Джонатан Баркър
Шестото покварено дете (130)

130.
Портър

Ден сто деветдесет и девети, 10:21 ч.

— Открил си Огълсби?

— Е, открих документи, в които се споменава за д-р Огълсби — поправи се Пул. — Бил е част от персонала на Камдън близо единайсет години, но не е оставил кой знае колко хартиени следи зад себе си. Повечето от документацията им е конфиденциална. Успях да потвърдя, че се е разписвал на множество доклади, но не мога да се добера до съдържанието им. Мислим, че е изчезнал през 1995 година, но няма полицейско досие по случая. В документите от Камдън като причина за прекратяването на трудовия му договор е вписано „оттегляне“, но като цяло папката му е доста тъничка.

— Ще го намерите в езерото в Симпсънвил — каза меко Портър.

— Ти ли го изхвърли там? — попита директно окръжният прокурор.

— Там би го изхвърлил Бишъп. След като си е прибрал ножа, предполагам.

Пул и окръжният прокурор размениха бърз поглед, след което прокурорът попита:

— Ти ли уби Том Ланглин в Симпсънвил?

Пръстите на Портър стиснаха здраво ръба на масата.

— Не съм убивал никого — овладя се той.

Окръжният прокурор изпусна въздишка на разочарование и кимна към Пул:

— Просто му кажете.

Пул потропа с пръсти по масата и се обърна към Портър:

— Жената в къщата е била мъртва поне от две седмици, може би дори повече. Тялото й е било съхранявано в сол, също както останалите. Не мислим, че си я убил. Не мислим, че си убил Ланглин или когото и да било другиго. Аз лично смятам, че е бил Бишъп или Клозовски, или някой от другите. Ако я идентифицираме, съм почти сигурен, че ще излезе свързана с backpage.com и мрежата за трафик, също като онези, които открихме в хотел „Гийон“.

— Значи майката на Бишъп все още е в неизвестност — промълви Портър повече на себе си.

— Ако изобщо е съществувала — ухили се окръжният прокурор.

Портър рязко вдигна глава:

— Фотографираха я в затвора в Ню Орлиънс. Когато ни изработваха посетителски пропуски. Трябва на всяка цена да намерите тази снимка.

Още не беше довършил, а Пул вече клатеше глава. Извади от куфарчето си фотография и му я подаде. Снимка на тъмнокожа жена на средна възраст.

— Какво е това? — намръщи се Портър.

— Това е фотографията, съхранена в централния сървър на затвора.

Портър захвърли снимката настрани.

— Клозовски. Няма начин да не е той.

Далтън, който бе мълчал, докато траеше тази размяна на реплики, се обади:

— Том Ланглин е човекът, който е прехвърлил собствеността на къщата в Симпсънвил на твое име. Шериф Банистър успя да потвърди, че е имал достъп до физическите копия на нотариалните актове в общината. Мислим, че Клозовски е хакнал електронните копия на нотариалния акт на къщата на Финики, след което е прочистил всичко. Вероятно са убили Ланглин като…

— Излишно бреме — прекъсна го тихо Портър. Баща ми ме научи колко е важно да почистваш след себе си.

— Вероятно — кимна Далтън. — Мислим, че той е замесен и в създаването на финансовата връзка между теб и Ъпчърч. Все още проверяваме.

Окръжният прокурор измъкна някаква жълта пощенска картичка, потупа по края й няколко пъти и я метна върху масата.

Картичката беше адресирана до Портър.

— Какво е това?

— Открихме я в пощенската ти кутия.

— Ровили сте ми в пощата?

— Основен заподозрян си в много текущи разследвания. Не само ровихме из пощата ти, ами я и каталогизирахме. Имахме заповед.

Портър прочете картичката и се намръщи. Беше известие за просрочена книга от библиотеката.

— Не посещавам библиотеки.

Пул сложи четирите парчета гипсокартон на масата, всяко запечатано в прозрачен найлон. Портър знаеше за тях. Знаеше, че Наш ги бе открил под фотьойла в апартамента му.

— Всички тези стихотворения са отрязани от стената на зелената къща на Форти Уан Плейс, нали? Където бе убит партньорът ти?

Пул кимна и посочи известието за просрочената книга:

— Книгата, за която става дума тук, се казва „Красотата на смъртта, смъртта на красотата“. Сборник стихотворения, съставен от човек на име Франсиско Пеняфиел. Последният, който е взимал тази книга, е Барбара Макинли. — Пресегна се и сложи ръка върху едно от парчетата гипсокартон. — Почеркът върху тези тук съвпада с нейния.

Портър не разбираше.

— Барбара Макинли, сестрата на Либи и пета жертва на Бишъп, е написала това?

Пул кимна.

— Върху стената на къщата, където беше убит Дийнър?

Пул кимна отново.

— Кога?

Пул нямаше отговор на този въпрос.

— Искате да кажете, че е още жива?

Стаята потъна в мълчание.

Пул извади библиотечната книга от куфарчето си. Тънко томче, не повече от стотина страници. Плъзна го по масата към Портър.

— Открихме я в апартамента ти сред няколко други с твърди корици.

Портър придърпа книгата.

— Онези бяха на Хедър. Обожаваше да чете. Тази обаче никога не съм я виждал. — Той кимна към парчетата гипсокартон: — Тези стихотворения включени ли са?

Пул кимна:

— Всичките. Отбелязал съм страниците. Отвори я.

