Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (72)

72.

Дневникът

— Мамка му, хлапе, за това се искат топки!

Винсънт се бе облегнал на бронята на камиона. Кристина стоеше до него. Либи бе седнала на земята до мен. Пол стоеше до вратата, наблюдавайки пътеката, която водеше към къщата. Невестулката и Хлапето си играеха в плевника. Теган беше отишла до града с Финики.

Като цяло всички знаеха какво се е случило миналата нощ. Аз просто попълвах празнините.

— Заровиха го в полето. — Пол посочи някъде в далечината. — Докато вървях насам, лесно открих точното място. На пет-шест метра встрани от пътеката, в треволяка.

— Трябва да се обадим в полицията — каза Кристина. — Те ще отведат Финики. Ще отведат всички.

Знаехме, че не можем да го направим.

Винсънт я хвана за ръка. Това като че ли беше първият път, когато го виждах да проявява толкова привързаност към друг човек. Пусна я, когато видя, че двамата с Либи го наблюдаваме.

— Уелдърман и Стокс са ченгета. Просто ще обвинят Ансън за всичко, точно както казва Финики. След това нещата ще станат още по-лоши за нас, понеже няма да има мърдане оттук. Трябва да се придържахме към плана. — Той тупна камиона с длан. — Ще поправим това чудо и ще се ометем оттук. Всички заедно. Ще отидем в Чарлстън или някои друг голям град, където ще можем да изчезнем.

Кристина се намръщи:

— Ще ни преследват.

— Уелдърман и Стокс са местни ченгета — изтъкна Винсънт. — Веднъж да се измъкнем, няма да могат да ни пипнат. Едва ли ще рискуват да предупредят тамошните власти, понеже няма да са членове на малкия им кръжец.

— На практика не знаем колко голям е „малкият им кръжец“ — възразих.

Очите на Винсънт срещнаха моите.

— И няма и да разберем, докато не опитаме да избягаме. Да изпробваме докъде се простират възможностите им.

— Просто ще ни очистят — вметна Пол. — Помислете само за онези снимки в къщата. Къде си мислите, че са всички тези хлапета? — Той се обърна към вратата и огледа широкото поле, тревата, бурените, стръковете пшеница, полюляващи се на вятъра. — Аз ще ви кажа къде са. Всички са ей тук някъде, храна за червеите заедно с Бърни, приятелчето на Ансън. Финики все едно е сложила въртяща се врата на това място. Децата идват и си отиват — колко такива сме виждаш? Тръгват една нощ и никога повече не се връщат. На тези стени има стотици фотографии.

Погледнах го:

— Миналата нощ спореха дали да ме закарат в болница заради ръката. Чух Уелдърман да казва, че ако не зарасне правилно, ще загубят пари. Можеха да ме убият, както казваш, но не го направиха. Повече са загрижени да няма трайни увреждания.

Очите на Пол се присвиха.

— Какво искаш да кажеш? Все едно — както не можеш да продадеш колата лесно, ако си я ударил някъде ли?

Не бях мислил за това по този начин. Май и не исках да мисля.

Кристина пребледня.

— Планират да ни продават ли? Не им ли стигат онези неща, които правят с нас в онзи мотел? Няма начин! Всички сте се побъркали!

Тя скочи от бронята и закрачи из хамбара. Продължаваше да говори, но не можех да я чуя: думите й бяха прекалено тихи.

— Двайсет и девети август — изрекох едва чуто.

Винсънт, който не сваляше очи от Кристина, се обърна към мен:

— Какво?

— Датата 29 август е оградена с кръгче в календара в кухнята на Финики. Същото е и в календара в офиса на д-р Огълсби. Каквото и да планират, явно ще се случи тогава.

— Коя дата сме днес?

Беше Либи. Бе мълчала през по-голямата част от разговора.

— Единайсети — каза Кристина.

Либи прокара пръсти по гипса върху ръката ми.

— Само след осемнайсет дни. Това няма да заздравее дотогава.

— Права е — обади се Винсънт — Счупих си ръката преди няколко години и гипсът стоя шест седмици. Няма начин да махнат твоя след три.

Пол изсумтя:

— Вероятно няма да им пука, ако не е напълно заздравяла. От това, което чух, по-скоро ги вълнува дали ще изглежда нормално. Последния път, като си чупих ръката, махнаха гипса след две седмици и още две трябваше да я държа в превръзка през рамо. — Вдигна лявата си ръка и я размаха. — Излекува си се прекрасно. Просто трябва да внимавам с нея и да не я натоварвам.

