Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (43)

43.

Дневникът

Малко преди здрачаване на другия ден открихме камиона в хамбара. „Форд F-150“, 1998 година, който се държеше едва ли не само на ръждивите петна и остатъците от жълта боя. Някой беше метнал парче жълтеникавокафяв брезент върху развалината, след като я беше изтикал колкото се може по-навътре в задния ъгъл. Беше толкова близо до задната стена, че единственият начин да минеш, бе да се качиш върху бронята и да пропълзиш напред. Преди да бъде покрита с брезента, трошката е била използвана като любимо място за изхвърляне на всички боклуци, които е трябвало да бъдат складирани някъде и забравени. С Либи открихме всичко — от стара клетка за птици до книги и обувки. Имаше дори телевизор — стъклото на екрана му бе пропукано и зад него се виждаха електронните черва, артерии и сърце на вече мъртвото нещо.

И четирите гуми на камиона бяха изпуснати. Ключът за запалването беше в контакта, но когато го завъртяхме, дори не цъкна. Кабината миришеше на мухъл и застояло, като въздуха в египетска гробница, отворена за пръв път след хилядолетие.

— Фу… — измърмори Либи и запуши носле.

Носеше се и някаква зле прикрита смрад, сякаш някакво животно се бе промъкнало под арматурното табло да си подремне и бе умряло там. Може би миеща мечка, плъх или семейство мишки. Погледнах отдолу, но без фенерче не можах да видя кой знае какво. Виниловите седалки бяха покрити с мрежа от пукнатини, през които се подаваше жълтият пълнеж. Когато Либи се изкатери върху седалката до шофьора и се отпусни в нея, се дигна такъв облак прах, че двамата се разкихахме неудържимо и не можахме да спрем доста дълго. Когато най-накрая дар словото й се върна, тя прекара пръст по прахоляка върху арматурното табло и заяви:

— Перфектно е.

— Пълен боклук. — Завъртях ключа отново. — Някой го е оставил тук, за да умре.

Тя се извърна към мен и се усмихна:

— Може да го поправим, да го накарахме отново да се движи и тогава може да отидем, където си искаме — Калифорния, Канада, може би дори Мексико. Да оставим всичко зад гърба си и да започнем на чисто!

— Ще ни трябват резервни части и инструменти. По дяволите, ще ни трябва начин да се снабдим с тези резервни части и инструменти. Поне на петнайсетина километра сме от най-близкия магазин. И дори да приемем, че успеем да се снабдим с всичко необходимо, ще ни е нужен някой, който да знае как да поправи тая чудесия. Баща ми ме научи как да сменям масло и да поддържам автомобил що-годе в изправност, но нямам ни най-малка представа как се поправя двигател.

Усмивката на Либи помръкна. Изглеждаше замислена.

— Винаги го наричаш „баща ми“. Никога „татко“ или „тате“, само „баща ми“. Защо?

Не знаех как да отговоря на този въпрос. За мен той винаги беше „баща ми“ Както и майка ми беше „майка“, а не „мама“ предполагам. Това не беше въпрос на едно или друго, просто утвърждаване на общоприет факт — както въздухът си е „въздух“, а мръсотията — „мръсотия“. Аз съм…

— Ансън — изрече тя. — Съжалявам. Не трябваше да повдигам въпроса. Много тъпо от моя страна. Ти току-що си загубил и двамата си родители. Съжалявам.

Тя преплете пръсти с моите. Подържахме се известно време за ръце. Беше хубаво. Ръката ми се чувстваше пуста без нейната. Също както и д-р Огълсби, тя беше споменавала, че понякога се отнасям някъде по време на разговорите ни. Но когато бях с нея, не исках да се „отнасям“.

Насилих се да се усмихна.

— Не е там въпросът. Предполагам, просто никога не съм се замислял за това. Родителите ми никога не са ми разрешавали да се обръщам към тях с „мамо“ и „татко“. Предполагам, това е нормално, като се има предвид, че никога не си знаел каква е алтернативата.

Беше същото като с катинара на хладилника, но не й споделих това. Беше същото като с много други неща, които се случваха из нашата къща. И за тях не й разказах. Бяха минали месеци, откакто за последно си бях вкъщи, и исках да отида там — да видя моя дом, моето езеро. Светът ми гореше в пламъци всяка секунда, откакто бях там последния път. Беше ми любопитно какво е останало. Какво е онова, което дори огънят не бе пожелал.

— Трябва да кажем на Пол.

Открихме Пол там, където винаги го намирахме — седнал на леглото си със скицника си в ръка. Дори не вдигна поглед, докато му обяснявахме какво сме открили. Не спря да рисува.

— Винсънт е работил в гараж. Ще знае как да се поправи. Но няма аз да съм човекът, който ще го помоли. Винсънт Уейднър е мъртъв за мен.

Винсънт добре се бе постарал. Лявото око на Пол бе насинено, а носът му, независимо че не беше счупен, здравата бе отекъл. Кожата наоколо представляваше странна смесица от зелено и синьо. Никой от нас не бе виждал Винсънт от предната нощ насам. Не беше се показвал от стаята си, дори не бе ходил до тоалетната. Стаята му беше точно над тази на госпожица Финики и Пол предположи, че Винс сигурно се облекчава през прозореца върху покритата с навес веранда.

— Тя ще остане много очарована от това, когото изгрее слънцето — каза Пол.

Но слънцето изгря и нищо не се случи. Предположих, че го е правел, когато наоколо няма никой.

— Ние ще говорим с него — заяви Либи. — Нали, Ансън?

Не ми се искаше да говоря с него. Не исках да го виждам. Винсънт Уейднър ме плашеше. Баща ми не би одобрил демонстрацията на страх, особено пред момиче, затова само кимнах и преди да възразя, тя вече ме бе замъкнала пред вратата на Винсънт и чукаше по нея.

— Винсънт, това сме ние, Либи и Ансън.

Без отговор.

— Може да го няма.

Знаех обаче, че е вътре.

Либи почука отново.

— Не — отвърна Винсънт от вътрешността на стаята.

Либи ме погледна, след което извърна очи към вратата.

— „Не“? Какво „не“?

— Нито ти. Нито Ансън. Никой. Не!

— Само искаме да поговорим.

— Много се радвам за вас. А сега се разкарайте.

Либи не помръдна от мястото си. Не знаех какво да правя, но стоях до нея. Тя почука отново.

Винсънт повиши глас:

— Ще изхвърля и двама ви, малки лайнарчета, през шибания прозорец, ако не ме оставите на мира!

Издишах с неприятното усещане, че това може да е последният ми дъх.

— Винсънт, открихме камион в хамбара.

Пак тишина.

Когато вратата се отвори, на прага не стоеше Винсънт, а Кристина. Косата и бе вързана на конска опашка. Носеше с фланелка на дамската банда „Бангълс“ и розови шорти. Беше боса. Не забелязах да носи сутиен.

— Какъв камион?