Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (45)

45.
Пул

Ден пети, 14:00 ч.

— Кръвта на кмета ли е? — Наш пристъпи по-близо до леглото.

— Нямам представа — отвърна Уорник. — В това състояние заварихме стаята.

Пул не бе помръднал, след като влязоха в помещението.

— Това е местопрестъпление. Редно е да е било отцепено. Колко хора са минали оттук?

— Твърде много. — Уорник тръгна към гардероба. — Охранителите на кмета са избърсали всяка повърхност и са се опитали да сложат в ред цялата тази бъркотия, преди да ми се обадят. Прекарали са най-малко час, замърсявайки всеки квадратен сантиметър. Шибани идиоти.

— Ако някой е наранил кмета, защо собствените му охранители ще се опитват да покрият цялата работа? — попита Наш.

Пул знаеше отговора.

— Защото това не е първият път, когато кметът оставя подобна каша след себе си. Мислели са си, че му помагат.

Уорник му хвърли бърз поглед. Очевидно се чудеше какво да му отговори.

— Кметските… забавления… понякога загрубяват. Нищо прекалено откачено, разбира се, а и жените винаги получават добра компенсация. Много добре знаят предварително в какво се забъркват. Имали сме злополуки. Счупен пръст например. Никога обаче не е имало нищо такова. Никога не е имало кръв.

— Но понеже в миналото ги е наранявал, охраната е предположила…

— Шайка безмозъчни идиоти — повтори Уорник.

Наш направи едно кръгче из стаята, погледна под леглото, в банята, в килера…

— Къде е жената?

Уорник сви рамене.

— Предполагат, че е избягала. Няма и следа от нея. Разгледах записите от охранителните камери — всичко е прецакано. Индикациите за датата и часа са разместени, записите са тотално разбъркани. Имат камери навсякъде из общите помещения, както и в асансьорите, но не могат да намерят и един-едничък кадър, на който е влизал или излизал от този апартамент миналата нощ.

Пул хвърли бърз поглед към Наш, но не коментира.

Наш се спря пред гардероба точно до Уорник. И двамата се взираха в огледалото.

Когато Пул се приближи, разбра защо. На огледалото с нещо като сапун бе написано „ТАТКО, ПРОСТИ МИ“.

Също както при жените, открити тази сутрин. Също както при жертвите в болницата и при мъжа в Симпсънвил. Той огледа пода на стаята:

— Да сте откривали сол някъде?

— Сол ли? — Уорник поклати глава. — Не. Защо пък сол?

Наш, изглежда, си помисли същото. Огледа стаята и забеляза нещо на пода до банята. Приближи се и коленичи.

— Тук има малко. Не е много.

Пул кимна към кошчето за боклук в ъгъла. На дъното му се виждаха остатъците от хартиен пакет със сол. Наш извади плик за съхраняване на веществени доказателства от джоба си и използва найлона, за да подхване пакета. Сложи го в плика и го запечата, след което го прибра в джоба си.

Пул провери видеокамерата. Беше празна.

— Касетата у вас ли е?

— Така я открихме.

Пул не бе сигурен дали да му се довери. Без значение дали лентата съдържаше доказателствен материал, или инкриминиращи кмета записи, със сигурност беше нещо, което неговите хора не биха искали да попадне в грешните ръце. А Пул бързо бе стигнал до заключението, че всички ръце, освен тези на Уорник, са грешни.

— Ако лентата е у вас и не ми я дадете, това може да се счита за възпрепятстване на разследването и укриване на веществени доказателства.

Уорник направи крачка към него.

— Няма никаква лента.

Очите му срещнаха очите на Пул. Никой от двамата не отмести поглед.

— Какво знаем за нея? — попита Наш, навеждайки се над леглото.

Уорник постоя още малко с впити в Пул очи, после се обърна към Наш:

— Имате предвид мистериозната жена?

— Аха.

— Там нещата вече стават мътни.

Наш се изкиска:

— Без майтап?

Уорник не му обърна внимание. Извика към отворената врата:

— Бедингтън!

Секунда по-късно в стаята влезе мускулест мъжага на около четиресет години, със започваща да изтънява коса. Четината по лицето му и видът на костюма му подсказваха, че е прекарал тук цялата нощ. Имаше торбички под очите. Уорник ги представи:

— Дейвид е част от охраната на кмета още от изборите.

— Че даже и преди това — добави Бедингтън. — Нае ме по време на предизборната си кампания. Когато беше общински съветник.

Уорник нетърпеливо махна с ръка.

— Кажи им онова, което им каза и на мен. За жената.

Бедингтън хвърли нервен поглед към Уорник.

— Няма проблеми. Имат заповеди. Нищо няма да излезе от тази стая.

Бедингтън прехвърли тежестта на тялото си върху левия крак и се загледа в пода.

— Кметът винаги използва точно определени компаньонки за подобни изпълнения. От доста време насам е така. — Той бръкна в предния джоб на сакото си и извади оттам евтин телефон „еднодневка“. — Винаги се обаждаме от подобни, никога от личните си телефони, понеже…

— Ясно ни е защо — прекъсна го Уорник. — Давай по същество.