Портър я отвори. Продължаваше да не схваща. Обърна на първата страница с подвито ъгълче — стихотворението на Емили Дикинсън, озаглавено „Каретата“. Някой бе нарисувал с черен маркер огромна осморка на цялата страница. Когато прелисти книгата, Портър откри, че на всички отбелязани от Пул страници е изрисуван същият символ.

— Символът на безкрайността — каза с равен глас Портър. — Татуировката. — Той погледна Пул: — Какво означава?

Пул сви рамене:

— Не знаем.

Бишъп бе татуирал същия символ върху лявата китка на Емъри Конърс. Откриха го и върху Джейкъб Китнър, и върху жената, която Портър познаваше като Сара Уернър, и върху останалите.

Никой не продума доста дълго.

— Има и още — обади се най-накрая Пул. Той се пресегна към куфарчето си и извади мобилния телефон с визитката на Портър, залепена за гърба му. Онзи, който Бишъп бе оставил за Портър в старото бюро с ролетен капак в къщата на Финики. Беше в найлоново пликче за веществени доказателства.

— Това е моят телефон. Бишъп го взе, когато ме удари. — Пул се поколеба за момент, след това допълни. — Когато го заредих и го включих тази сутрин, имаше съобщение. Ново. От теб.

Портър се наведе напред:

— Може ли да го видя?

Пул погледна окръжния прокурор, който кимна. Извади телефона от пликчето и го подаде на Портър.

Дъхът на Портър заседна в гърлото му.

Съобщението гласеше:

Липсват ми обажданията ти, Сам.

Портър откри, че му е трудно да произнесе дори една дума.

— Това… това е номерът на стария телефон на Хедър.

— Съпругата ти? — попита Далтън.

Портър кимна:

— След като почина, звънях на този номер само за да чуя съобщението на гласовата й поща. За да чуя гласа й. Аз… Закрих номера й преди месеци.

И преди някой да го спре, той набра номера на екрана и включи на високоговорител. Телефонът не иззвъня, а директно се прехвърли на гласова поща. Този път обаче от другата страна не се разнесе познатият до болка глас на Хедър.

Този път гласът беше на Бишъп.

— Здравей, Сам. Никога не получих възможността да ти кажа „сбогом“ и искам да ти се извиня за това. Беше грубо и неучтиво, а родителите ми не са ме възпитавали така. Зададе ми въпрос на паркинга на хотел „Гийон“, нещо, което усещам, че трябва да обсъдим сега, когато вече времето позволява. Тогава бях малко притиснат от обстоятелствата, но след като всичко вече е зад нас, включително неприятните подробности около процеса, можем да разговаряме колкото си поискаме. А аз с най-голямо удоволствие бих си поприказвал с теб, Сам. Попита ме кой си ти за мен. Предполагам, че след всичко, през което преминахме заедно, очакваш доста сложен отговор на този простичък въпрос. Но да ти кажа честно, отговорът също е много елементарен. Кой си ти за мен? Ти си нищо, Сам. Ти си никой. Ти си една мръсна избеляла визитка, която Теган откри на пода на вана, принадлежащ на партньора ти. Ти си човекът, който можеше да помогне, но не го стори. Ти си човекът, който поглеждаше встрани тогава, когато трябваше да гледа напред. Ти не си нищо друго, освен начин да сложим край. Наказанието ти ще бъде да прекараш остатъка от живота си, осъзнавайки какво е причинило бездействието ти. Всеки път, когато застанеш пред надгробния камък на Хедър, искам да помниш едно простичко нещо. Че ти си онзи, който я вкара в гроба.

Портър се чувстваше така, все едно се смалява и потъва в стола. В гърлото му бе заседнала буца.

Всички очи бяха насочени към телефона, където Бишъп продължаваше:

— Важно е да разбереш какво значи загуба, Сам. Важно е да го разбереш по същия начин, по който и аз го узнах. Родителите ми ги няма. Либи Макинли, единствения човек на света, за когото ме е било грижа, го няма. Невестулката, Винсънт, Пол, Теган, Кристина… всичките ги няма. Хлапето — Клозовски… той даде живота си в името на тяхната памет. Няма по-велика саможертва от това. И него вече го няма. Може да си мислиш, че не изпитвам болка, Сам, но не е така. Всеки път щом затворя очи, чувам как Либи плаче. Все още мога да усетя вкуса на солта от сълзите й по пръстите си. Събуждам се посред нощ и усещам ръката й, уловила моята, в онзи кратък миг между дрямката и пробуждането. След това отново я няма. Отново съм сам. Ти си благословен със забрава, но аз не притежавам подобен дар. Времето, което ти се губи, са моите най-мрачни спомени, затова не искам да страдам в самота. Искам да си спомниш. Нуждая се от това. И ти ще си спомниш, Сам. Заради мен. Както и заради всички останали, които изгубихме. И тогава вече ще може да страдаме заедно. Оставих ти нещо, Сам. Липсващото парче от пъзела. Твоята собствена бяла кутийка, привързана с черна лентичка. Честно казано, изненадан съм, че още не сте я открили. Предполагам, по-добре е да се шегуваме със смрадта, отколкото да сме хората, които ще трябва да я разчистват. По-добре да игнорираме гадните неща в живота, отколкото да се изправяме пред тях. Не за пръв път обръщаш гръб, Сам. Вероятно не и за последен. Може би следващия път поне ще поспреш за малко, преди да си тръгнеш.

Когато тирадата на Бишъп свърши, се чу звуков сигнал. За секунда всички бяха забравили, че слушат гласова поща.

Портър се пресегна и натисна бутона за край на разговора.

— Закарай ме в управлението.