Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (89)

89.
Портър

Ден шести, 01:01 ч.

Почти два часа преди самолетът, превозващ специален агент Франк Пул, да се приземи на пистата в Чикаго, Портър стоеше на малък паркинг недалеч от магазин за авточасти, вперил поглед в стената. Ръцете му бяха свити в юмруци.

В хангара работеха бързо. В мига, в който джипът спря, трима от служителите на Талбът издърпаха Пул от колата и го качиха на самолета. Портър беше набързо прекаран през някаква врата и отведен в задната част на хангара, където вече го чакаше форд „F150“, шофиран от човек на около шейсет с оредяваща бяла коса и опърпана шапка на „Янките“. Зелената торба отиде на задната седалка и още щом самолетът излезе от хангара, фордът потегли бавно. Нямаше защо да се набиват на очи. Шофьорът не беше от най-приказливите — само изсумтя нещо, когато Портър се качи. Докато държеше под око примигващите светлини на полицейските коли, които хвърчаха по пистата, Портър опита да му благодари. Мъжът кимна, но не се представи. И може би така беше по-добре, фордът мина покрай охраната и напусна територията на летището. Шофьорът му махна на охранителя в будката, онзи очевидно не позна Портър. Бе заровил лице в някакво списание.

Отбиха по улицата срещу летището и спряха на паркинга на „Шератон“, където ги очакваше тъмносиньо BMW. Портър получи ключовете, издърпа няколко банкноти от пачките в зелената торба и се опита да ги предложи на човека с шапка на „Янките“, но мъжът само махна с ръка, без да го гледа в очите.

— Вече ми беше платено.

Това бяха единствените думи, които размени с Портър, преди да се отдалечи.

Портър отвори с дистанционното багажника на беемвето и метна торбата вътре. На седалката до шофьорската откри нов телефон еднодневка и списък с имената на друг екип пилоти, които чакаха на малко местно летище. Дължеше на Емъри много. Съжали я, че се бе забъркала във всичко това. Тя беше добър човек и заслужаваше повече. Запали двигателя и се закле, че ще намери начин да й се реваншира.

Беше на път само след секунда — горе-долу по същото време, по което самолетът на Талбът с Пул на борда достигна полетна височина.

Двайсет минути по-късно отново беше в центъра на Чарлстън. След още осем вече бе спрял на този паркинг и бе слязъл от колата.

Беше забелязал магазина за намалени авточасти, когато звънна телефонът на Пул. Вече бе готов да отбие. И слава богу, че не го направи. Искаше да се довери на Пул, но позвъняването доказа, че това е невъзможно.

Въпреки че магазинът за авточасти бе привлякъл вниманието му, не той, а мотелът до бензиностанцията отсреща го накара да спре. Занемарена, рушаща се постройка, боядисана в жълто, с яркозелен корниз. Веднага разпозна мястото — опита се да се убеди, че е от описаната в дневниците сцена, но знаеше, че само отчасти е така. Познаваше това място. Бе идвал тук и преди.

Изглеждаше му познато. Щом излезе от колата и вдиша нощния въздух, вече бе сигурен, че е стоял и преди на същото място.

Беше истинско прозрение.

Ръцете му все още бяха свити в юмруци, докато се взираше в тухлената стена на магазина за авточасти, където буквите с червен спрей образуваха:

КЪРВЯХМЕ ЗА ТЕБ, САМ.

Беше чувал същите тези думи в главата си. Не можеше да обясни защо или кога, но все едно някой му четеше четирите думи на глас. Гласът не бе неговият. Не беше и гласът на Бишъп. Не разпозна гласа, но го познаваше.

Портър гледаше думите върху стената.

„Кървяхме за теб, Сам“.

Нямаше истински спомени за мотела. Беше минавал покрай него с патрулката хиляди пъти, но не можеше да се сети да са го викали. Затвори очи за миг и се опита да си представи някоя от стаите или фоайето, или поне автомата за газирани напитки или другия — за сладолед… Не успя. Единствените му спомени за вътрешността на мотела бяха благодарение на онова, което бе прочел в дневниците. Срещата на Бишъп с Бърни. Последиците от нея.

Не бе присъствал на тези събития, нали?

Искаше му се да си отговори: „Така е“, но истината бе, че спомените за въпросното време бяха толкова мъгляви, та не можеше да е сто процента сигурен. Допреди няколко часа си мислеше, че си спомня миговете, преди да бъде прострелян, с ярки подробности. Пул му бе показал, че всеки детайл от тези спомени е бил лъжа.

Можеше да си представи белия ван отсреща. Дори можеше да види Стокс и Уелдърман да отбиват до него своето „Шеви Малибу“ и отвътре да излиза младият Ансън Бишъп.

Или беше Невестулката?

Или Теган?

Кристина?

Либи?

Дори Винсънт Уейднър.

Можеше да го види, ако затвори очи, и това го изплаши. Този ван може би беше на Хилбърн. Колко пъти се бе возил в проклетото нещо? Колко пъти го бе карал? По дяволите, колко пъти го бе заемал?

Почти толкова, колкото Хилбърн заемаше палтото ти, изстреля съзнанието му. Онзи стар тъмносин тренчкот, който толкова харесваше.

Опита да не мисли за това.

Тя беше на отсрещната страна на улицата. Портър не бе сигурен колко дълго бе стояла там. Наблюдаваше го от паркинга на мотела. Тъмната й коса се развяваше около раменете й, подхваната от нощния ветрец. Носеше дълго черно палто. Ръцете й бяха пъхнати в джобовете. Стоеше напълно неподвижна, втренчена в него, докато колите профучаваха на север и на юг по пътя. Дори да изпитваше каквато и да било емоция при вида му, лицето й остана каменно. Приличаше на статуя.

Сара Уернър.

Или поне жената, която той познаваше като Сара Уернър.

Майката на Бишъп.

Убийца.

Лъжкиня.

Като призрак под лекия ветрей.

Отвърна на погледа му само за секунда, след което се качи в същия сребрист лексъс, който караше още в Чикаго, и потегли от паркинга на мотела, изгубвайки се в нощния трафик.

Сам се метна на взетото назаем беемве и някак си съумя да я настигне. Поддържаше дистанция от три, понякога четири автомобила помежду им. Не смееше да се приближи повече.