват редовни посещения, за да се следят ефектите на въпросните медикаменти… и така нататък до безкрай и въпреки че проблемът ти най-вероятно е можел да бъде решен още от първия доктор, той включва още двама — всичко това ненужно загубено време и допълнителни сметки за плащане, — след което тримата ще отидат в събота да играят голф и да похарчат част от заработените с труд пари, източени от здравните осигуровки. Ако д-р Огълсби изобщо се интересуваше от мен, сериозно подозирах, че интересът му бе чисто финансов. Медицинската индустрия беше една голяма измама, а и не ми трябваше някой, който да ровичка из главата ми.

— Наистина трябва да вземем мерки срещу твоето отнасяне по време на разговорите ни — каза добрият доктор.

— Аз не се отнасям. Аз размишлявам.

— Размишляваш върху какво?

— Стойността ви на тази планета.

Това очевидно го развесели.

— И смяташ, че си достатъчно компетентен, за да правиш подобни оценки?

— Дори клошарят, който живее зад контейнерите за боклук край общинския колеж, е достатъчно близо до академичния свят, за да разбере, че сте шарлатанин. Предполагам, че не работите за място като Камдън, защото така сте избрали, а просто защото не е в състояние да се издържате с частна практика. Не сте по-различен от охранител в мола, когото не са приели в полицейската академия. Излагате на показ дипломите си, понеже се предполага, че трябва да правите така, но бас ловя, че тайничко се надявате никой да не се вглежда в тях. Колко пъти се е случвало някой да прочете името на училището, което сте посещавали, и да каже „Ъ? Това къде е?“

Очилата бяха свалени и д-р Огълсби се облегна назад в стола си. Усмивката обаче не слезе от лицето му.

— Може пък да не съм аз човекът, който се преструва. Какво стана с тихото, учтиво момче от предишните ни сеанси?

— Чака да му върнете ножа. И снимката.

Докторът се намръщи.

— Каква снимка?

— Много добре знаете каква.

Фотографията, на която бяха майка ми и госпожа Картър, беше в джоба ми, когото ми взеха ножа. Знаех, че и тя е при него. Не бях я споменавал досега.

Погледна ме право в очите.

— Нямам представа за каква снимка говориш. Ако обаче ми съдействаш, ще погледна по-внимателно вещите, които дойдоха заедно с теб. Може пък нещо да е било сложено не където трябва, да е било надписано погрешно… Подобни неща се случват.

Този път беше мой ред да му предложа нагла и очевидно неискрена усмивка:

— Ще съм ви благодарен.

Очилата се върнаха обратно на носа му. Погледна към бележника си.

— Разкажи ми за Либи Макинли. Изглеждаше притеснен за нея, докато беше тук, при нас. Ако не искаш да говориш за това — как се приспособяваш към живота в къщата на Финики, защо не обсъдим как се справя тя?

Бях казал прекалено много. Вероятно на този сеанс бях изрекъл повече думи, отколкото за всички досега, взети заедно. Трябваше да сложа край на това. Емоциите контролираха езика ми, пренебрегвайки мозъка, и това надали щеше да свърши добре. Баща ми винаги ме бе учил да премислям всяка дума, която излиза от устата ми, преди да открие пътя към ушите на останалите, а през последните двайсет и две минути аз напълно бях пренебрегна този урок. Сега Огълсби ми хвърляше въдичка и много добре знаех, че не трябва да налапвам кукичката, но не можех да се сдържа.

— Какво се случи с нея?

Не очаквах да отговори. Бях задавал този въпрос и преди и той винаги вадеше коза с „лекарската тайна“ — казваше, че не може да обсъжда случая й.

Докторът обаче ме изненада.

— Последният й приемен баща я изнасилвал многократно, а когато започнала да се съпротивлява, я пребил жестоко. Първоначално използвал телефонен указател, за да не оставя белези, но няколко часа по-късно решил да зареже указателя и да се наслади на усещането да удря със собствените си юмруци. Приемната й майка, която през това време седяла във всекидневната на не повече от три метра от случващото се, слушала това почти цял уикенд, преди да реши, че й е дошло до гуша. Вместо да се обади на съответните органи, тя извадила пистолета си .38 калибър и го простреляла два пъти, след което опитала да скрие трупа под къщата. Въпреки че Либи се нуждаела от медицинска помощ, приемната й майка не искала да губи онези петстотин и дванайсет долара, които получавала всеки месец от държавата за това, че се грижи за момичето, ето защо я оставила завързана за леглото и се престорила, че нищо не се е случило. За щастие един от съседите чул изстрелите и се обадил на полицията. Либи прекарала два дни в болница „Роупър“ в Чарлстън, преди да бъде прехвърлена при нас. — Той се наведе напред. — Либи има нужда от приятел, Ансън. Вероятно ти си подходящият човек.

Отначало останах безмълвен. Не можех да си представя, че докторът би могъл да лъже за нещо подобно, но от дълбините на съзнанието ми баща ми шепнеше, че е напълно възможно да ме баламосва. „Иска да му вярваш, шампионе. Може да ти наговори какво ли не. И в мига, в който му се довериш, си негов.“

Вместо да кажа каквото и да било, оставих погледа ми да се рее из офиса. Когато очите ми се спряха на календара, окачен на стената зад бюрото, забелязах нещо странно, което веднага привлече вниманието ми. Датата двайсет и девети август беше оградена с кръгче. Същата дата, която бе оградена и в календара в кухнята на госпожа Финики.