— Колко от вас са си чупили кости? — попитах аз.

Всички вдигнаха ръце. Дори Хлапето се надвеси през края на плевника и махна.

— Добре дошъл в системата на приемните семейства, господин Бишъп — промърмори Пол.

Никога преди не си бях чупил нещо и определено не планирах да ми се случва отново в бъдеще. Ръката ме болеше ужасно. Не толкова пронизващо, колкото миналата нощ, но все още силно.

— Имах шест счупени кости — каза Либи зад мен. — Когото нещо подобно се случи, просто те местят в друго приемно семейство, сякаш това с магическа пръчка ще реши всичко. Попълват един-два формуляра и ги заравят на дъното на досието ти. Може да ти отпуснат няколко сесии психотерапия, за да подредят нещата. Сигурна съм, че все някъде има и добри приемни семейства, но лошите са повече.

Пол завъртя въображаема рулетка.

— Понякога се пада черно, понякога се пада червено, понякога топчето ти улучва синьо-черното.

Винсънт отчупи буца засъхнала кал от бронята на кимиона и замери Пол с нея.

— Ти си пълен идиот.

Пол отстъпи встрани и буцата прелетя покрай него през отворената врата.

— Внимавай. Трябва да остана красив за голямата разпродажба. — Той плъзна ръце по тялото си. — Не искам всичко това да отиде при някой любител на намаленията.

— Ти наистина си един тъп шибан идиот — поклати глава Винсънт.

— Двайсет и девети август — казах отново. — Ще може ли да подкараш камиона дотогава?

Винсънт дори не вдигна очи.

— Нямам представа. Почистих по-голямата част от двигателя. Карбураторът ми вгорчи живота, но мисля, че се справих. Според мен гумите са наред, обаче няма как да знаем със сигурност, докато не пробваме да ги напомпаме, а това не може да стане без помпа. Трябва да сменя няколко маркуча, свещите…

— Намерихме ти пари — изтъкна Кристина.

Той я изгледа накриво:

— Така е. Само дето се оказа, че парите не са вече толкова голям проблем. Открих нещо. — Той скочи от бронята и прекоси хамбара, за да стигне до купчина сандъци в задния ъгъл. Избута няколко настрани и дръпна дървените капаци. Отвориха се доста по-лесно, отколкото би трябвало. Всички отидохме да погледнем.

Пол беше първият, който подсвирна:

— Егати…

Пакетите бяха десетки — купища банкноти, опаковани в найлон. Някои бяха в торби, други — отделно.

— Всичките тези торби с пари ли са пълни? — обади се едва доловимо Теган.

Винсънт въздъхна:

— Ще ми се да бяха.

Той грабна една червена раница и дръпна ципа. Вътре имаше женски дрехи, мокри и плесенясали.

— Около половината са пълни с дрехи — момчешки и момичешки. В останалите има кеш. Вероятно има около няколкостотин хиляди долара тук. Опитах се да преровя всичко, без да правя бъркотия. Не искаме да знаят, че сме открили парите.

— От продажбата на други деца — каза Пол.

— Да, от някои поне. — Винсънт затвори ципа на червената раница и я остави там, откъдето я бе взел. — Така че няма значение дали имахме всичките кинти на света, ако не можем да си купим онова, което ни е необходимо.

— Има един магазин за намалени авточасти от другата страна на улицата срещу мотела, недалеч от бензиностанцията. Миналата нощ го видях — казах аз.

Винсънт бе свел поглед.

— Аха, и аз съм го виждал. Не че мога да стигна до него. Не и когато ония типове ни следят под лупа. Все едно е на хиляда километра…

Баща ми би казал да реша задачата. Винаги бе повтарял, че всеки проблем има множество решения, и дори да изглеждат далечни и невъзможни за разгадаване, тези решения са само на една мисъл разстояние.

Зад мен Либи попита:

— Кой е следващият, който ще ходи в мотела?

Кристина посочи към плевника:

— Тези двамата. Тази нощ. Теган каза, че именно затова Финики е искала да отидат до града днес. Финики била бясна, понеже никой не й бил казал, че трябва да купи нови дрехи за тях. Можела била да купи нещо, когато купувала нещата за Ансън. А вместо това трябвало да се връща днес.

Оказа се, че не аз бях този, който ще реши задачата, а Либи.