Бедингтън кимна и пусна телефона обратно в джоба си.

— Малко закъснявах, затова се обадих от колата да предупредя. Дойдох тук, а тя вече беше в спалнята — успях да я мерна бегло. Забелязах и кмета. И той ме видя и затвори вратата. Нямах представа как ме изпреварила в това проклето време, но беше дошла преди мен. Нямах обаче възможност да мисля за това, вниманието ми беше отвлечено, имахме проблем.

— Какъв проблем?

— Жената на кмета. Знае много добре какви ги върши благоверният й, затова звъни на мен. Всеки път. Според него са в някакво подобие на отворена връзка, но след всички разговори с нея през всички тези години… май не е точно така. Както и да е — излязох в коридора да поговоря с нея, да я успокоя, накрая се озовах в мецанина (покритието там е по-добро) и прекарах около час на телефона. Тя е добър човек. Лесно се говори с нея. Когато най-сетне се върнах тук, открих жената от агенцията да стои в коридора — онази, на която се бях обадил. Каза, че никой не отваря. Определено не беше жената, която бях видял час по-рано, беше съвсем различна — по-млада, руса… Тогава разбрах, че има нещо гнило. Платих й и я пуснах да си върви, след което използвах картата си, за да отключа вратата, и заварих тази бъркотия. — Той посочи окървавеното легло. — Повиках останалите, те започнаха да разчистват, а аз забелязах телефона „еднодневка“ на кмета върху шкафчето. Сметнах, че се е обадил пръв на агенцията, понеже аз закъснявах, и ме е изпреварил. Но когато проверих списъка с обажданията, установих, че не е звънял. Имаше други обаждания, но не и това. Никой от нас не беше извикал тази жена. Тогава реших да известя г-н Уорник.

Пул се обърна към Уорник:

— А вие какъв сте — човек, който оправя кашите на кмета?

— Аз съм човекът, който се обади на началниците ви и им каза, че имаме адски сериозен проблем, който трябва да се реши тихомълком заради общото благо на град Чикаго. Това не трябва да излиза на бял свят. Нито думичка! — Той посочи с два пръста към гърба на Мади Ейбъл, която продължаваше да гледа видеозаписите. — Един от тези двама мъже е виновен за случилото се. Трябва колкото се може по-скоро да разберем кой именно и да върнем кмета, преди да се е разчуло.

Наш кимна към леглото:

— Цялата тази кръв може да означава, че няма да може да го върнем, поне не и жив.

— Кметът тежи към сто и трийсет килограма. Няма начин една жена да го извлече оттук. Вероятно е насочила пистолет или нож към него и го е принудила да излезе.

— Може да е използвала някоя от количките, с които разкарват прането — възрази Наш. — Или количка от румсървиса… Има милион начини да измъкнеш тяло от толкова огромен хотел.

— Може да е Винсънт Уейднър — предположи Пул.

Уорник се намръщи.

— Охранителят от Ню Орлиънс?

— Избягал е. Портър казва, че в дневниците се споменава името му. Може и да е замесен.

Уорник махна с ръка:

— Майната им на дневниците. Ако Портър е платил на онзи тип Ъпчърч да ги напише, всичко в тях не струва пукната пара.

Пул се обърна към Бедингтън:

— Какво може да ни кажете за жената, която сте видели тук?

Бедингтън се почеса по носа:

— Видях я за частица от секундата. Влизаше през вратата. Не можах да я огледам.

— Затворете очи. Понякога това помага.

Той го послуша. Задъвка вътрешността на бузата си.

— Хм… Нисичка. Може би метър и петдесет — метър и шейсет. Кестенява коса до раменете. Беше облечена в прилепнала по тялото черна рокля. Страхотни крака.

— А лицето й?

— Не го видях.

— Ще ми трябва телефонният номер на агенцията, на която сте се обадили — каза му Пул.

Бедингтън се намръщи.

— Май не ме слушате. Не беше от агенцията. Вече беше тук.

— Тогава как се е озовала тук? Ако не са я пратили от агенцията, как е знаела, че трябва да дойде точно в този хотел и да влезе точно в тази стая?

— Не е кой знае каква тайна — отвърна Уорник. — Кметът е човек на навика — понеделник, по едно и също време, в един и същ апартамент. Може да си сверявате часовника по оная му работа. Жена му знае. Служителите му знаят. Хората в хотела знаят. Вече говорих с агенцията — там е задънена улица. Не искам да си губите времето с тях. Тази жена някак си се е докопала до графика на кмета, знаела е, че ще е тук. Може и да не е действала сама, но не е изпратена от агенцията.

— Да не би агенцията да е „Пицата на Кармин“? — попита Наш.

Уорник се врътна към него:

— Откъде знаете?

