Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (106)

106.
Пул

Ден шести, 05:35 ч.

— Имам снайперисти на позиция върху четири от околните покриви, униформени навсякъде и две дузини полицаи под прикритие — каза Далтън. — Няма начин да се промъкне незабелязан.

— Колко години Портър е бил част от полицията? — попита Хърлес. — Нима смятате, че няма да познае бившите си колеги? Знае методите ви, познава стратегиите ви… Дванайсет агенти вече са тук, още две дузини са на път. Вашите хора само ще ни се пречкат.

— Мисля, че може да използваме факта, че познава персонала и практиките на управлението, срещу него — каза Пул. — Да го накараме да отиде някъде, може би да го преведем през тълпата към място, където ще може да го арестуваме, без никой друг да пострада.

Хърлес поклати глава:

— Ако вирусът е у него, трябва да го заловим в мига, в който го зърнем. Не може да му позволим да се приближава до хората.

— Ами ако не е у него? Ще го гръмнем и шансовете ни да намерим вируса се изпаряват. Ако болницата е била за отвличане на вниманието, откъде да знаем, че и това не е?

— Честно казано, дори не съм сигурен за кого точно говорим в момента — обади се Далтън. — Кой е на мушката ни? Бишъп или Портър?

— Може да работят заедно и планът им е да съберат цялото правораздаване на едно място, докато през това време разпространят вируса в някоя гара, училище или бог знае къде.

— Трябва да ги заловим и двамата. Да ги изолираме.

На вратата на вана се почука.

Далтън се пресегна и дръпна дръжката. Отзад стоеше мъж с бейзболна шапка на чикагската полиция и плътно черно палто. В ръцете си балансираше четири чашки кафе.

— Мислех, че ще имате нужда от малко кофеин, сър. — Той посочи с брадичка: — Това тук е яко наблъскано със захар, тук има сметана, а тези двете са чисти.

Хърлес се пресегна покрай Далтън и грабна едната чашка:

— Захарта е за мен.

Техникът каза:

— Чисто, моля.

Далтън му подаде чашката, прехвърли другото чисто на Пул и взе това със сметаната за себе си.

Неколцина репортери забелязаха отворената врата и се затичаха към тях.

Далтън набързо благодари на мъжа и затвори вратата.

— И Бишъп, и Портър трябва да стоят далеч от камерите. Не може да си позволим това да се излъчва на живо.

Пул остави кафето на масата и погледна през прозореца. Видя три сателитни чинии, прикрепени към три новинарски вана вляво от техния. Знаеше, че има поне още два на срещуположната страна на паркинга.

Заради невъобразимия студ всички носеха тежки палта, ръкавици, шапки, шалове… Мнозина бяха нахлузили скиорски маски. На половината хора, които щъкаха наоколо, не се виждаше нищо друго, освен очите им. Не беше сигурен дали ще разпознае собствената си майка, камо ли Портър или Бишъп.

— Някакъв напредък около възстановяването на онова проследяване? — попита той мъжа, седнал зад терминала.

Агентът поклати глава:

— Сигналът изчезна веднага след като затвори. Вероятно е извадил батерията.

Хърлес, седнал на бюрото отстрани, натисна бутона на микрофона пред себе си:

— Кармайкъл, на позиция ли сте?

— Тъй вярно. Открихме вход към тунел в мазето на хотел „Гийон“. Поставил съм двама души на пост. Има очевидни признаци, че е ползван скоро, но няма никакви следи от Бишъп или от онзи детектив. Поне засега. Пратил съм още шестима да претърсят хотела стая по стая, но сградата изглежда безлюдна.

— Дръж ме в течение.

— Прието.

— Не мисля, че ще използва тунелите — обади се Пул. — Бишъп иска всичко да е публично.

— Но Портър може — вметна Далтън.

— Едва ли — каза Хърлес. — Знае, че наблюдаваме, и знае, че ще бъде много трудно да се измъкне от тази сграда. Ако вирусът е у него, ще иска да зарази максимален брой хора.

Друг глас прозвуча по комуникационната система:

— Сър, Чен е. Открих тяло на мъж в стая на третия етаж. Едно око, едно ухо и езикът са премахнати, всички са сложени в бели кутийки. По цялото тяло е издълбано „Аз съм зло“ — с бръснач или нещо подобно. Мъртъв е… задръжте за секунда.

Когато не продължи веднага, Хърлес попита:

— Чен?

— Сър, имаме още двама в същото състояние. Жена и още един мъж. „Татко, прости ми“ е изписано върху стената на втората стая. Не мисля, че са убити тук — няма достатъчно кръв. Освен това са покрити с някакъв бял прах. Мисля, че е сол.

Хърлес се обърна към Далтън:

— Хората ви направиха пълно претърсване на сградата, когато Портър бе заловен тук, нали?

Далтън кимна.

— Тези са били докарани наскоро.

— Тук е капитан Капшоу, пети етаж. И аз открих труп. Мъж, в края на шестдесетте, началото на седемдесетте години. Същото състояние.

— Сър? Отново засякох Портър.

Беше техникът.

— Къде? — попита Пул.

— Според триангулацията — от кули 191390B, 191391A и 191392B. Това е тук. Някъде навън.

Хърлес се извърна към микрофона и започна да раздава заповеди с къси излайвания. Далтън правеше същото от телефона си.

— Излизам.

Пул отвори задната врата на вана, преди някой да възрази. Беше на половината път към главния вход на „Гийон“, когато едно 12–13 годишно момче задърпа сакото му.

— Вие ли сте специален агент Франк Пул?

— Да.

Момчето тикна нещо в ръката му и изчезна сред морето от хора.

Снимка, сгъната надве.

Въпреки че бе правена преди много години, Пул незабавно позна мъжа на нея. Погледът му се стрелна към вана за секунда, след което се върна на фотографията.

На гърба й Сам беше написал: „Не само Клоз — той също“.

Пул си запробива път през тълпата към сградата. Надяваше се да открие Портър преди тях.