— Името им изникна в списъка на компаниите, свързани с Артър Талбът, преди няколко месеца, когато проверявахме финансите му. Фирмата е известна като фасада за осигуряване на компаньонки висок клас. Бяха под полицейско наблюдение почти цяла година. — Той се обърна към Пул: — Като се върнем в управлението, може да извадим досието им, но мисля, че Уорник е прав. Надали е от тях. — Завъртя се към Бедингтън: — Името Сара Уернър говори ли ви нещо?

Бедингтън поклати глава.

Уорник се намръщи:

— Жената, която според Портър е била с него в Ню Орлиънс? Мислите, че е била тя?

Наш сви рамене:

— Подобно описание. Кестенява коса, дълга до раменете.

— И защо ще напада кмета?

Въпросът остана да виси във въздуха. Пул отново хвърли поглед към леглото.

— Трябват ни криминалисти. Някой от вас знае ли коя кръвна група е кметът?

— В никакъв случай! — възпротиви се Уорник. — Без криминалисти, без фотографи. Никой друг няма да стъпва в тази стая. Никой не знае, че кметът е изчезнал, и това трябва да си остане така.

— Тогава какво точно очаквате от нас?

— Очаквам да разберете кой го е отвлякъл и да го откриете, без целият свят да научи! Искам кметът да е в леглото си, завит с одеялце, до полунощ, а Бишъп или Портър — който от двамата е отговорен за това — да гние в някоя килия. Искам хората от Чикаго да си мислят, че всичко е наред и улиците са безопасни. Искам да си свършите проклетата работа! — изстреля Уорник на един дъх. Измъкна нож, пристъпи към леглото, отряза малка ивица от окървавения чаршаф и им я подаде: — Ето ви образец. Кметът е „А“ положителна.

— Сигурно се шегувате.

— Така ли? — Уорник извади телефона си, набра някакъв номер и го пусна на високоговорител. Пул веднага позна гласа на човека отсреща, който вдигна незабавно. — Хърлес? — кресна Уорник. — Кажи на момчето си тук да си върши работата!

— Сър? — обади се Пул.

От другата страна на линията Хърлес се прокашля.

— Прави каквото ти казва, Франк.

— Този човек е замърсил местопрестъпление и се опитва да го покрие.

— Никой не се опитва да покрие каквото и да било — заговори Хърлес. — Стаята ще бъде запечатана. Доказателствата няма къде да се дянат. В настоящия момент приоритет номер едно за нас е да открием кмета и да го върнем, без да предизвикваме паника. Идете в управлението и разпитайте Бишъп и Портър. Един от двамата знае какво става. Това е най-добрата ни възможност.

— Не съм съгласен! — изстреля Пул в отговор. — Никак!

— Заключваме стаята за три часа. Ако дотогава не сте открили кмета, лично аз ще докарам криминалистите да я разкостят. Ще включим и медиите, ако се наложи, но точно сега не искаме да рискуваме изтичане на информация. — Млъкна за миг, после добави: — Ако трябва, ще осигуря още един агент, но не ми се иска да губя време, докато му обяснявам кое и как.

Лицето на Уорник почервеня.

— Без други агенти! Друг човек — друга възможност за теч. Загубеното време означава още възможни жертви, а ние…

Хърлес го прекъсна:

— Показахте ли им кутията?

— Не още.

Пул стрелна с очи Уорник.

— Каква кутия? — попита.

От високоговорителя Хърлес се обади:

— Свършвайте там и се връщайте в управлението. Времето ни притиска.

И затвори.

— Каква кутия? — повтори Пул.

— Няма нищо общо с кмета — отвърна Уорник. — Трябва да разберете това.

— Прав е — обади се Бедингтън. — Той не си пада по такива неща. Сигурен съм.

На Пул започваше да му писва.

— Каква кутия?!

Уорник отиде до скрина, дръпна най-горното чекмедже в средата и отстъпи крачка.

Пул и Наш се спогледаха, приближиха се и се втренчиха във вътрешността на чекмеджето.

Кутийката беше бяла, не повече от двайсет и един на двайсет и осем сантиметра — колкото сгънат лист А4. Капакът и черната лентичка бяха захвърлени настрана от човека, който я бе отворил. Във вътрешността й имаше поне стотина полароидни снимки на тийнейджъри — момчета и момичета, на различни етапи на разсъбличане. Някои се усмихваха, но повечето изглеждаха нервни, взрени в някого или нещо встрани или зад фотографа.

Пул погледна Наш, измъкна латексова ръкавица от джоба си и си я сложи. Посегна към една от снимките и я обърна. На гърба й с акуратен почерк беше написано „203. БЖ15 3х. ЛМ“.

Вече бяха виждали снимки като тези. В доста по-голяма кутия. В апартамента на Ансън Бишъп.

— Кметът не си пада по деца — обади се Бедингтън.

Пул не го слушаше. Беше впил поглед в нещо друго. Нещо, написано с поизбледняло черно мастило на предната страна на една от фотографиите.

Посланието гласеше: „Хей, Сам, помниш ли ме?“

Странно, обаче не въпросът грабна вниманието му.

А суичърът на момчето с емблемата на бейзболния отбор „Чарлстън Ривърдогс“.